Да се докоснеш до болката

  Душевната болка често пъти е тъй жестока, раздираща вътрешноста ни. Може да се чувстваме разкъсани, не на мястото си, безкрайно разклатени и без посока. И колкото и да се опитваме да въведем някакъв ред в безпорядъка всичко да отива по дяволите. Чувство за нищожност, апатия, безсилие, това да са съпътстващите състояние през болезнените периоди на душата. Усещане за гибел, сякаш сме на края на силите си и нямаме повече ходове. Нужно е да чакаме, а е толкова трудно.
    И в същото време преживяването, изпитването на болката създава във всеки един човек уникалност. Колкото и еднакви да ни прави болката, която животът ни носи, толкова в самата си основа тя ни прави и коренно различни. Идентични със собствената ни природа и разграничаващи се от всяко друго живо същество на тази планета. От една страна болката ни различава от другите, от друга страна ни  доближава до себе си. Защото отговорът на това как да я преживеем, да намерим лечение и как да постъпим се крие в самите нас. Тогава, когато го открием и заживеем с истината, която отговорът носи, тогава започва и процесът на лечение. Тогава страданието променя смисъла си и води до състрадание, което от своя страни ни свързва много по-силно с другите, защото вече има разбиране към случващото се вътре в нас.  Но душевните ни преживявания всичко се случва стъпка по стъпка. Не бързината е важна, а темпото, което отговаря на личността ни.
 

“Голямото дърво израства от малкото. Девететажната кула започва от първата тухла.” Лао Дзъ

    Но често пъти, дори винаги при появата на страдание в живота ни, ние хората реагираме правосигнално. Опитваме се да подтиснем, да избягаме, да приложим техники, които да облекчат страданието ни и това е напълно разбираемо, все пак сме хора. Макар и създадени, като съвършени божествени създания, често пъти ни е нужно време, дори цял живот, за да се научим да течем и разбираме, а не да застиваме, като късове лед в реката на живота.
      Точно движението е нещото, което ни слива и прави част от потока, но в същото време ни кара да се замислим, че ние може да сме част от потока, но това не означава, че сме самият поток. Toест на този етап болката може да е част от живота ни, но живота не е само болка. Така, както потокът е част от нас, но той не сме ние. На пръв поглед, толкова сложно, а в същото време толкова просто нещо. Лодката се движи, докато следва потока, излезе ли на сушата, тя спира своето движение, но това не означава, че потокът спира да се движи и че лодката спира да съществува. Същото е и с промените, които настъпват в живота ни. Някои от тези промени може да са провокирани от личната ни сила и воля, в насока изграждане, разгръщане на нови качества, но други промени са провокирани поради естествения ход на потока на живота. И не зависимо дали сме вън или вътре от него той рано или късно донася нещо ново до нас.  Вечното движение, което е неизбежно, защото дори и да си представим, че излизаме на сушата и застиваме там,  ние отново се сблъскваме с промяната.
     
    И може би една от главните цели е да развием онова усещане да присъстваме в дадените ситуации, да присъстваме не означава да отричаме и да се отдалечаваме от случващото се, а точното обратното да имаме силата да му позволим да мине през нас, да го изживеем, но да знаем, че било то болка, екстаз, тъга, мъка, че и тя ще премине и че нищо, което не е постоянно не сме ние.  Точно присъствието е нещо, което се намира между вечната борба и бягство. Но присъствието не е липса на решение, то е проява на съзнателен избор да бъдем "тук и сега" било то и в неприятните периоди от живота ни. И точно това се явява процесът на израстване, да не отричаме онова, което преминава през нас или се случва във вътрешността ни, даже напротив да имаме сила да си позволим то да мине през нас и да извлечем опитът, който то ни носи. И това отличава съзнателния човек, от детето. И двамата знаят, че са част от цялото и двамата го усещат с всяка клетка, но при детето промяната на вътрешното му състояние променя целия свят около него, докато при съзнателният човек промяната макар и в негативен аспект, не променя цялото, просто  си остава  състояние, което носи нещо ново, но не променя визията към света генерално.

