Да си позволиш да растеж

Модерният живот носи все повече предизвикателства пред днешния човек. Целите и очакванията биват всекидневно повдигани, но капацитетът на човека не прогресира със същите лавинообразни темпо. И макар да сме уникални, ненадминати, гениални на моменти, и макар и да го създаваме, ние хората все по-малко има власт над времето, в което живеем.

Изискванията към нас стават все по-високи и законите на джунглата могат да се видят как действат с пълна сила. И макар творци на новото време. Време, в което можем да летим, да боравим с нови технологии, да извършваме един куп неща през телефона в движение, ние се превръщаме в роби в най-пълния смисъл на думата.

А модернизмът се старае все повече и повече да отстрани и оскоти нашата емоционална същност. Не случайно 21 век е векът на масовата невроза. Невроза, която не обхваща определени хора, а цели общества. Държи ги, стиска ги и ги поставя в една патова ситуация.

Психиатрията все повече и повече обрича поведението на индивида, като болно, разстроено, анормално. Диагнозите дебнат на всеки ъгъл. И може би психиатрите са прави...Те гледат и действат според очакванията на страдащите. А страдащите винаги искат бързи резултати. Физически така сме устроени хората, вечно и само към удоволствието. Това е една гледна точка, която е много правдива от позицията на тялото, от позицията разума, но не и от позицията на душата.

В процесите, които засягат нашето душевно развитие нещата се случват с различни темпове. Темпове, които не се интересуват от външните заобикалящи условия. Да, както всяко живо същество ние имаме нужда от храна, подслон, вода и всички други допълнителни условия, за да функционираме целесъобразно в обществото. Но някак си времето, което даваме на вътрешните си процеси става все по и по-оскъдно.

Разбирането и толеранса към душевните ни проблеми и търсенето на техните решения става все по-нищожно. Превърнали сме се в консуматори, които искат постоянно да купуват, по-добри условия за живот, по- добро образования, по-хубава кола и в това няма нищо лошо.

Лошото е, че търпението, което все по-малко бива толерирано е много ценно в процесите на вътрешно зреене. И точно поради липсата на пространство в душевно естество, не даването на шанс за лечение, чрез отделяне на време, разбиране, водят една голяма част от хората към диагнозата. В някой случай, не казвам във всички, психиатричните диагнози са просто средство, което превежда нашата духовна болка на модерен език.

Модерните технологии не са облекчили човешкото ни страдание по-малко. Те просто са една добра възможност да избягаме от него. Да отвличаме вниманието си чрез тях и да се правим на слепци за нещата, които чакат грижа вътре в нас. И може би точно думата грижа към себе си в пълния си смисъл бива пропускана от съвременния индивид. И благодарение на този пропуск животът става живян все повече и повече половинчато. Но под една или друга форма страданието рано или късно ще ни притисне в ъгъла и тогава няма да има накъде да избягаме. Животът е колело, днес гоним, утре ни гонят. Отричането на вътрешната болка обаче води до повече болка, до повече неприязън и до едно неприемане на действителността такава каквото е. Да, наистина в живота има моменти, в които боли. Моменти, в които всичко в нас крещи и иска да излезе наяве да бъде показано. Има и периоди, в които се чувстваме така малки и безсилни, че изпадаме в едно постоянно самообвинение.

Но всеки един такъв вътрешен сблъсък макар и толкова черен за съществото ние е призив за събуждането на съзнанието и пораждането на душа. Защото, когато пускаме процесите да текат и им даваме пълното право да съществуват, тогава преминаваме от една примиренческа позиция, една по-висша, по-зряла позиция на смирение. Тогава разбираме, че има неща, над които имаме власт, но има неща и над които нямаме. И това не ни прави слаби, дори признанието, че не можем всичко и че не е нужно да го правим на всяка цена ни прави в пъти по-силни. Тогава разбираме, че онова, от което сме бягали, болката, просто е дошла да ни пробуди и да ни накара да погледнем над нещата по-различен ъгъл. Да, болката не изчезва, но осъзнали вече присъствието и смисъла, който може да ни донесе можем да гледаме по-ведро на нея. Защото болката не е болест. И може би, ако я излекуваме веднага ще пропуснем посланието, което ни носи.

Така, че, ако сте на етап, в който изпитвате вътрешна болка. Може да се замислите няма ли право и тя да съществува. И вместо да се опитвате да не я виждате, просто можете да се вгледате внимателно, току виж сте пропуснали някой скрит смисъл, които тя носи. Дайте й време, бъдете толерантни, но този път към онази, част, от която до вчера сте бягали. Напомняйте си, че семето не станало дърво за един ден...Така, че по някой път, за да израснем и да станем силни, не е лошо на моменти да се сблъскаме очи в очи с някоя буря от вътрешния ни свят!

В дълбините

Пиша този пост, защото все повече забелязвам духовният глад, който настава сред западния човек. Може би точно поради това навлезаха толкова източни техники и методи, като медитация, пранаяма, асани, йога практики, които заляха западния ум. И всичко това е много хубаво, говори за развитие, но това е до един момент.
Всички тези техники спомагат за отприщването на неподозирани сили. Сили, които дебнат, като зародиши в Муладхара чакра. Събудени тези сили водят до преживяването на трансперсонални усещания и състояния. Състояния, който надхвърлят така познатите, защото силите, които идват, идват от друго измерение. Измерение, в което няма дуалност, а всичко е едно. Точно поради това, когато един архетип попадне в материята често могат да се наблюдават смяна на настроенията, от високите вибрации на щастието, до ниските честоти на тъгата. Когато отключите или преди да се занимавате въобще, с каквото и да е било от сферата на съзнанието е нужно да наблюдавате критичността си. Да я изграждаме и подсилвате, като диференцираме и в последствие интегрираме към съзнанието. Това са важни процеси, който е нужно да усвоим в хода да нашето развитие. Защото, когато портите на несъзнаваното се отварят и залеят съзнанието ние, единствена сигурна надежда, че няма да влезем в инфлация на егото, е като разглеждаме случващото се с критика. Когато не губим представа, че както днес сме били горе, така вчера сме се чувствали долу. Това ще ни даде център.

Защото ужасът идва, тогава, когато се идентифицираме с части от колективното несъзнавано. Всяка една идентификация, залепване довежда до преживяване на всичко, което излиза от дълбините без цензура, а това, често пъти води до психоза, ако е в по-големи случаи до шизофрения.

За това в важно да обърнем внимание на границите. Границите са първото нещо, което ни гарантират сигурност и автономност. В хода на нашето развитие създаването на граници ще се движи в два паралела единият е от материята към света на безмерното, архетипното, Божественото. Това е първият етап на разширение, а вторият е точно обратният към материята, на свиване на границите и прибиране на проекциите.. При втория път ще разбираме, колко са силите ни и до къде достигат, просто, като осъзнаем собствената си сила и това, че сме човешки същества с определен предел. И колкото повече усещаме предела си и се доближаваме до себе си уж отделяйки се от общото, толкова повече ще усещаме истинската си сила, и ще се свързваме на по-дълбоко ниво с цялото човечество. И точно това поставянето на граници и отделянето ни от цялото, дава възможност да се прояви истинската уникалност на индивида.

Юнг нарича този процес индивидуация. Процес осеян с много капани и ако искаме да навлизаме в дълбоките води, е нужно да сме се научили да плуваме и да сме се научили да бъдем търпеливи в намирането на почва под краката си. Защото по някой път е трудно наистина трудно, да успеем да запазим себе си и разсъдъка си, когато се надигне Богинята Майка, Кундалини. Защото никой не иска да се идентифицира с дяволът, защото е черен, но повечето са готови да се идентифицират, като Христос и да са поредните спасители на човечество. А в психиатрията е пълно с хора, който са тръгнали да откриват себе си.Така, че може би преди да станем духовни е нужно да решим битовите, социалните си проблеми и чак след това, когато имаме здрава почва под краката си да изследваме безпределното пространство на нашата психика.

Така, че нека да бъдем бдителни. Живеем във времена, в които енергиите стават все по-активни и духовното пробуждане става все по-ненадейно. Но пътят е дълъг, безкраен дори. Път водещ към събуждане на дремещата ни душа и нека да не забравяме, че там където смятаме, че ще открием най-голямата светлина, ще бъдем първо изпитани от непрогледна тъма!

