Светулките заспиват, но светлинките, които носят остават да светят, да водят изгубените души една към друга. И сякаш тогава, когато няма вече надежда, тогава, когато всичко е изгубено имаме шанса да се родим отново. Да се появим отново. Въпреки страхът, въпреки съмнението, въпреки глождещото чувство за вина, което ни разкъсва. Защото като хора, като човешки същества имаме правото да избираме, да се разграничаваме и сливаме, да създаваме уникалност в себе си, та дори и през страховете си. Свободата не е само безметежно състояние, в което няма граници, тя е и правото да се крием, да зъзнем от студ сковани от самотата си,да мразим, да обичаме. Защото това е право, което има всеки един жив човек. Право,  да живее в света на хората, в света на ограниченията. А колкото и странно да е всяко ограничение, което ни поднася живота ни ни дава възможност да градим съзнание, да разкриваме нови полета от вътрешния си кръгозор и колкото по-малки привидно ставаме, толкова по-голяма става вътрешната ни свобода на действие. А това ни дава възможност да разширяваме вътрешните си граници, бавно, с усилие, с болка, със страдание, с пот на челото. И това отличава божествената от човешката любов, усилието да разберем собствената и чужда болка, защото всички някъде вътре, някъде там носим болка, която колкото и да е различна,  не е хич чужда за всеки един от нас.  И тогава се ражда усилието да поставим граници, но и да зачитаме чуждите. Трудно е, бавно е и отнема време. Защото процесът на зреене се нуждае от време и да си позволим, да  изтърпим, да проявим е най-висшата степен на свобода, която можем да изпитаме към себе си. Тогава дори и светулките да изгаснат и да настане пълен мрак, дори и да се изгубим и  в най-дълбоката тъма, тогава знаем, че душата зрее, дори и без светлина, на тъмно......

Ако тази публикация достига до вас по принципа на синхроничността, може би е време да се замислите за другата страна на свобода. Свободата да бъдеш ограничен, защото да имаш лимити не е срамно, просто е човешко:)

В търсене...

    В търсене.....

И отново тази тъмнина. Говоря ти за тогава, когато и последните светлини угаснат и настане гъст и лепкав мрак. Усещам го със кожата си. Студен и нахален се плъзгаше по бедрата ми. Времето спираше в моментите, когато се замислех за живота ми. А студеaн пот избиваше по челото ми. Не знаех. Нямаше светлина или нещо, което да ме упъти до най-близката гара, от която можеш да хвана поредния влак и да избягам....Сега нямаше на къде да бягам, бях си у дома. Но чувството за дом ми беше чуждо, далечно. Сърцето, сякаш скиташе пусто..

-Остави я да говори!- шепнеше сърцето ми. Остави я да говори и тя има нужда!

Но толкова не исках да давам думата на душата ми. Защото знам онези горчиви думи, още помня вкусът им. Натрапчив, неприятен, че не живея според нейните правила. А за жалост аз не обичах да спазвам ничии....

-Остави я да говори и я обичай.....Да, обичам? Трудно е приятелю да обичаш без да знаеш. Да прощаваш без да разбираш, да търсиш без да намираш. Това ли бе живота за мен? Една пуста гара, на която чаках поредния влак, за да избягам от себе си? Ах... а за Бога кой бях аз?

Един неудачник, който живееше по правилата. Нещастник, който по неволя се усмихваше щастливо. Това ли бе истинският живот. Това ли бе смисълът, за който аз, ти сме родени?

Не, не искам да нося повече онези чужди оковите. Искам да плача и да бъда свободен! А сълзите отдавна бяха ръждясали вътре в същността ми... Искам да усещам, чувствам, страдам, мечтая, възможно ли бе отново да се родя и оживея? Не искам да се крия вече там измежду страховете си....

Нещо разбрах тази вечер докато пия поредната чаша с алкохол, за да притъпя мъката си. Макар и пиян съм просто един човек, който е забравил как да живее. Човек, който се е удавил и се е откъснал от потока на живота. Защото забравих най-важното, че аз съм началото и краят. Аз съм разрухата и съзиданието. Е, крайно време бе да размърдам уморените си крила и отново да се слея с ятото и да изчезна. Явно смисълът на живота не се криеше зад тези дебели стени, които бях свикнал да обитавам. Той се крие там, където най-малко очакваме да го намерим. Там в сърцето, където часовниците отдавна са заспали, а времето се отмерва единствено с капките надежда....Там, точно там, сигурен съм, че и ти ще го намериш, когато пропуснеш поредният влак и просто спреш да бягаш.