     В крайна сметка това е част от истинската сила на всеки един от нас. Да си позволим да преживеем нещо съзнателно в живота ни, това говори за пораждане на съзнание. За излизане отвъд дуалноста  за добро или лошо. Тогава човек приема случващото се просто, като необходимост или като още една стъпка към себе си. Болката е нещо, от което не можем да избягаме, не можем и да се спасим от нея, колкото и да активираме вродените ни защитни механизми.  Но забележете едно е да цари хаос, съвсем друго е да го наблюдаваме и присъстваме в него. Нито да бързаме, нито да забавяме хода на нещата, да ги оставим да се случват с тяхното темпо е всъщност въпрос на разбиране, отношение и зачитане на човешките ни нужди.

Ако етапът, през който преминавате ви носи болка. Оставете я да премине през вас, не се борете с нея, не я оставяйте за после, колкото и трудно да е просто стъпете в нея, защото само когато се сблъскаме лице в лице  с това, което ни носи страданието, само тогава можем да намерим решението, което да ни излекува. Но нека не забравяме, че всичко се случва стъпка по по стъпка, за това нека да се снабдим с нужната доза търпение и просто да си позволим да бъдем част от процеса.


“Търпението е най-голямото съкровище, защото без търпение не може да има такова нещо като мъдрост.
Стрелецът трябва да бъде търпелив, преди да опъне тетивата, защото веднъж щом пусне стрелата, тя повече няма да се върне.” Руми

Перинатални матрици на С.Гроф

 


       1.Имало едно време в една далечна страна едно приказно царство. В това царство животът  кипял със собствено темпо. Хората имали идеята, че живеят в един напълно съвършен свят. Свят без граници, свят, в които мекотата и топлината обливали живущите там. Цветовете на царството били пъстри и шарени, толкова по детски, невинно изписани. Усещането, което царяло било усещане за блаженство и изначална хармония.

2.Животът си текъл в обичайното русло ден след ден, но една сутрин над царството надвиснала непрогледна тъмнина. Слънцето се скрило, топлината изчезнала. Цветовете загубили своя весел оттенък, а мракът и ужасът сковал човешките лица. Дошла зла сила, която откраднала щастието от хората. Ограбила усмивките, разбила хармонията, на нейно място възцарила хаос. Дошли болестите, скръбта. Появила се мъката влачейки гневът след себе си. В царството започнали бунтове, палежи. Всичко сякаш се разкъсвало на хиляди малки парчета, апатията, безнадеждността се възцарили и с невидимото си присъствие обсебили умовете на хората.


 3.Докато всичко изглеждало загубено и посърналите чувства властвали в ширините и пределите на някогашните благодатни земи. Едно момче започнало да се събужда от дълбок сън. Сякаш с идването на мрака, дошло и времето за събуждане. Мракът, ужасът, страхът давали възможност на това момче да се събуди.  Нещо което никога нямало да се случи, ако не присъствали всички тези условия. Дошло времето момчето да отвори очите си, да се огледа в огледало и да разбере, че някогашните невинни черти са преминали вече в грубоватo лице, с набола брада. Някогашното слабо тяло, сега притежавало сила, с която можело да се опълчи на случващото се. Но най-важното, което си спомнял събуденият мъж било детското разсъждение, че героят се ражда, тогава, когато се впуска в приключения и предизвикателства. Именно в това пътешествие във външната борба със злото, съчетана с множество вътрешни комфликти, точно в огънq и болката се кове новото. Дошъл периодът на усилие, опознаване и активност, така героят развивал вътрешната си сила.


4.След като пребродил планини  гори. Срещайки се по пътя ту с крадци и измамници, ту с мъдреци и просветлени. Преодолявайки страстите в себе си и препятствията навън. Героят намерил коренът на злото, на онзи сатана, който покварил кралството му. Героят се изправил срещу него, влезнал в дуел, победил го. И така освободил кралството и  отново радостта и вярата у хората.

Тази приказен мотив з  oсвен, че е вечно присъстващ в материалния и духовния ни свят, е много силно застъпен и  разгледана в теориите на един чешки психиатър и психолог Станислав Гроф. Той твърди, че определените етапи  са състояния и преживявания, които съпътстват човека още от неговото зачеване и раждане. Той нарича този цикъл матрица, като в своите разработки той обособява "Четири перинателни матрици". Думата "перинатални" се превежда, като състояние близо до раждане, а  под раждане не се смята само физическата компонента, но и духовните, вътрешни динамики, които настъпват в личността.