Да извличаш, докато се опичаш

   Отдавна искам да напиша нова статия, даже имам няколко идеи в главата си, но нещо все ми убягваше. Не можех да достигна до смисъла, който исках да вложа, да предам може би, но желанието да споделя все още тлееше  в мен. Сякаш съзнанието ми искаше  и беше готово да споделя, докато в несъзнаваното нещо все още набираше сила и не беше готово да бъде изразено. Странна ситуация, да имаш възможност, да имаш няколко идеи, да имаш муза и някак си нещата да се разминават.  Думите да се губят,  да се изплъзват и листът все да седи празен, а отвътре  да има толкова неща за споделяне, толкова емоции, чувства, идеи и прозрения...

 И всичко това, което се тай в дълбините на душата, като че ли все още зрее и чака своето време. И междувременно точно това, че нещо в нас се случва и иска да излезе, но не сега, не веднага или не по начина, който ние очакваме и искаме ни дава възможност да се научим на разбиране и да отдаваме заслуженото пространство и време на отделните процеси, от които има нужда душата ни. А често тези етапи са пълни с неяснота, неразбиране болка, гняв и омраза и може би единственият лек за тях ще бъдат отговорите, които ще носи времето, над което нямаме власт.


   В определени етапи от духовното си развитие се сблъскваме с различни емоции, чувства. Те биват умело събуждани от поредицата от осъзнавания, които се случват.  Всичко звучи доста розово, осъзнаване, осъзнаване....но всъщност нещата не са толкова розови, колкото изглеждат на пръв поглед. Когато нагазим в по-дълбоките тъмни  пластове на нашата психика се сблъскваме със сили от съвсем различен порядък. Обемите и интензитетите на емоциите, които идват от несъзнаваното вече са с различно естество.

  Има моменти, в които болката ни е толкова силна, че  ни се иска да  да викаме, да бъдем чути. Иска ни се да излеем гневът  и хаосът, които ни връхлитат  веднага, но съзнателно разбираме, че това не е начина. И тук идва въпросът, кой е начина да изразява  онези връхлитащи емоции с огромен интензитет, които идват и помитат всичко рационално? Емоции, които ни  изгарят от вътре и ни карат да се чувстваме така малки, нищожни, а в същото време да ни е нужно толкова малко, че да залеем всичко с шлаката, която се носи из нас.

   Емоции и чувства, като гняв, омраза, на пръв поглед толкова разрушителни, плашещи не само нас, но и хората около нас.  Толкова черни за съзнанието ни, а толкова нужни и естествени за душата ни. Присъщи чувства, които водят до определени промени. Подтискането не върши работа, то още повече нагнетява процесите.Освобождението веднага чрез поредния скандал, поредната кавга разбираме след множество от опити, че не е решение.  В определена дълбочина на психиката, катарзисните методи и техники могат временно да облекчат напрежението, но в последствие обменът между съзнаваното и несъзнаваното става по-силен, съответно и интензитета на всичко случващо се увеличава стремглаво. Тук идва една трета позиция, да се опитаме да удържим този огромен интензитет от енергия, като му дадем вътрешна свобода и признание без да отричаме съществуването му,  без да го прекъсваме, като се опитваме да  не го изразим веднага, а просто като го признаем и му дадем вътрешен простор да се развие до неговия край. И това даване на простор на нещата да се  вихрият във вътрешния ни свят без да има проява във външния говори за един дълбок процес на зреене. Има няколко процеса в алхимията нагрявяае, изпарение,  охлаждане и кондензация. Може да ги разгледаме как те влияят в този случай. Силата на емоциите, които идват може да се опишат, като вътрешно нагряване, когато задържим буквално капака, започва вътрешно изпарение или процес, в който емоциите започват постепенно да отшумяват, което води до охлаждане  и постепенна кондензация в течност, а именно може би това са капчиците жива, вода, които носят смисъл и ни водят до по-дълбока свързаност.

  Определено едно такова действие изисква много воля и вяра, но това е един начин, в който хем даваме пространството на самата емоция, хем да не я потискаме.  Някак си я задържаме по средата, в една трета позиция и изчакваме тинята, тъмнината, която носи интензитета й умело да бъдат пресети, изпепелени от силата на емоциите, докато излезе смисъла, поредното осъзнато късче злато, което се крие под вихрушката, която ни  връхлита. Точно, когато  съумяваме да задържаме такива обеми с емоции ние израстваме, ставаме по-устойчиви на силите от света на невидимото. Защото трябва да си даваме сметка, че в пътешествието, по което сме поели  колкото повече се доближаваме до душата си толкова разрушителните тенденции в нас ще бъдат по-големи и по-големи. И това са естествените съпротиви, като гняв, омраза, ненавист към определени хора, случки, събития, а именно те ще ни подсказват, че е време за поредно отделяне, нов в пъти по-обективен поглед и ново осъзнаване, което тепърва предстой.

Ако и вие сте на този етап, в който емоции с такъв заряд ви връхлитат и се чудите как да се отървете от тях. Може би е време просто да им дадете шанс да просъществуват във вас и да разгърнат пълния си потенциал, докато не донесат смисъла поради, който са се появили. Защото по пътя на развитието „Човек не става просветлен като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен.“ Карл Юнг

В уединение

 

   Пътешествието, което подемаме към личността ни, често пъти преминава през трудни периоди. Периоди, в които дори и последната надежда сякаш се изпарява и единственото нещо, което ни движи напред, като че ли остава любопитството, от това, какво ни носи утрешния ден. Но така се ражда героят. Трудностите за него са поле за изява, битка, поражение, ситуации, които са от неизбежна необходимост за израстване. Всичко, през което преминаваме отключва постепенно ресурс, потенциал, с които можем да надскочим отминалия ден. Да, едно такова вътрешно пътешествие към самите нас, към собствената истина е изпълнено с болка, с умора, с един постоянна вътрешна съпротива към промяната. Съпротива, която често пъти едва ли не ни връща в изходна позиция, но всичко това е част от пътя и то си има обяснение.

    Истинската промяна идва трудно! Капка по капка, тя съживява нещо в нас, макар и това нещо да бъде заглушено от първичните ни изблици на гняв, страх,  омраза, презрение.  Чувства и емоции, които можем да се опитаме да оборим, обезличим, но  в крайна сметка да приеме и признаем  като неминуема част  от растежа ни.. И може би първично ще се борим с тях, докато израстем достатъчно, за да четем символика и  смисълът, които те ни носят.


    Често пъти пътуване и търсенето на собствената истина ще се чувстваме самотни, изоставени. Сякаш ще имаме нужда толкова много от топлина и любов, но никой друг няма да  бъде способен да я даде по начина, от който се нуждаем. Tова  предусещане и отчаяние може да ни накарат, да седим във връзки, в които не се чувстваме на мястото си, или пък точно обратното да сменяме постоянно партньорите с цел търсене на лъжовна сигурност.  С цел запълване на вътрешната ни празнота, която ни поднася страхът. Осъзнавайки това можем да  бъдем гневни или да изпълни сърцето ни с омраза и ненавист към човека до нас, нашата половинка, но точно тези на пръв поглед чувства се появяват тогава, когато имаме нужда да се отделим, да се отлепим и да останем сами със себе си.  А, това хич не е лесно решение. В такъв момент можем буквално да се разкъсваме между това, което шепти сърцето и това, което заповядва мозъкът.  Труден избор! Избор, в който се изисква не малка смелост и отговорност, не само към самите нас, но и към останалите.

   Не рядко се случва поради отговорността към другия  да загърбим отговорността към себе си и да спрем собственото си развитие. Тогава се появява една вътрешна тиха неприязън, поради факта, че сме отрекли  нуждите си, в името на другия. Една тиха ненавист, която започва да назрява с постоянни семейни скандали, изневери и вътрешна емоционална нестабилност. Отричането от нашата нужда да пътуваме, да изследваме  себе си може да продължи години наред, но все някога идва момента, в който капва  прелива чашата. И онова, което ни спохожда е самопризнанието, че имаме нужда от пространство. Пространство, в което можем да усещаме, да дишаме да даваме на себе си и да слагаме нуждите си на по предни позиции.  Често пъти такива са периодите на самота.

