Едипов комплекс

  Едиповият комплекс е несъзнателно еротично влечение към родителят от отсрещния пол. В случая ще разгледам пораждането, отношенията и връзката между  син и майка  в Едиповия комплекс.   Едиповият комплекс е характеризиран и анализиран за  първи път от Фройд. Фройд съумява да оприличи Едиповия комплекс, като първи, начален комплекс, от който се пораждат всички други. Фройд кръщава този комплекс по името на героя Едип.
Историята разказва, че Едип несъзнателно убива баща си и се жени за майка си. Но митът за Едип  вплита освен комплексa и множество други интересни съждения за живота.
 Когато Лай царят на Тива се допитва до оракул, оракула предсказвам, че той ще има син, но синът ще сложи край на живота му. Така след като Йокаста жената на Лай забременява и ражда Едип. Лай заповядва да жигосат краката на бебето и да го изхвърлят в гората, но на човека, който е заповядано да сложи край на този детски живот  му дожалява и така историята продължава...
Постъпката на Лай може да се тълкува, като ревност към живота, поредна от   страх от смъртта. Ако се върнем още по-назад в древни времена, още когато животните са живели в стада, можем да осъзнаем, че  стадото се е ръководело от един Алфа мъжкар. На него са се полагали всички женски, всички удоволствия, той е бил окачествен със сила, власт, магнетизъм и здрав егоизъм. Егоизъм защото само и единствено той е имал възможност да задоволява всички свой нужди и да обладава всяка една женска, която пожелае. Но напредването на годините и отслабването на силите правят Алфа мъжкарят  потенциална жертва на по-младите членове от стадото, тук вече  той навлиза в различни битки и след всяка една битка, той осъзнава, че краят наближава, тоест ревността, която проявява към женските, е несигурност в себе си и живота, които се засилват пропорционално, защото той самият проумява, че след него идва нов  мъжкар, който ще  отнеме властта, нагона, силата,  живота му.
  С течение на времето този ред и строй се е пренесъл и в човешката орда. Само водачът е имал право да греши, да задоволява сексуалните си нагони, другите членове от племето, масата, които той е ръководел са имали същите нужди, същите желания, но те просто са били потискани и изтласквани в несъзнаваното, за това водачът е бил окачествен от всеки един човек от племето, като избраник, който сбъдва мечтата за власт, сексуално задоволство и свобода на всеки един от хунтата, тоест общото и колективно желания е било пренесено и обожествено в един човек - водачът.
  Едиповата история не е хич по-различна от многото други от онези време. Кръвосмешението е било нещо съвсем нормално в  древни времена, но то е било привилегия само за високопоставените,  за избрани. Тук могат да се изредят имената на доста царе, царици и фараони встъпили в кръвосмешение.
То здраво присъства  в Древен Рим, където, като пример може да вземем  връзката между брата и сестрата, представена от Калигула и Друсила. Също така едно от величията в  Древен Египет е създадено в следствие на кръвосмешение, а това самият Тутанкамон, чиято поява е благодарение на съвкуплението между сестрата на фараона Ехнатон и самият Ехнатон.
Пророците казват, че кръвосмешението се наказвало от боговете и за това Тутанкамон бил вял слаб психически нестабилен, болен!
  Макар и толкова хиляди години да са минали от тогава от онези времена, от онези митове, легенди и предания, Едиповия комплекс е неизбежен за  всяко едно момче, но някои вече мъже, го пренасят и за напред в живота си, а това определено спъва, пречи, възпира тяхното по-нататъшно съзряване!
  Едиповият комплекс се поражда още от самата бременност, майката се възприема, като една огромна половина от живота на момчето. Раждането е първата среща на детето с половите органи на мама, усещането за топлината им се впива дълбоко в несъзнаваното на детето. С течение на времето и порастването на момчето, мама се възприема като цяла вселена, тя дава храна, грижи, живот, докато бащата е далечен, той е рядко присъстващ в живота, счита се за ненужен, непотребен, защото той не носи никакво първично удоволствие!
   Сученето след пренаталния период удължава връзката на момчето с майката,  детето черпи сили, знания, придобива нови умения благодарение на мама. Може да се разгледа също  и продължителността  на кърменето, като последваща зависимост към майката.
    Но детето не опознава само мама, като мама, то я приема, като сексуален обект понеже първата среща  с интимни части от противоположния пол ( женско тяло, вагина , гърди, целувката, устните) са точно тези, който мама му предоставя доброволно и безусловно.
  За сметка на това бащата се приема, като злият човек, който иска да открадне всичко това, той се възприема като човекът, който иска да лиши детето от любовта, грижата и вниманието, бащата е онзи безскрупулен човек, който иска да заграби всичко това за себе си!
  Разбира се и в бащата започва да се появяват, чувства като при цар Лай, той усеща, че жената, извор на удоволствие, страст, енергия насочва всичките си сили към малкото момче, а самият той остава вторична фигура в интимен план, бащата усеща чувството на  отхвърляне, за това е съвсем възможна появата на скандали, разправии, ревност и тнт.
  Но ако майката е незряла и има нужда от внимание, което мъжът не й е давал преди, ако самата тя не е получавала достатъчни грижи в детството си, тя дарява всичко, което има на момчето. Тя приема детето, като идеалния мъж, идеалния заместител на съпруга си, тя съзнава, че може да го научи и да му дари всичко това, от което самата тя е имала нужда, тоест тя го моделира през собствените си виждания, травми, мечти и идеали!
  В  фазата между 3-8 години, в която детето опознава тялото си, сексуалността си, е важно майката да предостави инициативата на бащата, да го допусне в живота на момчето, за да може детето да припознае, идентифицира ролята си с тази на бащата, чрез  общуване, комуникация, близост, ако майката не проумее да прояви зрялост и не започне да прекъсва тази  Едиповата връзка още тогава в тази ранна фаза, нещата в последствие се задълбочават!
   Още детската фаза, помрачено от комплекса и влечението към майка си, момчето  изкривява представата си, то започва да изпитва неприязън, злоба, дори иска да ликвидира бащата от живота си, защото той се смята за човекът, който иска да открадне неговата любов - майката.  
   В някой случаи, момчето започва  смело да афишира любовта и влечението към майка си, като казва, че  иска да се ожени за нея или за някой от другите обекти на който е пренесло комплекса си! Преносът се случва, ако в семейството има и други деца и майката обгрижва и тях радушно. Тогава момчето може да избере за сексуален обект сестрата в замяна на "невярната" майка. Детето в този случай  изпитва невероятно озлобление към братята, сестрите си, приема ги за съперници, то може дори да с очужди от майката впоследствие.
  Възможно е момчето да възприеме като осексуални обекти сестра, баба, леля , които е съвсем реално  според него да му дадат същата топлина и любов, от които то е има нужда.
В течение на времето и израстването си момчето започва да сънува еротични сънища с тези членове от семейството, то мастурбира с мисълта за тях и задоволява психическа си потребност от любов, на чисто физиологично ниво.
В момчето се  появяват  мисли за убийство, мъчение и пълна изолация  на  бащата, мисли, които засилват и правят влечението към майката още по-реално, още по-истинско! Това както видяхме е вследствие, че бащата, оприличен като водач на ордата ( семейството), главатар , който има достъп и възможност да задоволява всяка една физическа и душевна потребност, всеки един нагон и влечение, тогава когато пожелае, точно това провокира завист в детското съзнание, завист, че и самото то заслужава всичкото това удоволствие, без да се съобразява, без да го споделя!