  Духовното раждане е позив за ново гледище, нова визия и възприятия за света, но за да се стигне до него са нужни определени обстоятелства, които могат да възникнат от външния заобикалящ свят или от вътрешните невидими за очите, призиви на душата. И нещото, което е по-интересното не ние избираме, кога и как това да настъпи и душата да прояви и своите изисквания към самите нас, а тя решава това кога и под каква форма да се случи. Такива ключови моменти, за просветления, опознаване и доближаване до онова, което сме, често пъти са онези тежки и тъмни периоди в живота си, моменти, в които светлината угасва и оставаме насаме със сенките, които дълго време сме пренебрегвали. Тогава много варианти за действие нямаме или ритаме, като малки деца срещу  ръжена, тъмнината,  което е нещо съвсем нормално в първите етапи  или се опитваме да прогледнем в новия смисъл, възможности и условия, които мракът създава и разгръща със себе си.

"Хората са, като растенията, някои на светлина, а други на сянка.Има много, на които е нужна сянка, не слънце." К.Юнг

Защото всяко нещо независимо според класификацията на нашите възприятия от добро и лошо ни дава предпоставки да развием качества, които са били дълбоко заспали вътре в нас. Един такъв шанс за развитие ни дават житейските трудности и страданието, което колкото и да не желаем си остава неизменен  и верен спътник в живота ни.

Така и започват приказките, това много често е и картина, която се разиграва в живота ни. Хармония, състояние на безграничност, всемогъщество и вечно черпене от извора на удоволствието. Първата матрица се характеризира със състояние на блаженство, на невинност, поради това, че човекът не е сблъскал с другата страна на монетата. Това типично първо преживяване астролозите наричат Нептуново. В библията това е пребиваването на Адам и Ева в Едем, райската градина.


Една от мислите на Юнг преди срещата със сянката може да ни накара да се замислим...
                 
                                  "Това, на което се съпротивляваш, остава."

Но, когато продължим по нататък в самата приказва идеализмът бива разбит от така нареченото зло, от тъмнината, от онази страна, която  до сега не сме успели да видим. Страната на ограничението, на болката, мъката, която животът ни предлага. Тогава човек се среща със страданието, с вътрешните конфликти. Тогава в царството на слънцето и раят, настъпва лютата зима, а зимата носи ограничения със себе си. Човек е нужно да развива качества, които преди това са му липсвали. Тук ключов момент е решението или по-точно нагласата, която всички ние имаме право да предприемем. Нагласа, която определено е трудно задача.  Да приемем, като реално съществуващи гнева, страха, болката, страданието, мъката, която можем да изпитаме в със сърцевината си или да се опитаме наивно по детски да затворим очи и да се върнем в първата матрица. В този случай съдбата ни дава шанс благодарение на воля, дисциплина, най-важното усилие да преминем към по-високи ниво на съзнанието и към по-обширни възгледи за живота. Връщането обратно в първата матрица може да е съпътствано  с нисши желания, като наркомания, алкохолизъм разбулен сексуален живот, което от своя страна може да се явява точно обвинението, което сме способни да си нанесем поради неосъщественият несъзнаван копнеж за вътрешно знание.
Идването на тъмнината погледнато от друга гледна точка е  нов шанс, който животът ни дава.  Период на самота, отчужденост, пълно незнание, хаоса, всичко сякаш губи смисъла си и се разпада, усещане за слабост, безпомощност. Астролози определят тези състояния, като  Сатурнови.

                 
                       " Всяко дълго пътуване започва с една единствена крачка."
                                                                                                      Лао Дзъ
 
Ако обаче проявим усилие  и се опитваме, колкото и трудно да е да гледаме да встъпим в тъмното, колкото и неясно да ни е да се опитваме да намираме или да се оставяме на логика, която е по-висока от нашето разбиране, то не след дълго  време очите ни ще свикна с тъмнината и тогава може и да видим нещо, което яркото слънце не ни е позволявало да забележим. А тогава може да ни сполети усещане за събуждане.