   Самотата е едно невероятно поприще, в което индивида може да усети себе си, да вдиша въздухът, от който е имал толкова нужда и да постави здравите граници. Граници, които ще му осигуряват нужното пространство дори в връзката му с даден човек.  Но да не забравяме, че в признаването на нуждата уединение се крие и не малко страх и порицание, които е нужно да понесем. Това ще  бурните реакции на околните, които могат на моменти да ни откажат да продължим, търсенето си, но същите тези реакции могат и да ни мотивират, да търсим по-зрели опити на общуване със себе си!
 
   Когато човек събере смелост и скъса оковите на примирението, когато се изправи срещу собствените си страхове, тогава, когато се откъсне от обществото и усети собствената си сила, която се тай вътре в него, тогава и само тогава човек се чувства свързан, не с друг, а със собствената си личност. В такива случаи самотата променя облика си и се превръща от уединение, което сближава всеки един от нас много по-здраво с цялото.  В такива моменти можем да дадем на другите без да очакваме да получим, защото знаем какво е да даваме на себе си.В това  вече уединение авторитетите губят силата си, защото човекът се усеща свързан, цял. Омразата и гневът изчезват, защото  се появява ново разбиране към нуждата от свобода. Свобода бива наградата, която човек получава от вътрешните и външните битки на своя живот.

    През един такъв катарзисен период човек променя нуждите си, разбира, че самотата е била нужен етап на зреене на вътрешната сила. Сила, която се е провокирала и отключила от поредицата от вътрешни борби, които сме провели. След тези тежки периоди думата самота вече има друго значение, което може да се препокрие с уважение, отговорност, свобода.

Ако сте в етап, в който неминуемо изпитвате омраза или гняв към околните дори без да знаете защо. Просто помислете дали не е дошло време за ново пътуване, за нова, крачка, която да ви докосне от една страна със самотата, търсенето, а от друга  с да ви свърже с околните по един  в пъти по-здравословен начин!

Да бъдеш невинен

    Живели Адам и Ева в пълно разбирателство, в пълна хармония. Господ им давал всичко онова, от което има ли нужда и безкрайният им живот бил една пълна омая в райската градина..


    Предполагам ви е позната тази история, изпълнена с невинност. Толкова благ звучи животът в райската градина. Живот без грижи, без отговорности, живот изпълнен с невинност.
Не трябва да забравяме, че този мит все още е жив в нас и преминаването от невинноста на рая, през грехопадението е естествен ход на развитие на нашата психика.



   "Невинният" живее в света преди грехопаданието. За него раят е еднa безкрайна шир изпълнена само с наслада и удоволствие, там където всичко е позволено,там където няма правила и нищо не се спазва. Един такъв етап е детството, но архетипа на "невинния" може да се проявява и в "по-зрелите" етапи на развитие. Болката, страданието, които поднасия битието се струват чужди, непознати за"невинния".  Дори, когато някой спомене думата страдание, невинния може въобще да не разбира за какво става дума.

   Защо ли? Защото все още няма истински сблъсък с неволите на живота. В една такава личност не се е зародил мотивът за борбата, за пътя, за това думата  усилие може да звучи много чуждо.  Отговорите, които е свикнал да получава "невинния" са единствено "ДА".  При получаване на "НЕ" такъв индивид може да реагира бурно, гневно, твърде емоционално към отсрещната страна. И това не е защото е лош, дори напротив, това е защото не знае, че в живота има граници, които са непреодолими. Точно поради това ограниченията биват разбивани, премахвани, неспазвани, избягвани. Поради уж  липсата на препятствия и на вътрешни трудности на този етап в  "невинния" живее едно постоянното усещане, че едва ли не целият свят му е длъжен, природата, хората, близки, познати, дори самият Бог е длъжен да изпълнява молитвите му. Когато всичко е наред при едни такива личност може да се усети едно чувство на дълбока избраност за велики дела. Но  всичко това е временно, докато  се появят трудностите, болката, страданието.  Докато се появи осъзнаването, че "избраният" също, като всеки един човек е смъртен и това води до невероятен вътрешен комфликт, който човек може да започне да разрешава, като започне да се отделя, да се обособява, да се вглежда  и да посреща ударите на живота. Но това, както всички знаем не е хич лека задача. В такива моменти  за "невинния " Бог бива изцяло обвинен за нещастията, които са  го споходи. В душата на този човек Бог умира или бива порицан. И в това порицание се ражда възхода на личността. Превръща го в сирак, който търси сигурност. Сирак, който търси отново онзи безмерен рай имащ нужда от закрила, но и от авторитет, който да следва, който да го отведе до там. И понеже и сиракът няма също  граници започва едно постоянно "залепване" към авторитета с една единствена, цел сигурност, разбиране. И това е естествен ход на нещата, човек търси себе си, често пъти посредством другите, посредством опита, който са насъбрали, докато обособи и открие своите собствени здрави граници, който да го превръщат в скиталец търсещ своята собствена истина.
 
     При архетипа на ""Невинния" забелязваме липсата на граници. Там няма мое, няма твое, всичко е общо. Точно поради това в съзнанието на такива мъже, жената е родена, за да им служи, да се грижи, да ги радва, докато при жените ролята на мъжете е да ги защитават и да ги издържат.  Да бъдеш невинен е нормален период през човешкия живот, но както всеки период той си има начало и край. Животът е едно колело, което поднася безброй трудности било то във вътрешно или външно естество и само болката, страданието могат да накарат невинния да осъзнае своята собствена сила, като се изправи срещу това, което му се дава. В този момент илюзиите за всеширния розов свят биват разпилени и следва един изключително болезнен сблъсък с реалността и с неподправеният живот. Живот, който не спестява, на никому нищо.
 
     Всеки един човек преминава през фазата невинен тя е изключително важна за нас, защото оставя следата на божественото, на безграничното. Тя оставя онзи божествен дъх, който ни напътства през следващите фази на развитие на личността ни. Но за тях в някоя друга статия.



 

Отказ на тютюнопушенето

   Голяма част от нас знаят какъв коварен враг са цигарите.  Марк Твен казва, че е толкова лесно да спреш цигарите, самият той го еправи е над сто пъти. Но, да тютюнопушеното си остава
една коварна зависимост, която отнема от здравето, парите и времето ни.

   Хипнозата има успех в справянето с тази зависимост. Но, за да се спрат цигарите освен хипноза се изисква дисциплина, воля и желание. Събрани на куп всички тези компоненти могат да имат едно ползотворно лечебно действие.

Остра стресова реакция

   Макар и хората да си приличаме по много неща, има неща и, в които се различаваме. Едно от тях е разликата в стресогената устойчивост на всеки един от нас. Никой не е застрахован, защото всяка психика реагира по различен начин при определени стресови ситуации.
За някой например смъртта на близък може да не бъде травмиращо събитие, но за друг това може да се окаже толкова трудно за преживяване.
   Острата стресова реакция може да възникне при ситуации, който наистина носят напрежение. Това могат да бъдат моменти, в които е застрашена нашата сигурност или живот, като обир, грабеж, терористичен акт и тнт. Други ситуации могат да бъдат свързани с социални аспекти от живота ни, като загуба на работа, развод и други.
  В началото на стресовата реакция индивида може да усети нещо, като зашеметеност. Буквално, че нещата се случват, като насън. Поради високото ниво на стрес, дезориентацията, която настъпва може да доведе до ступор или до хаотично бягство, но това са само редица от нещата. Напрежението може да премине в различни емоционални краски от плачливост, до агресия и автоагресия, а това от своя страна може да бъде съчетано с различни физически симптоми, като рев, треперене, сърцебиене, припадък и други. Афектът, който настъпва в психиката може да бъде съчетан с полу или пълна амнезия.

Успешни методи за справянето и отработването на такъв вид психически травми са хипнозата и дихателните техники.

Социална тревожност

   Повечето хора изпитват тревожност, когато имат важни за тях събития. Събития свързани с промени или важност за тяхното битие. В едни такива случай тревожността е съвсем нормално явление, всеки би се притеснил, ако предстоящите събития са с важност за съществуването му, но не така стоят нещата при страдащият от социална тревожност.

   При страдащия от социална тревожност тревожността, която изпитва, както споменахме всеки индивид, прераства в панически страх и ужас, че няма да може да се справи, че ще се изложи. Общо взето страх от критичната оценка, която биха му поставили другите. Този страх е съчетан с едно отбягващо поведение, което за повечето хора е неоснователно, но определено то си има причина и това е паниката, която обзема индивида, когато е нужно да се представи, да се заяви, да се покаже.
 