Едиповият комплекс е нужно да бъде прекъснат в ранните детски години, защото в последствие води в голяма част от случаите в когнитивни изкривявания и следователно  невроза. Момчето макар и пораснало подбира. партньорки, които съответстват на образа на майката, така че да задоволяват не само сексуалните му нужди, но нуждите от грижа, любов внимание, то си търси отношения подобни на отношенията с майка си (сестра, леля, баба).
  Но въпреки възрастта си, то отново има нужда от одобрението на майката, било то за партньорката  или за други аспекти от живота си, ако майката недорасла и  все още не съумяла да прекъсне тази пиеща връзка, тя постоянно упреква детето за избора му с цел, да го върне обратно при себе си, защото колкото детето има нужда от мама, толкова и мама има нужда от мъжко внимание!
  В ортодоксалната психоанализа индивидите, които се фиксират на едипово равнище се наричат фиксирани към майката или фиксирани към бащата и разкриват това чрез избирането на своите сексуални партньори, които са видими заместители на родителите.
При Едиповия комплекс  бащата е фигура, която просто присъства единствено физически в живота на детето. Злобата и ненавистта, която то изпитва  прерастват в апатия и нежелание дори за виждане с него, бащата буквално е изхвърлен, изтласкан и поруган от момчето и всичко това се случва несъзнателно, обикновено се намират най-разнообразни причини от битовизма с цел бащата да бъде поруган!