"Човек не става просветлен, като си представя фигури от светлина, а като прави мрака съзнателен." К.Юнг

   Пътят на третата матрица е по-продължителен. Това е пътя на активната борба или раждането на героя. В тази трета матрица ние се опитваме да приемем онова, което ни се дава, опитваме се да следваме някакъв по-висш порядък, който ни ръководи. Но в същото време активно се борим за разгръщането на нови качества, нови аспекти. Търпение, смирение, вяра, наивност, смелост са само част от нещата, които човек съумява да развива, докато е на път към себе си. В този период ние, като личности, като човешки същества сме в процес на изграждане, на търсене, на разрушаване, високо вътрешно напрежение. нажеженост, огън, лутане, множество задънени улици, изпробване на нови перспективи.  Може би  този етап е свързан с  изграждане на  морални ценности и устои.  Човек в собствената си битка със себе си, с изискванията на обществото има възможност да се докосне до собствената си истина. До тази истина, която отговаря на самия него. По пътя на третата матрица човек постоянно претърпява нови и нови срещи, с нови и нови черти от себе си, а това предвещава и промени, както във вътрешната, така и във външната реалност. Астролозите определят тези състояния, като Марсови.

Четвъртата матрица е възнаграждението, което получава героят от положените усилия, от лишенията, които е претърпял в живота си и от куражът, който е проявил, за да продължи напред. Хармонията отново се възцарява, но тя вече има съвсем различно измерение, сякаш човешките закони на битието са корелирани с Божествената логика. Тогава човекът става по-синхроничен, по-мъдър, умът става бистър и хладен, и това е благодарение на всяко едно препятствие, на всяка една среща, на всеки един човек, които е встъпил в живота ни. В течение на пътя, който личността изминава тя разбира, че движението в живота от горе, надолу и обратно е нещо съвсем естествено. Човек се докосва до собствено си просветление.Така, както и дългата и люта зима е знак за богата реколта впоследствие. Астролозите определя състоянията в четвъртата матрица, като Уранови.

Приказката живее в нас и ние в нея и може би е нужно да сме точно сега там, където сме, за да развием нещо, за да разрушим друго. За да се върнем назад или да продължим напред, защото вярната посока не я знае никой, а по пътя към себе си често пъти дори табелите ни объркват, но да бъдем объркани и да не знаем къде отиваме, но да продължим да крачим, точно това може да ни отведе там, за където сме тръгнали.

И нещо, над което да се замислим :)

Тъй явното и неизявеното едно от друго се пораждат;

трудното и лесното взаимно се създават;

дългото и късото взаимно се сравняват;

високото и ниското взаимно се допълват;

звучно и беззвучно взаимно хармонират;

предишно и следващо взаимно се редуват;”

                           Лао Дзъ

Страданието, призив за събуждане

 

       В съществуването си, в търсенето си, дори в щастието си човек се сблъсква под една или друга форма със страданието. Страдание, което може и да е започнало от преживяване на някакви външни обстоятелства, но неговата същност се случва в сърцето, в душата на всеки един от нас. Болката, мъката, усещането за разкъсаност и разпиляност на хиляди парчета, които колкото и да събираме, странно, но вече не могат да напаснем едно с едно. Може би защото сме се променили, защото сме надраснали предишната си форма или пък сме сметнали, че огромният балон, които ни загръща всъщност не сме ние и това, че се е спукал ни придава усещане, че сме малки, толкова малки, безлични дори.  Но лично според мен точно в този период, човек се среща с истинската си природа, с истинската си уникалност, която поради стечение на обстоятелствата му бива поднесена по един такъв, на пръв поглед толкова необясним, болезнен начин. Защото може би болката е един от най-верните спътници на осъзнаването, на призивите на нашата душа.  Или може би думата болка е нужно да бъде заместена със страдание, но реално погледнато между болка и страдание има разликата.

    Страдание, е дума предвещава някаква кауза, някаква цел, която на даден етап в живота си не можем да осъзнаем, но това не означава, че тя не присъства. Защото страданието в себе си съдържа осъзнатост, отдаване, приемането на даровете на съдбата, които първоначално можем дори да не разберем, защо са ни завещани. В страданието болката не присъства по-малко, но предназначението и вече се е променило. Тя може отново да бъде остра и режеща, но когато сме започнали да приемаме, да се отдаваме и доверяваме на случващо се, на онези закони и естествени цикли, които са по-големи от рамката за добро и лошо в нас, тогава се случва и промяната. Печем се в собствения си огън, но започваме да напипваме смисъла, а когато смисълът се появи или когато започнем да го усещаме, тогава разбираме, че този огън изгаря, калява, дава, отнема, изгражда, дарява топлина и светлина за съществуване и възприятие.
Тогава  играта на жертва на съдбата престава, защото разбираме, че съдбата ни дава това, от което имаме нужда, нито по-малко, нито повече.