   Често срещани ситуации, които провокират този страх са публични изяви, срещи с противоположния пол, интервю за работа, шофиране, защита на дипломни работи и др. Всичко това е умело допълнено от физически симптоми, като треперене на ръцете, гласа, изпотяване, гадене, болки в главата, в корема, често уриниране, изчервяване, стегнатост в тялото и др.
 Мислите, които биват генерирани в такива случаи са: "Ще се изложа", "Всички ще ми се смеят". "Не, аз не мога да го направя." "Ужас, сега ще се разтреперя пред всички."  "Всички виждат, колко съм зле". Обикновено целият мисловен апарат е насочен в една вътрешна борба с катастрофален аспект. 
    Мисленето води до определени емоции, както и обратното, но емоциите в такива случаи са притеснение, страх, безпокойство, тревожност. Често пъти такива хора използват медикаменти, алкохол, наркотици, за да притъпят своите емоции и чувства.

В такива случаи може да бъде полезна поведенческа терапия, хипнотерапия, излагане пред редица такива стимули, медитация и др.

Депресия

  Депресията е състояние, което се характеризира с нисък тонус, безинициатовност,  тъга. Тя може да бъде предизвикана, както от чисто биологични фактори, така и от психични и социално, като например, раждане,  загуба на близък, развод, житейски трудности и тнт.
  Обикновено симптомите при депресия са:
-понижено настроение
-плачливост
-проблеми със съсредоточаването
-проблеми със запомнянето-
-липса на инициативност
-безсъние
-липса на апетит
-липса на  физическа активност
-хронична умора
-мисли за самоубийство
-чувство на празнота
В зависимост от симптомите и тяхната сила, депресията може да бъде групирана, като лека, умерена и тежка.

При справянето  с депресията може да бъде в няколко направления с психо и хипнотерапия, с медикаментозна терапия или в група от двете. Всичко е строго индивидуално и зависи от степента на самото състояние на страдащия.

Обсесивно-компулсивно разствойство

  Под обсесивно компулсивно разстройство можем да имаме предвид натрапливи мисли, идеи с последващи ги действия.

   Така наречените обсесии са идеи и представи, които по своя характер са алогични, но водят до определени, последващи ирационални действия. Човекът страдаще от обесесивно компулсивно разстройство се опитва да ирационалните идеи и мисли, които генерира неговата психика и поради това извършва различни ритуали с цел спасение. Ритуалите за момента успокояват индивида, но това за много кратък период. И така стечение на времето, за да се "справи" със собствените си натрапливи мисли индивида продължава да извършва поредица от действия и ритуали, които могат да отнемат много време, ако не бъдат извършени "правилно"

  Обсесиите и натрапливостите включват области от чисто здравно естество, като например: "Ако не завъртя кранчетата на мивката 10 пъти, микробите ще полепнат по мен".
 Мисли свързани с насилие и издевателство над друг човек. Обикновено тези мисли са свързани с насилие. "Ще убия бебето си.", "Ако не измия перфектно три пъти чиниите, майка ми ще умре". Обсесии от  сексуално, религиозно естество: "Ако не спра да мастурбирам, Господ ще ме намрази". "Аз съм гей, нищо, че имам приятелка", "Демоните ще ме обладаят, ако не броя от 999 през 3 до 0".

   Такива мисли, си остават просто мисли, но поради завишената тревожност индивида преминава към определени действия с цел, защита или намаляване на напрежението.
 Точно поради обсесивния си характер тези мисли водят до компулсии, които отнемат все повече и повече време на индивида. Компулсии свързани с чистене, подреждане, броене, онаниране и др.

Лечението може да бъде съчетание от:
Многократно излагане на страха и спиране на компулсиите
Хипноза
Поведенческа терапия
EMDR
 

Генерализирана тревожност

  За разлика от епизодичните и преходни състояния на тревожност, които има всеки човек в трудни моменти при генерализираната тревожност усещанията, съчетани със страха остават в дълги периоди, които съпътстват индивида. Този вид тревожност се появява обикновено след прекаран панически пристъп. Генерализираната тревожност може да бъде формулирана, като усещане за страх, че нещо лошо ще се случи или страх, че може отново да бъде получена паническа атака и това състояние хронифицира с времето. Тревожноста се характеризира с постоянна, неоснователна тревога, неоснователен страх. Това обхваща различни области от живота на индивида, било в чисто битово, професионално или социално естество.

   Обикновено ирационалното усещане, че нещо лошо ще се случи съпътства индивида, както на физическо и поведенческо, така и на психическо ниво и емоционално равнище.

Симптоми на физическо ниво:
-усещане за топка в стомаха
-главоболие
-треперене
-изпотяване
-сухота в устта
-сърцебиене

Симптоми на емоционално ниво:
-раздразнителност
-усещане, че нещо лошо ще се случи
-страх, от самия страх

Симптоми на поведенческо ниво:
-невъзможност за релаксация
-постоянна възбудимост и раздразнителност
-избягване на определени ситуации с цел "сигурност" и "спокойствие"
-трудности при заспиване (подскачане, кошмари)

Симптоми на когнитивно ниво:
-  мисли с тревожен, черен характер ("Ако се кача на рейса, ще припадна"., "Ако мина по улицата, ще ме припадна". "Сърцето ми прескача, мисля, че ще умра скоро". Обикновено мислите са с катастрофален характер.

Генерализираната тревожност успешно може да бъде повлияна с хипноза, медитация, дихателни техники, поведенческа терапия, EMDR, психодрама и др.

Хипохондрия

  Хипохондрия или хипохондрично разстройство  се характеризира с прекомерна, необоснована загриженост за собственото здраве.  Поради това страдащият прави редица медицински изследвания и макар всички те да бъдат с добри здравни резултати, в съзнанието на индивида остава един нереалистичен страх, че нещо не е наред със собственото му здраве.
 
    Хипохондрията се проявява в два аспекта: физически  (соматичен) и психически. При физическите индивида изпитва определени усещания в тялото си, които го карат да изпитва страх и да предприема редица изследвания. Симптомите са от сорта на болки в корема, гърдите, прилошаване, главоболие и тнт Вторият, психическият е свързан с натрапливи мисли за собственото здраве. Мисли от сорта на "Болен съм от рак", "Докторът нещо ми спести. Нужно ми е второ мнение, аз знам, че имам проблеми със сърцето". "Мисля, че съм болен от СПИН" (въпреки липсата на сексуални контакти_ и тнт.

  Често пъти такива хора си внушават, че имат сериозни заболявания и въпреки добрите си изследвания, които за момент успокояват здравната им тревожност, те не престават да търсят други лекарски мнения.  Точно поради страхът от болести, страхът за собственото си здраве хипохондрията е съпътствана с други състояния от тревожния спектър.

 Тук полезни могат да бъдат когнитивно-поведенческа терапия, релаксации, хипнози, медитации, поведенчески експерименти и др.

Агорафобия

  Агорафобията е вид тревожно разстройство. Преведено от гръцки "агорафобия" буквално означава страх от открити пространства. В самата си основа агорафобията  е състояние отнасящо се до взаймносвързани и припокриващи се фобии. Чиято основа е свързана със страх да се напуска дома, страх от открити или затворени пространства.

    Голям проблем при страдащите се оказва липсата на изход, това буквално ги влудява и в следствие на това тревожността на дадения индивид може рязко да се покачи или просто да премине в панически пристъп.
 
   Ситуациите, от които страдащия се страхува обикновено се избягват. Избягват се пътувания с градския транспорт, избягват се оживени места или пък обратното, безлюдни, поради факта, че човекът се страхува, че няма кой да му помогне, ако се случи нещо застрашаващо животът му.

  Поради самата патогенеза на даденото състояние, съчетано с ограниченията причинени от него, много от страдащите развиват депресия.

 Хипнозата, майндфулнес медитацията, дихателните техники и поведенческата терапия могат са средства, които влияят благотворно в лечението на едно такова състояние.

Паническо разстройство

Паническото разстройство е една от често срещаните диагнози. Преди време същото това състояние се е наричало "страхова невроза". Истината е, едно такова състояние преминава със силни пристъпи на страх, които биват провокирани или съпътстващи от:
-сърцебиене
-сухота в устата
-изпотяване
-болки в гърдите
-световъртеж
-усещане за прималяване
-дереализация
-изтръпване, мравучкане по тялото и др.