При не прекъсване на едиповата връзка може да се забележи дори хомосексуалност, педофилия или бисексуалност!

 Абстрактно може да разледаме някои модели на поведение при реално съществуващ Едипов комплекс!
Ако бащата е бил силен, контролиращ и  детето му се е подлагало, то  може да предпочете, да заема такава в пасивна роля и в сексуалния с живот, то може да предпочете да бъде обладавано от силни, здрави,  мъже, които изкарват нагона и мръсотията си  върху него и точно това да му носи удоволствие! Това може да се получи при не съумяването на детето да се идентифицира с бащата. Така то отново ще преживява този мазохистично- садистична обмяна създадена между него и водачът на семейството.
Ако бащата е слаб спрямо майката,а самата тя е представена, като силна властна детето може несъзнавано да придобие активна функция в хомосексуалността си. Той може да има желание  обладава, наказва, пасивни и нежни мъже, които да оприличава в образа на бащата!

  Всеки се ражда, но не всеки живее с Едипов комплекс, повечето съумяват да го пресекат по някое време!
 Едиповия комплекс носи ужасно чувство за вина във всеки, който го е пренесъл в зрелите фази на живота си.  Чувството на вина, което изпитва "големият" и "зрял" мъж носещ едиповото в себе си, постоянно се проявява във връзките, които  се опитва да изгради с представители на отсрещния пол.  
 Детето, макар и вече пораснал мъж, живее в постоянна тревога и чувство на вина, като се разкъсва между интимността на партньорката  си и любовта майка си.
 Зрелият  едипов мъж,  живее в заблудата, че няма право да изоставя и причинява болка на  жената, която му е дала живот - мама!
Не случайно Едип избожда очите си в усещане на вина, за това, че опорочава и предава майка си!
В днешни дни Едиповият комплекс е силно застъпен и присъстващ в битието на повечето мъже!
Липсата на казарма и високите технологии поставят отношенията майка - дете в болна симбиоза, в която връзката трудно може да бъде разкъна, тоест тя се запазва и пренася във времето. Но тази връзка се оказва въже, което стяга и задушава индивида и не му дава възможност да се прояви, като личност и да заеме полагащото му се място в обществото.
Високите технологии правят комуникацията и поддържането на тази връзка напълно възможно и обозримо, разстоянието в този случай не е от голямо значение! Индивидът постоянно бива обгрижван, поощрявам напътстван, а това лишава мъжът от мъжеството му, та макар и той да е на 40 години. Липсата на отговорност и сигурност в себе си правят доста нестабилен и статичен живота на мъжа (детето), който има нужда от  отново и отново от майчинска опора, която да му носи сигурност.
Ортодоксалната психоанализа твърди, че разрешаването на едиповия комплекс става чрез идентификация с родителя от същия пол и (частично) временно отказване от родителя от противоположния пол, тоест прекъсване на тази болна симбиоза с майката. Това прекъсване се явява отговорност  към себе си и поемане по пътя към израстването! Път, в който мама, татко остават хората, които са  дали живот, за да го живеем, а не за да го пропиляваме, вкопчвайки се в тях! 
Защото сами знаем, че птиците не са създадени да седят само в гнездото, те са създадени да летят и да бъдат свободни! 