И това е моментът на събуждане. Когато разбираме, че не знаем всичко, но и разбираме, че не е нужно да го знаем. Това, когато разбираме, че всяко  нещо се случва с определен темп в живота ни и колкото и да искаме да избързаме, уви не можем. Да се събуди за всеки означава нещо различно, но това означава да успеем и да видим една друга част на света, към която сме седели със затворени очи. Да събудим любовта и да я оставим да тече вътре в нас, това е кауза, за която си заслужава да живеем.

Във водите на несъзнаваното

     По някой път съдбата ни носи преживявания, които сякаш започват да ни лашкат ту наляво, ту надясно и макар хванали руля на корабът здраво усещаме, че контролът или по-точно силите ни не са достатъчни, за да се противопоставим на бурята и  вълните, които ни връхлитат. Едни такива преживявания изострят сетивата ни, а всяка една клетка от съществото ни сякаш търси да стъпи на здраво почва в такива моменти. Но уви, преди да стигнем до брегът е нужно, дори неизбежно да преминем през силата на връхлитащата ни буря. И едно е сигурно, че с преминаването си бурята ще ни е направила по един или друг начин различни. Нещо ще сме изградили, нещо ще е било нужно да хвърлим в морето, защото е било нужно, за да продължим напред.

    Когато ни връхлети нещо такова. И сякаш осъзнаем, че това е прекалено неочаквано и прекалено голям залък за нашата уста, лично според мен няма нищо по-здравословно и спасяващо от това да изживеем тази криза или така нареченото случващото се.

   Юнг един от най-видните и лично за мен гениални аналитици назовава такива периоди от човешки живот, периоди на индивидуация или моменти на среща с  невидимото. Среща с онова, което не е видимо за очите, но това по никакъв начин не го прави не съществуващо. Това са преживяванията от трансперсоналното, надличностното, колективно несъзнавано. Това е измерение, в което човешките и материални закономерности нямат власт. В света на архетипите цари друг ред и докато хората живеем в свят на дуалност в света на архетипите всичко е едно. Юнг описва за първи път понятието архетип, като фигура, която навлиза неконтролируемо в съзнанието под формата на сънища, фантазии, халюцинации или биват проектирани върху други външни обекти. А от своя страна колективното несъзнавано е целият опит, който е генерирал човечеството, така наречената плерома .  Онова, което е в самия човек във всеки един от нас и неизбежно ние сме част от него.

   В тези ключови моменти, когато сме заливани от такива вълни, като страх, апатия, липса на смисъл, позиви за полудяване и всякакви налудни "ирационални" съждение или пък сме на другата крайност усещаме постоянна мания за величие, невинност, екстазни усещания. Това са моменти, в който навлизаме в  несъзнаваното и за да можем да изучим и придобием опитът, които ни носи самото преживяване без да залитаме в това, че мразим светът, а след час го обичаме и приемаме безусловно. В тези времена е нужно да запазим бдителност, критичност и здрав разсъдък, защото просто навлизаме в непознати води. Води, които лесно могат да погълнат и да обсебят разсъдъкът ни и след това да разбият и повлекат лодката на малкия ни "Аз" към гибел.

   Лично аз смятам, че когато навлезем в колективното несъзнавано това се случи и започнат да ни заливат такива преживявания най-важното, което трябва да съумеем да запазим е нашата неутралност или така нареченият страничен наблюдател, тоест да успеем да удържим лодката си между двата бряга този на есктаза и този на отрицателните преживявания.

  Страничният наблюдател  е точно онази фигура, която съумява да наблюдава процесът, докато е  в самият процес. И точно това е странното и интересното хем си в случващото се, хем нещо в нас ни дава по-голяма обективност, докато сме в него. Точно този страничен наблюдател, това присъствие ни дава прозрачност, която ни предпазва да не се налепим и да бъдем удавени, от омайния глас на архетипите.

   Може би в такива моменти е хубаво да се вържем някъде, за нещо което хем ще ни дава видимост, хем сигурност. Защото има и такива моменти, в които е нужно просто да чакаме, да се учим да търпим и да преглъщаме и смиламе впоследствие всичко, което ни се дава. А това са трудни моменти, искаме да действаме,  искаме да взимаме още и още, ако сме в позицията на екстаза  или пък, ако  сме на другата крайност не искаме нищо и постоянно отричаме, ако сме в позицията на болката и страданието. В такива ситуации решенията са трудни, сякаш каквото и да правим ще бъде грешно, а да се оставим на случайността и търпението ни, на това да присъстваме и седим осъзнати в самия процес толкова трудно. Трябва ни здрава опора, а тя се явява може би в това да бъдем безпристрастни.