Обикновено един такъв пристъп може да бъде провокиран от някаква остра стресова ситуация, но това не винаги е задължително. В един такъв панически пристъп човек усеща буквално, че умира, полудява, че припада, че получава инфаркт или инсулт. Макар и само усещания те са със силен интензитет и блокират рационалното мислене. От там човекът има две алтернативи, да се бие или да бяга. По-смелите се борят с дадените преживявания, докато друга част от хората, започват да пропускат определени места, срещи и събития с цел спокойствие. Чрез бягството си  страдащият индивид буквално ощетява живота си. Поради това, агорафобията е честен спътник на паническото разстройство. Понеже в страдащия индивид страхът е толкова силен, че той наистина смята, че сам не може да се справи с нищо, дори с излизането навън, возенето на автобус, асансьор и други.

Какви са мислите, които съпътстват индивида по време на един такъв пристъп.
"Ще полудея". "Умирам". "Ще припадна". "Губя контрол върху самия себе си". "Получавам инфаркт или инсулт" и тнт.

В този ред на мисли хипнозата има голям терапевтичен ефект върху паническите разстройства поради това, че тя спомага на индивида да се отпуска. Хипнозата спомага при отработване на травматични спомени и случки, а това прави индивида по-смел и по-сигурен в себе си.

Във вътрешна борба

    В хода си на личното развитие човек се сблъсква с редица трудности, било то от външно или вътрешно естество. Тези от външно естество лесно могат да бъдат обяснени, но може би това е само на пръв поглед, защото връзката между вътрешните и външните промени не е правопропорционалана. Процесът на промяна си остава двустранен, но като че ли неговото начало винаги започва някъде отвътре.
 
     Винаги нещо отвътре ни кара да започнем да дълбаем все по-навътре измежду болката, страданието, измежду всичко, което така искаме да избегнем. И колкото повече се опитваме да бягаме, да изтрием тези мигове, спомени, усещания толкова повече те ни застигат и помитат, като лавина. Сякаш всичко, което не сме успели да преживеем до този сетен час, отново оживява от дълбините и изревава за първи път, погубвайки копнежа ни за светлина и мир. А много от нас, искаме само светлина!  Живот изтъкан единствено в цветни розови краски, но уви истината е, че животът хич не е лек и често пъти човек се сблъсква с тъмната си страна, която буквално може да го погълне или просто да го накара да полудее от страх, че това нещо живее в него. Но, да ,тъмната страна живее във всеки един от нас. Тя се прокрадва в светицата, в чийто очи можем да намерим също и курвата. Тя се намира в отецът, който съдържа в себе си пияницата. Тъмнината се спотайва и в лекаря, чиято сянка може да бъде опреличена и на убиеца.  И тя съществува в лицето дори на светеца....Дори и в онзи, който е намерил просветлението си.


 
              Всяко живо същество  се носят тъмата и светлината. Те ни отличават, но и в същото време ни  събират с общото. Всеки човек има копнеж kъм безграничното, божественото. При някои, той се проявява в пиянството, при други в хазарта, при трети усещането на топлината на другия, при четвърти в изричането на молитви.  Но колкото повече се опитваме и се стремим да бъдем светли, сякаш толкова повече изпускаме от живота истинските неща от него.  Сякаш живеенето ни става подправено, изкуствено, чуждо. И това, което ни отнема всичко това е копнежът, желанието за тиха избраност, която тлее във всяка човешка душа.  Да, точно там в човешката душа къде радушно живеят и омразата и любовта, и презрението и вярата, и сладострастието и верността.Защото може би светлината си остава просто една недостижима дума, която крепи човека в трудните моменти.  И въпросът не в молитвите и думите, които изричаме, а  в действията, които правим...


Ако пубикация достига точно в този момент до вас. Може би е време да загърбите старите разбирания за добро и зло и просто да си позволите да бъдете такива каквито сте. Това със сигурност би ви направило уникални.

Духовният път на развитие....

Когато говорим за психология, нещата обикновено се изчерпват до шепа техники, които стават все по-модерни и по-модерни. Психоанализата започва да се пренебрегва все повече и повече, а за сметка на това навлизат все по-силно преживелищни методи, като хипноза, дишане, EMDR и други.  И това е съвсем нормално, в динамиката, в която живеем са нужни динамични методи, които да носят по-бързи ефекти, които обикновено са с катарзисно ниво.

На първо време, когато човек е още в началото на собственото си развитие, когато все още е в по-плитките пластове на своето съзнание и е до голяма доза неосъзнат за имплицитните нива на собствената си психика, методите могат да дадат уникален резултат. Катарзисните методи буквално могат да запратят човека в такива нива на съзнание,  които са описани само по книгите от древните мистици, шамани, пророци.

Обикновено до по-дълбоките пластове на човешката психика може да се достигне чрез техники променящи съзнанието. Това са хипноза, дишане, както и халюциногенни препарати от сорта на ЛСД, марихуана, еяхуаска, ДМТ, гъби и тнт. Докато в първите два случая процесът на обмен с несъзнаваното може да бъде отчасти контролиран, то при халюциногените могат да настъпят необратими психически реакции. И тези реакции се случват поради това, че обменът между несъзнаваното и съзнаваното става толкова бърз и необратим, а защитните механизми на съзнанието буквално са премахнати и това, често може да доведе човека, както до преживяване на екстазни състояние от света на трансперсоналното, така и до неврози, а в не редки случай и психотични епизоди и шизофрения. Но това е цената, която плащат хората, които искат да научат нещо повече за собствената си психика.

Човекът, който се е сблъскал с магическите състояние от света на архетипите вече не е същият. В него се зараждат два компонента, които си остават във вечна борба единият е страх от онова, което не може да бъде покорено от полето на човешката психика с воля, а другото е едно невероятно любопитство, което прави хората преживяващи често трансперсонални преживявания по-нестабилни и по-непригодни в самото ежедневие. Внимавайте, любопитството е хубаво нещо, но любопитството често пъти убива котката. С човешката психика шега не бива, защото в нас живеят сили, които буквално могат да отнемат живота ни и то без дори ние да разберем. Когато казвам отнемат, това означава, че често пъти търсачите на силни усещания, хората, които искат да научат повече за човешката психика използват всички тези методи за бягство от проблемите, за бягство от ежедневието и едва ли не, за да направят животът си малко по-шарен. Но те забравят нещо много важно, че трансперсоналните преживявания са като нимфи, които пеят омайни песни и често пъти могат да ни омагьосат и да разбият лодката на здравия ни Аз. Едни такива хора, често губят смисъла си в ежедневието и вместо да правят промени в реалния си живот те търсят отговорите в света на архетипите, в света на боговете.

 В едно трансово дълбоко състояние човек буквално е психотичен епизод, но отчасти подчертавам контролиран. Съзнанието ни се сблъска в архетипни образи обитаващи цялата човешка психика още от зараждането й. Картинките, които виждаме са просто компонент на обмяна на информацията на езика на съзнанието. Но когато картинките свършат и остават само усещанията, човек разбира колко малки са неговите сили и буквално усеща за промяната, която настъпва в него. Промяна, която остава неосъзната, но това не означава, че тя вече не е част от нас самите.

Разбира се, този свят ни принадлежи и той е вечна част от нашето съзнание, Юнг го нарича колективно несъзнавано, но формите, които навлизат от там и темпото, с което навлизат може буквално да разруши нашата психика. В следствие на написаното може би се чудите дали тези състояние са опасни, да, те са опасни. Те носят много осъзнатост, но осъзнатоста не предвещава щастлив живот, даже напротив. И често пъти, хората, които преживяват такива състояние са тръгнали да лекуват душата си, но в същото време те забравят, че колкото повече преживяват такива състояния, в тях се засилва инстинктът водещ към смъртта, а именно това е танатос.