Музикална кутийка

    Емоциите, чувствата преливаха от ден на ден, ту в една, ту в друга посока. Противоречието, в което живеех не беше с нищо по-различно от това, в което живеят останалите хора. Но въпреки приликата, единствoто и общия стереотип, при мен се случваше нещо различно.
     Може би беше от възрастта, в която се намирам, четиридесет! Време на равносметка! Равносметка,  в която трябваше да събера нужната смелост и да застана пред себе си, да се поуча от грешките, да приема успехите, да отдам внимание на вътрешните си нужди, вътрешните си пориви, емоции и желания. Защото сам знаех, че вътрешният глас ръководи живота ни доста по-умно  и мъдро от колкото първичният ум.

    Седях в креслото и размишлявах,  претеглях отново и отново, както при всеки човек, така и при мен  болката беше избягвана , сякаш тя беше стаена и стоеше там като стожер, с който трябва да се съобразявам. Много дълги години се опитвах да я отбягвам, да я прескоча, да я залича, но уви болката може би ми даваше сили на моменти да живея, да продължа напред....

   Радостта беше посредствено нещо за мен, тя просто преминаваше, дори не и обръщах внимание, просто си мислех, че е лъжа, илюзия или поредното изпитание, пред което трябва да запазя контрол и самообладание. Но годините се точеха една след друга, сякаш чаках следващата за да се почувствам по-сигурен, по-стабилен, по-здраво встъпил в живота,...

До кога трябваше да чакам, за да живея подобаващо?

  Явно още търсех отговор на този въпрос.
Та аз бях на четиридесет, макар и да казвах на хората, които идваха при мен, че животът е ценен, аз го пропусках някак си да се изниже от пръстите ми, Детската суета и наивност, с които живеех ми помагаха в много други сфери, като работата, отношенията ми с другите, но в интимен план това страшно осакатяваше връзките ми.

  Учех се да обичам другите, да се радвам да успехите им, да съпреживявам, но вътрешно там някъде в мен имаше една малка дупчица, която можеше да бъде запълнена с любов, която само аз можех да си дам на себе си. Макар и да бях психолог и аз бях човек и аз имах трудности и неволи, които на моменти ми идваха в повече...

Докато размишлявах и се опитвах да пренаредя вселенския ред наново, разбрах колко глупаво е да съдя света, защото знаех, че светът е такъв, какъвто е , просто очите, с които го гледаме го правят различен.

  Защото светът е жива материя, той отдава и отразява вътрешното ни състояние едно към едно, светът е огледалото, което правдиво ни дава всичко, това от което имаме нужда, да преживеем, за да бъдем по-близо, по наясно със себе си.

Толкова години учене, толкова безпредметно усложняване, а животът е нищо повече от живот, който  носи живот. 

   Тогава си спомних една книга, която бях чел много отдавна, може би тази книга в юношеските години ме насочи към психологията, в частност езотериката.

В книгата се обясняваше за структурата на душата, превъплъщението и сливането и с тялото. 

Откъслечните спомени, който имах от тази история, бяха оставили особени чувства. 

Но времето навън беше хубаво, все пак пролетта беше навестила града ни, какъв беше смисълът да се задълбавам в анализи и абстрактни асоциации.

Облякох се набързо и излезнах! Опитах се да избягам от мислите си, но вътрешният диалог беше толкова гръмогласен, че сякаш щеше да пръсне главата ми....

Разхождах се по улиците, разглеждах магазините, преминаващите тълпи, сякаш бях отделна единица, така се чувствах, странно....

   Проблемите ми не бяха с нищо повече от предният ден, но днес ми тежаха, усещах ги като огромен товар, който ме мачкаше и не ми даваше възможност даже да дишам....

Избягах от тъпардията и лудницата и се сврях на една пейка насред зеленината и природата в парка. Дърветата бяха цъфнали и листенцата от напъпилите цветове се носеха свободно в пространство, зеленината определено носеше свежест в сивия и посредствен градски пейзаж.