   Сблъсъците с несъзнаваното са неизбежни, но най-важното е как ще съумеем  да преминем и да ги изживеем.  Дали не е нужно да постъпим, като Одисей?

"Със своите песни Сирените примамвали минаващите на близо кораби към скалите, където те се разбивали и моряците намирали смъртта си. Когато Одисей минал покрай тях, казал на всички моряци да сложат восък в ушите си, за да не чуват омайните им песни, а той самия, тъй като бил много любопитен да ги чуе, заповядал да го вържат на мачтата. Когато обаче чул песните на сирените, молил дълго моряците да го отвържат, но те не му обърнали внимание на молбите."

Да съумен да съберем кураж, да навлезнем и просто да наблюдаваме случващото се, без да се индентифицираме с него. Дали това не е решението?

"Аз не съм това, което се случва с мен, аз съм това, което решавам да бъда."
                                                                                                           К.Юнг

И едно такова решение носи своите плюсове и минуси, а точно понасянето на тежестта и на двете ни дава възможност да съзреем. Тогава се ражда отговорността, съзнателност и онова чувство да бъдем част от преживяването, но да знаем, че не сме само самото преживяване, а в нас има нещо, което е присъствено. Когато развием това качество, а това става с течение на времето, със силата на волята и неизбежно с понасянето на ударите, които ни носи съдбата, тогава започваме да се отдръпваме от постоянното движение на махалото и сме на пътя, към намиране на собствения си център. И историята за сирените продължава.

"Сирените не били безсмъртни, пророчество гласяло, че дори само един кораб да успее да премине покрай тях устоявайки на омайните им песни, сирените щели да умрат."

Може би само веднъж да започнем да наблюдаваме и тогава много от нещата, които несъзнателно са ни дърпали конците и са ни подтиквали да се лутаме  насам натам, ще изчезнат, ще умрат и на тяхно място ще се отвори ново пространство,което сме извоювали. Но не с цената на насилието, а  със способността си да бъдем част от случващото се, без да губим връзката със себе си. 

Симптомът, шанс за ново начало

    Всичко, което ни се случва има някаква умисъл, независимо дали разбираме или не разбираме случващото се. Животът ни поднася поредица от изненади някои са приятни розови, със сладък оттенък, но има и такива, които имат тежък и горчив привкус, които дълго след това насища тялото ни, съзнанието ни, душат ни. В тези горчиви моменти, в първите ни срещи с тях се опитваме всячески да избегнем тежките черни тонове на живота и отново да се върнем към онова старо гледище, към онези розови нюанси и "невинни","чисти" форми на съществуване. Уви, трудно, дори от личен опит всички знаем, че е невъзможно. Знаците, които ни дава съдбата, че е време да се променим. Първоначално можем да изтълкуваме дори, като непонятни, зли и сякаш в нас може да се породи онова чувство, че суровият живот ни отнема нещо. Нещо от нас самите сякаш е иззето от по-голяма и необятна сила и ние нямаме власт над това. Но въпреки, че усещаме безпомощността си, с последните си човешки сили се опитваме всячески да съберем скъсаните парче и да закърпим нещо, с което да се скрием от промяната.

  А промяната е нещо, което е свързано с болка, страданието, със среща със себе си. Защото колкото и да бягаме в обществото. Колкото и десетки маски да слагаме, сменяме и използваме, когато останем със себе си, вътрешното огледало е безпощадно и отразява истината, нашата истина такава каквато е. А в много случай тази истина е горчива, неприятна и разминаваща се с очакванията, които имаме  към себе си, другите и съдбата ни. Сблъсък е тежък, често започваме да се борим, но в един момент, някъде вътре в нас се прокрадва усещането, мисълта, чувството, сякаш нещо от нашето същество ни подсказва, че сме безсилни. Безсилни срещу законите на природата, безсилни да управляваме животът си дори.