Стигаме до извода, че на едно по-дълбоко ниво на психиката смъртта е желано състояние. Някъде го описват, като последният екстаз, който може да преживее човекът. За това ние хората нямаме страх от смъртта, имаме страх от неизвестното и страх от самият живот. Точно страхът от самият живот не ни дава възможност да излекуваме душевните си и психически рани, защото, ако човекът бъде психически здрав и безпроблеми, то той спира развитието си.
Така, че в нас действа една постоянна борба между подсъзнанието, което постоянно ни създава нови и нови проблеми и съзнанието, което се опитва да търси адекватни решения. Така е от самото раждане, дори зачеване на човека, така е и до неговата кончина. Една постоянна битка в търсене на отговори. И даден проблем не се решава тогава, когато ние искаме, а се решава, тогава, когато подсъзнанието е готово да се лиши от това, което му носи проблемът и да го замести с нов такъв.

Лично според мен, за това човек не може да се лекува, но той може да се развива и неговата главна цел е да се развива тук в този свят. Независимо дали използва техники или фармация, с която да облекчи страданията си. Все по нашумелите източни техники, като медитация и пранаяма, не лекуват човека, а помагат в него да се освободят нови сили. Ако отпускането на тези сили става поетапно, то невротичността се запазва, но нивото на живот може да се подобри, ако силите на несъзнаваното се отприщят преждевременно то това води до психози и други психиатрични диагнози. Всяко лекарсто, е лекарство, докато е в определена доза, превишим ли дозата, лекарството се превръща в отрова, но често пъти това е единственият начин да се върнем тук на Земята и да се захванем с човешките си, а не с божествените проблеми. Защото едно от най- трудните неща е да останем в ежедневието и да продължим да живеем животът такъв какъвто е, това е едно най-великите изпитания, които седят пред всеки един човек. Човек е хубаво да знае, но не повече от толкова, колкото му трябва.

За това една терапия се брой за успешна тогава, когато човек успее да влезе в ежедневието си и да посреща трудностите. Всичко друго е бягство в анализа, катарзиси и чисто и просто едно влечение към онова, от което най-много се страхуваме, но всъщност най-силно желаем - Смъртта.

За всички, които вървят по пътя на собственото си израстване. Съветвам ви да бъдете внимателни и да отделяте повече време на човешките проблеми, ситуации, усещания, защото захласнем ли се по божественото е прекалено лесно да изгубим почва под краката си и ако не се самоубием в разочарованието си, то да прекараме животът си в тягостно самосъжаление за мечтата да преживеем раят, докато сме със затворени очи, преживяващи отново нещо....

Панически атаки, тревожност. Същност, лечение. 1 част

  Когато говорим за паническа атака  ние можем да разгледаме патогенезата на даденото състояние в  няколко аспекта. Единият е медицински, на  който отчасти ще бъде посветена тази статия.

  

   Паническите атаки са една от модерните предизвикателства на 21 век. Медицината я нарича болест, психолозите, състояния, както и да ги наречем в крайна сметка паническите атаки си остават бич, който жигосва до болка днешния човек. Ако сте изпитвали усещания като, задух, главоболие, главозамайване, дереализация, сърцебиене, изпотяване на крайниците и в последствие на тях сте изпитали панически ужас, страх за живота си, то вие сте преживяли паническа атака.Интересно е, че има хора, които са изпитвали тези на пръв поглед симптоми, без да изпитват страх.

  

     Може би веднага изниква въпросът каква е разликата между едните и другите?

Лично за мен това е отношението към симптомите, завишеният контрол съчетан с повишената чувствителност, които наблюдаваме в хората с паническо разтройство, както и  биохимичният дисбаланс в някои случаи.

      Когато говорим за паническа атака неминуемо е нужно да спомен няколко неща за адреналина.

Адреналинът е боен хормон.Той има за задача да ни въведе в бойна готовност, с цел предпазване и съхранение на живота ни. Една от главните му задачи е да даде енергия на мускулите на краката и ръцете. Краката и ръцете са инструментите, с които ние можем да се борим и да бягаме, поради това по-голям процент от енергията е насочена в по-големите мускули, а именно краката.  Възможно  по време на криза температурата да се повиши до 39 -40 градуса .И това е нормално.Свитите и треперещи мускулни влакна отделят топлина, повишената глюкоза също дава енергия  – субективното усещане обаче може да е за студ  и ,,втрисане.

    Адреналинът причинява свиване на мускулите, но това най-много се усеща в корема. Доста често страдащите от паническо разстройство се оплакват от усещане за топка в стомаха. Това се случва поради това, че кръвта се оттегля към крайниците. В същото време кръвоносните съдове също се свиват и сърцето започва да работи на по-голямо налягане. За да компенсира това, то учестява съкращенията, пулсът си и се получава  сърцебиене, сякаш ще изскочи. 

   Стяга се всички мускули, които не участват в борба или бягство. Мускулите на гърдите,челюста, гърба, шията. Получава се усещане за топка в гърлото. Поради наситеността си с кръвоносни съдове се стяга и кожата, а от там идва болката в главата и врата.

При свиването на кожата се дразнят потните клетки – така, че изпотяването е нормално.Настръхването на космите също. Oт друга страна адреналинът разширява зениците на окото и може да се стигне до замъглено зрение. Това прави виждането на дадени обекти трудно, сякаш финото виждане липсва. 

  В  следствие на бойният хормон се блокират определени невронни мрежи в мозъка и мисленето става хаотично, целта е да се бяга и "спасява" живота, а не да се мисли трезво. Вниманието и паметта са блокира ни, поради тази причина. За това, често пъти хората имат пропуски в паметта си, паметта в такива моменти е неуслужлива, а вниманието е силно концентрирано в фаза спасение.

Възможно е  също да се изпитат болки в тялото, които да имат променлив характер. Това са така наречените "мигриращи болки", случват се поради отделянето на вторият стресов хормон - кортизол.Обикновено след получаването на  първата паническа атака индивидът започва да навлиза в един омагьосан кръг на мисли, усещания, поведение свързани с предпазване от вече наличния страх. Страхът сам по себе си е емоция и като всяка такава тя  идва 90% от мисленето и 10% от амигдалата. 

Амигдала (на латински: corpus amygdaloideum) представлява набор от ядра в мозъка, разположени в тясно сътрудничество помежду си.

Амигдалата е част от лимбичната система, която е отговорна за регулиране на емоциите в отговор на неприятни гледки, усещания, миризми. Амигдалата най-често се свързва с емоции като страх и тревожност, както и с чувството на удоволствие в отрицателен смисъл, т. е. на агресия.

Състояния като гняв, отбягване и определени защити се активират благодарение на амигдала. Тя е отговорна и за задействането на наследствените признаци на стреса. Лошото функциониране на амигдалата е свързано с тревожността, аутизма, депресията, нарколепсията, посттравматичния стрес, фобиите.

   След първата паническа атака се заражда едно усещане, което се нарича тревожност или това е страх от самия страх. Тревожността представлява постоянен лек, но за сметка на това плаващ страх обикновенно свързан с чувство за полудяване, загуба на контрол, с черни мисли за фатален край и тнт. При тревожността индивидът изпитва отново всички симптоми или част от тях, но в по-лека форма. 

   Паническата атака заедно с тревожността, която с времето се генерализира, ако не се предприемат определени действия, буквално ограничават  и ощетяват живота на страдащия. На база на случващата се симптоматика и дезадаптивния  начин на отреагиране започват да се реорганизират определение неврални пътеки. Това означава, че определени мисли водят до страх, определени усещания до паника. Да кажем най-образно получава се невронен канал, който с времето придобива силата на река, която действа и отреагира по еднакъв начин.  Като например, разтуптява се сърцето, от там фатални мисли, от там отделяне на хормони, в последствие паник така, доктор и успокоителни.  

   Мозъкът притежава определена пластичност, с течение на времето той може да привикне към определени отреагирания. Така, че главната цел на човека страдащ от паническо разстройство е промяна на мисленето и отношението, реакцията и поведението, а от там и въздействие на хормонално ниво, но за това и още симптоми и механизми на страха повече в следващите статии.

   За това запомнете най-важното от паническата атака не можете да умрете!

Синхроничностите в живота ни

   Някои биха казали, че всички съвпадения в живота ни са просто случайности. Това до някъде е така, но дали в някои случаи няма някакъв порядък от друго естество? Порядък, който едва ли не е спуснат с висше? Дали това е късмет или не е въпрос на гледна точка. Карл ГуставЮнг нарича тези съвпадащи стечения на обстоятелствата - синхроничности.

    Под синхроничност се има предвид значимо съвпадение. Съвпадение, което има определена стойност за вас и вашия живот. В синхроничностите случайността е само привидна, всъщност синхроничностите са плод на ментално-емоционалния ни живот и на нашите вътрешни  или външни търсения и нужди. Дори, в квантовата физика се твърде, че на едно субатомно ниво частиците са буквално едно цяло - всичко е свързано с всичко и всяка една промяна  в една частица води до промяна  и във всички останали. Мое мнение е, че колкото човек става по-осъзнат и буквално наясно с живота си, толкова повече провокира и забелязва синхроничностите на съдбата.

    Сигурен съм, че като се замислите по-обстойно ще откриете доста такива срещи или събития, които едва ли не за вас са се случили в точния период, момент от живота ви. Например имате нужда да се чуете с определен човек и след малко получавате обаждане от него. Често пъти дори лекарските грешки, могат да имат спасителен характер.
 Всъщност синхроничностите ни поднасят точно това, от което наистина имаме нужда в този период.  Може би тогава сте го тълкували, като подарък или късмет, но това е бил един синхрон между вас и живота. Синхрон, който е имал значимост и стойност за самите вас.

Мари Фон Франц, юнгианска аналитичка, в книгата " Човекът и неговите символи" пише:

"Д-р Юнг създаде ново понятие, което нарече синхроничност. Този термин означава „значимо съвпадение" на вътрешни и външни събития, които не са причинно свързани. Ударението се поставя на думата „значимо".
Ако един самолет катастрофира пред очите ми, докато си издухвам носа, това е съвпадение на събития, което няма смисъл. Това е само случайност и такива има много. Но ако си купя синя рокля, а по погрешка магазинът ми изпрати черна в деня, в който един от близките ми роднини почине, това ще бъде смислово съвпадение. Двете събития не са причинно свързани, но те са свързани със символното значение, което нашето общество влага в черния цвят."

 Обикновено синхроничностите могат да ни водят, когато сме в задънена улица и не знаем накъде да поемем. В такива моменти сякаш живота ни поднася всичко, което преди сме търсели безкрайно, но безуспешно. Точно и поради това Айнщайн описва синхроничностите в живота на човека, като незабелязана Божия намеса.

  Така, че ако сте в задънена улица и се чудите накъде да поемете, може би е дошъл моментът да оставите нещата да се случват в ред, който е извън контрола ви. Сигурно е време да се огледате и да помислите, защо ли животът ви поднася точно това в този момент, при това по такъв начин. Може би имате нужда точно от този период, за да преустроите нещо за към по-добро било то във вашия външен или вътрешен свят. Случайност или синхрон, вие преценявате...:)



Използвана литература:


К. Г. Юнг, Мари-Луиз фон Франц, Д. Л. Хендерсън, Йоланде Якоби, Аниела Яфе. "Човекът и неговите символи"

Какво е хипноза?

    Хипнозата е сравнително млада техника на около 200 години. За едни от основателите й се смятат Месмер и Шарко. Думата хипноза произлиза от гръцката дума Хипноз, която ознава сън, но сама по себе си хипнозата не е сън.Тя е състояние близко до съня, наподобяващо съня, но всъщност тя е състояние на контролиран транс.
 
Хипнозата  в самата си основа представялява повишено ниво на комуникация между терапевт и клиент(хипнотизатор и хипнотизиран). С хипноза  може да се лекуват състояния, като панически атаки, тревожност, депресия, зависимости, социална тревожност и тнт.  Хипнозата е инструмент, които сам по себе си инициира транс.Хипнотичният транс се основава на внушението. Внушението се случва успешно поради това, че когато сме в хипноза критичността на нашето съзнание е намалена и сме много по-податливи за внушения на специалиста (хипнотизатора).

  Терапевтичният транс е период, в който ограниченията и възприятията на индивада имат възможност да се променят, а това води до решения и лечение. В едно трансово състояние човек може да придобие нови модели на поведение, различни, много по-адаптивни начини на отреагиране спрямо определени ситуации. Трансът е способ, чрез който терапевтът помага на клиентът да намери своите собствени начини за справяне с даден проблем.  Трансът е нещо съвсем нормално, нашето съзнание навлиза в транс на всеки 90 минути. През това време докато сме в транс мозъчните вълни се забавят.. Ние сме в транс, докато се отнасяме, докато бленуваме, мечтаем.

По време на хипнозата идеята е клиентът да използва ресурсът, които му предоставя несъзнаваното, за да намери адекватно решение В несъзнаваното са складирани преживявания, спомени, картини и усещания, които могат да спомогнат за решаването на даден казус. В хода на терапевтичния процес могат да се породят нови идеи, усещания, феномени, които да провокират лечебни процеси. Макар, че сам по себе си трансът има лечебно естество. Успокоява нервната система, урегулират се различни процеси в тялото, човек има възможност да си почине и отърси от рутината на ежедневието, възможност за пораждане на нови идеи, достигане до нови висоти на съзнанието, преодоляването и научаването на нови модели на реакция и поведение.

Лечебната сила на транса се носи още от древни времена. Шамани, оракули, древни мистици са използвали транса, като метод за достигане до по-високи нива на съзнание, до досег с Божественото. За да влезнат в транс за правели различни ритуали по време, на които са взимали билки, гъби, треви ( дафинов лист, пейот, еяхуаска и др) и най-различни халюциногени, за да влезнат в такова състояние.

 Днес за да влезем в транс успешно се използва хипнозата, като метод за лечение на състояния от тревожния и невротичен спектър, като: тревожност, паник-атаки, депресия, натрапливости.

Досег със сянката

   Говоря ти за онази част от твоята личност, която има един сенчест привкус. Привкус на онова, което си отхвърлил и не си зачел за свое. То не е нужно да е твое или мое, а то си е там в тъмнината. Онази част от теб, която иска да бъде опозната, но уви тъмнината е толкова поглъщаща и дива с тишината си, че се чуват само писъците на хилядите ни гласче в главата ни " Откажи се".

   Трудно е да виждаш в тъмнината, защото там очите не вършат работа. Сякаш там най-ценният опит е опита на другите сетива, с които разполагаме. Но уви, когато е тъмно може дори и те да са заспали и тогава става още по-трудно да опознаем нещо отхвърлено от собствената ни личност. Онази част сенчестата, поглъщащата, в която тлее нещо диво.  Онази част от теб, в която забравяш за светлите моменти и си обгърнат изцяло от онова, което си отхвърлял. Може да е сила, която не си подозирал, че имаш или малоценност, която седи там и чака, но знай, че там в тъмата има нещо, което е твое, мое, наше по природа. 

Няма светлина, няма насоки, няма упътване има само сянка, която внася ужас в сърцето ни. Досегът с нея никога не се забравя. Наподобява смъртта над преходното, но има и жежка огнена сила, която дава нов живот. Придружен с някаква странна демонична сила, неприсъща на този свят. Защото тя се намира там в онзи свят извън материалното, извън обозримото, нещо, което и плаши и притегля един полусъзнаван, несъзнаван комплекс описан от Юнг - Сянката. Символ на злото, отхвърленото, неприетото.

Според Юнг ние общуваме със сянката си по няколко начина: проекция, отказ, интеграция и преобразуване. С отказа си от тази сенчеста част ние въобще не я приемаме, като съществуваща и прилежаща на нашата личност. Това лесно и дори най-често води до проекции.  При нея проектираме собствените си чувства и недостатъци върху другите. В един такъв момент ние буквално преписваме онези части сенчести части от нашата личност, които не можем да осъзнаем върху другите. Това, често води до неприятно сблъсъци, защото ние прожектираме филмът на отхвърлените си части, без да си даваме сметка, че част от това, което виждаме е наше производство.
Ако човек умее да остане осъзнат и да бъде критичен той има шанс да започне да оттегля проекциите си, а това не е хич лека задача. С оттеглянето на проекциите започва едно вътрешно съзряване и интеграция на отхвърлените ни части. Този процес е дълъг и изисква време. Процесът на интеграция е свързан с това не да гледаме образите от филма, а да застанем зад "прожекционния апарат", зад онова, което дирижира филма на нашите усещания. Този процес винаги е съпроводен със сериозна съпротива на съзнателно ниво и би могъл да се осъществи пълноценно едва тогава, когато личността е готова за това. Да се приеме сянката означава да се спре нейната компулсивна схватка.