  Когато стигнем до този момент, това означава, че сме навлезли в по-голяма дълбочина в себе си и опознаваме съвсем различни черти, виждаме неща, които сме пропуснали да забележим или сме виждали в другите. Често пъти такива моменти може да ни обезсърчат, да ни въведат в апатия или в битка за неприемане на нещата такива каквито са. Ние може да се бие, това е присъщо и е в кръвта ни на нас хората. Но  изборът ни дали да се бием, за да опознаваме или да се бием, за да отхвърляме са два различни избора и всеки от тях си има цена.

  Обикновено при такъв вътрешен сблъсък човек се разклаща. Всичко, за което се е борил и вярвал сякаш става толкова крехко, нестабилно. Усещането е, че всеки момент всичко ще се срути от нас няма да остане нищо. Но въпреки това ние прахосваме всичките си сили да закрепим, да се опитаме да дадем всичко от себе си. И това не ни прави слаби, а това показва силата, която имаме. Но природата има умисъл, който е трудно да бъде разбран, без да бъде преживян. И тогава, когато всичките ни сили са изчерпани, тогава когато нямаме ходове и сякаш сме притиснати до стената. Тогава, когато всичко се сгромоляса с гръм и трясък и изгубим всяка надежда, че въобще сме на пътя на собствения си живот и дойде отчаянието и депресията. Тогава  Юнг ни съветва.

"Депресията е като дамата в черно. Ако е дошла, не я гони, а я покани на масата, като гост, и чуй това, което има намерение да ти каже."


Може би тогава е дошло да чуем това, което отдавна се е опитвало да достигне до ушите ни, но гласът на обществото, виковете на нашите очаквания, просто не са давали шанс да бъде чуто. Едни такива моменти са моменти, в които душата говори с нейният най-чист глас. И това лично според мен се случва, защото вече сме се предали, няма съпротива и няма вътрешно насилие. И това е моментът, в който гласът ще бъде чут в най-чистите и откровени форми, но още по-важното е, че има шанс и да бъде разбран.

И на пръв поглед "злите" и "лоши" симптоми, ужасяващото се случващо ни отвеждат към ново поле на разбиране. Защото симптомът добър или лош е? Случващото се положително или отрицателно е?  Джеймс Хилман в книгата си "Кодът на душата" споделя:

"В нашата култура думата симптом означава нещо "лошо". Но по произход тя просто означава съчетание на случайни събития. Нито добри, нито лоши, което ги свързва в цялостен образ. Както оценката на стойността им не е нужно да бъде морална, така и областта им не е задължително медицината. Като случайни събития, симптомите принадлежат на първо място не на болестите, а на съдбата.

   Ако симптомите, дори когато показват страдание, не се разгледат преди всичко, като нещо лошо у детето, тогава ще можем да освободим въображението си от съсредоточаване върху тях. Да сложим край на старото извратено правило в медицината " Клин, клин избива" да се навреди на детето, за да се премахне лошото, тоест симптомът. Ако симптомът не е "лош" не е нужно да използваме лоши методи за премахването му. Високоучени и суеверни лечители, често се питат къде отива симптомът, когато си отиде. Отишъл ли си е, наистина?  Или ще се върне под друга форма. И сега след като си е отишъл, какво ли всъщност се е опитва да изрази. Тези въпроси показват, че в симптомът има още нещо освен асоциалното, ненормалното и инвалидизиращото зло.  Подобни въпроси отварят очите ни за невидимото предназначение на симптома, за да можем да го видим с по-малко тревога, не така морализаторски, като зло и по просто, като феномен." 

 А симптомът може би е онова звънче, което ни подсказва, че промяната, която настъпва в живота ни е нужно да бъде вече осъзната. Тогава симптомът не изчезва, а той просто става неделима част от нас, която с течение на времето  и процесът на съзряване променя предназначението си. Симптомът може да се превърне в импулс за действие или пък в мъдър учител, които ни учи на търпение наблюдение и търсене на други гледища. И когато споменах други гледища, бих завършил тази с  статия с един коплет от Данте Алигерий, поемата му "Ад"

„Бедите, що смущават ги духът,

за да избегнеш — с вид благ отговори, —

ти требува да хванеш други път.

Кой път и кога да го хванем? Всеки един от нас има нужда да усети, но не с постоянното кандилкане на мозъка, а с онзи по-дълбок повик на сърцето. Защото може би там някъде е онзи път, за който дори и не знаем, но съм сигурен, че пътят знае за нас.