 Символите на сянката на сянката включват змията (като тази в Райската градина), дракони, чудовища и демони. Тя често пази входа към езеро с вода, което е колективното несъзнавано.


Ако често пъти се гневите или приписвате на хората определени черти, помислете дали всъщност това не е нещо ваше, което прожектирате върху тях.. :)

Ключът в страданието

И отново онзи мрак, за него ти говоря. Дори съм чувал, че за него пише в онези алхимични текстове. Текстове, в които мистиците са търсели ключът към вечния живот. И странното е, че те са знаели, че ключът и онова, което той отключва са символни понятия, които живеят дълбоко в човешките недра. Там където, за да слезе човек се нужда е от смелост, защото там е мрачно, тъмно, няма ориентири и единственото нещо, което може те води, това е волята на нещо по- голямо от човешката ни разумност. Пътя надолу е път на равно сметка и сблъсък с онова нещо, което наричаме душа.

А за да вървим надолу неизменно се сблъскваме с мрака, който мистиците са обозначавали с думата нигредо - чернилка, утайка. Мрак, който тежи, като олово. Знам, че ме разбираш, защото аз не ти говоря за времето, за слънцето и белите краски, които са посипани по облаците. Говоря ти за болката. Онази болка по един съвършен свят, в който няма болка. Знам, че усещаш или не е нужно да разбираш целия парадокс на думите ми. Защото в едно сме се убедили двамата животът е труден и освен, че е труден той ти носи на теб или било то на мен това, от което имаме нужда, за да прочистим душата си или напълно да погубим битието си. Нито повече, нито по-малко, сякаш всичко е старателно измерено и поднесено с типичен божествен финес, който ние правосигнално не можем да разберем.

И това поражда болка, да не знаеш, да се променяш, да страдаш и да се опитваш с всичките си човешки сили да избегнеш нужното страдание. Тогава, когато болката е заседнала на гърлото ти, като камък, който те спира да говориш, да викаш, да плачеш и единственото нещо, което ти остава е да седиш в тялото. Да седиш в света, в който си избрал да се родиш. А мозъкът ти не спира да прехвърля планове идеи, как да се измъкнеш, а нещо в теб вече е разбрало, че бягството не е решение.

А, от тук насетне накъде?

Явно нещо сме разбрали и аз и ти и то по трудния начин. Може би това е нашия начин, че бягството от самата болка, ражда още болка. И вече сме депресирани, изгубили надежда, че нещо някъде ще се промени. В този момент не сме ли най-близо до онова, за което винаги сме мечтали? Няма логика, нали? Чрез безкрайното си отхвърляне и тотално неприемане на ограниченията на живота, не сме ли стигнали до онази повратна точка, в която просто сме се доверили на нещо, което надхвърля праволинейната логика на ума ни. Странно? Никога не се бях замислял, че ако човек смята, че се отдалечава от нещо с ума си, то той може би се приближава към същото с душата си. И не е ли това по-силната връзка. Връзката с цялото човечество не само през радостта, а през болката, отчаянието, мъката, които тайм всички ние дълбоко в душите си. Тогава в депресията, в отчаянието разбираме най-важното, че всяка болка, всяка криза ни отнема маските, дрехите, усмивките, зад които се крием и всичко това продължава, докато не останем голи. Напълно голи, напълно съкрушени, напълно обезсърчени, но и напълно пречистени, напълно преродени, напълно припознали себе си.....Само в този момент можем да оценим и осмислим божествената логика за всичко случващо ни се....

И може би ключът от всичко преживяно ни трябва и ни е нужен, за да отворим вратата, когато на нея се почука.

Има моменти, когато Бог идва и чука на вашата врата. Това е любовта – Бог, който чука на вашата врата. Чрез жена, мъж, дете, любов, цвете, залез или изгрев, страдание, болка, мъка,…Бог може да почука по милиони начини.

Ошо

Светулките заспиват, но светлинките, които носят остават да светят, да водят изгубените души една към друга. И сякаш тогава, когато няма вече надежда, тогава, когато всичко е изгубено имаме шанса да се родим отново. Да се появим отново. Въпреки страхът, въпреки съмнението, въпреки глождещото чувство за вина, което ни разкъсва. Защото като хора, като човешки същества имаме правото да избираме, да се разграничаваме и сливаме, да създаваме уникалност в себе си, та дори и през страховете си. Свободата не е само безметежно състояние, в което няма граници, тя е и правото да се крием, да зъзнем от студ сковани от самотата си,да мразим, да обичаме. Защото това е право, което има всеки един жив човек. Право,  да живее в света на хората, в света на ограниченията. А колкото и странно да е всяко ограничение, което ни поднася живота ни ни дава възможност да градим съзнание, да разкриваме нови полета от вътрешния си кръгозор и колкото по-малки привидно ставаме, толкова по-голяма става вътрешната ни свобода на действие. А това ни дава възможност да разширяваме вътрешните си граници, бавно, с усилие, с болка, със страдание, с пот на челото. И това отличава божествената от човешката любов, усилието да разберем собствената и чужда болка, защото всички някъде вътре, някъде там носим болка, която колкото и да е различна,  не е хич чужда за всеки един от нас.  И тогава се ражда усилието да поставим граници, но и да зачитаме чуждите. Трудно е, бавно е и отнема време. Защото процесът на зреене се нуждае от време и да си позволим, да  изтърпим, да проявим е най-висшата степен на свобода, която можем да изпитаме към себе си. Тогава дори и светулките да изгаснат и да настане пълен мрак, дори и да се изгубим и  в най-дълбоката тъма, тогава знаем, че душата зрее, дори и без светлина, на тъмно......

Ако тази публикация достига до вас по принципа на синхроничността, може би е време да се замислите за другата страна на свобода. Свободата да бъдеш ограничен, защото да имаш лимити не е срамно, просто е човешко:)

В търсене...

    В търсене.....

И отново тази тъмнина. Говоря ти за тогава, когато и последните светлини угаснат и настане гъст и лепкав мрак. Усещам го със кожата си. Студен и нахален се плъзгаше по бедрата ми. Времето спираше в моментите, когато се замислех за живота ми. А студеaн пот избиваше по челото ми. Не знаех. Нямаше светлина или нещо, което да ме упъти до най-близката гара, от която можеш да хвана поредния влак и да избягам....Сега нямаше на къде да бягам, бях си у дома. Но чувството за дом ми беше чуждо, далечно. Сърцето, сякаш скиташе пусто..

-Остави я да говори!- шепнеше сърцето ми. Остави я да говори и тя има нужда!

Но толкова не исках да давам думата на душата ми. Защото знам онези горчиви думи, още помня вкусът им. Натрапчив, неприятен, че не живея според нейните правила. А за жалост аз не обичах да спазвам ничии....

-Остави я да говори и я обичай.....Да, обичам? Трудно е приятелю да обичаш без да знаеш. Да прощаваш без да разбираш, да търсиш без да намираш. Това ли бе живота за мен? Една пуста гара, на която чаках поредния влак, за да избягам от себе си? Ах... а за Бога кой бях аз?

Един неудачник, който живееше по правилата. Нещастник, който по неволя се усмихваше щастливо. Това ли бе истинският живот. Това ли бе смисълът, за който аз, ти сме родени?

Не, не искам да нося повече онези чужди оковите. Искам да плача и да бъда свободен! А сълзите отдавна бяха ръждясали вътре в същността ми... Искам да усещам, чувствам, страдам, мечтая, възможно ли бе отново да се родя и оживея? Не искам да се крия вече там измежду страховете си....

Нещо разбрах тази вечер докато пия поредната чаша с алкохол, за да притъпя мъката си. Макар и пиян съм просто един човек, който е забравил как да живее. Човек, който се е удавил и се е откъснал от потока на живота. Защото забравих най-важното, че аз съм началото и краят. Аз съм разрухата и съзиданието. Е, крайно време бе да размърдам уморените си крила и отново да се слея с ятото и да изчезна. Явно смисълът на живота не се криеше зад тези дебели стени, които бях свикнал да обитавам. Той се крие там, където най-малко очакваме да го намерим. Там в сърцето, където часовниците отдавна са заспали, а времето се отмерва единствено с капките надежда....Там, точно там, сигурен съм, че и ти ще го намериш, когато пропуснеш поредният влак и просто спреш да бягаш.