Нещо ме човъркаше отново и отново да търся отговори на вънуващите ме въпроси. Отговорите и сам ги знаех, но аз исках такива рационални съждения, дето да задоволят очакванията ми...

   Докато седях на пейката, до мен седна стара и омърлна бабичка, не знам на колко беше, годинките й се бяха струпали достатъчно, за да сбръчкат лицето  и да побелеят косите й. Бабата седеше на пейка, но всъщност, сякаш се беше пренесла далеч от тук, в мислите, спомените или пък знам ли и аз къде...
Беше интересна жена.
В нея имаше нещо повече, от това което се криеше зад мръсните и дрипави дрехи, зад чорлавата коса, в нея имаше нещо, което се криеше дори зад болката, в която живееше.... не можех да го определя точно, но знаех, че го имаше, така го усещах....

   Докато размишлявах, тя извади едно пликче, а от пликчето си един къшей стар и сух хляб отхапа част от него, примеси го с глътка вода за да се храносмила по-лесно, а останалата част от хляба тя надроби на малки късчета и  хвърли на земята. След малко гълъбите се струпаха около нея и доволно кълвяха от божията благодат. Жената стоеше и ги наблюдаваше доволна и усмихната, сякаш на нея й стигаше само това, толкова малко, толкова просто нещо, а всеки един от нас, от останалите глупци се бореше за още и още...щастие...

Хората, които минаваха само за момент поглеждаха жената, сякаш всеки се стахуваше да не бъде на нейното място или пък всеки знаеше, че натам се е запътил. Страхът, които изпитваха минувачите беше примесен не със съжаление, а с отвращение и неприязън, все пак във времето, в което живеем всеки съдеше другия по външния вид или както казват старите хора по дрехите..

Тогава ясно се вгледах в очите й, те бяха дълбоки и тъмни, а само в средата блестеше светлинка, която сякаш нашепваше: "Жива съм, благодаря ти Господи, за всичко, което ми даваш". 

Не знам дали това бяха най-точните думи, но знам, че тази жена живееше с надежда много по -силна от повечето уж успели хора.

   Не се сдържах и я заговорих...Макар, че беше доста радушна към животните, към мен се държеше доста дръпнато, явно осмиването, обидите и присмехът , които отнасяше, бяха издигнали стена между нея и човеците.
Но животните, те я разбираха, те и се радваха, те съпреживяваха битието й..

Толкова е странен животът, всъщност животът не е хич странен, колко сме странни ние. хората, съдим другите, през собствената си болка, несполука и нищета, а тази жена не искаше, не търсеше , тя споделяше и малкото, което има....

Въпреки окаяния си вид, тя беше запазила човещината и беше посветила, като че ли животът си на някаква своя добродетел...

  Изведнъж на съседната пейка се чу детски плач, някое от малките деца, които играеха наоколо плачеше... Беше малко момиченце, с коси вързани на плитки,  облечено в рокля, като малка принцеса.

В това време жената до мен бързо се разрови из дрехите си, сякаш търсеше нещо,  извади нещо от вътрешния си джоб и го отвори, беше малка музикална кутийка. Отвори я и се чу мелодия, която прикова детското внимание, момиченцето дойде огледа жената, без да я съди, без да я отбягва, без дори да иска нещо от нея.

   Музиката от кутийката беше фон, който разтваряше чистота на тези две души. Бабата се разплака, сякаш болката, която държеше вътре в себе си беше приканена да излезе благодарение на детската честност, чистолюбие и нежност.
Сълзите и се стичаха и попиваха в дрехите й, а детето изтича надалече и след малко се върна, носеше малко жълто глухарче, подаде ръка към бабата и й каза: " Това цвете е за теб. Недей да плачеш, ти вече си голяма, сега ще те прегърна и ще ти дам си вземеш колкото искаш от моята любов, защото да знаеш, че аз имам много!".

   Момиченцето прегърна бабата, то нито за миг не се притесни за това как изглежда тя, то просто прозря какво се крие, зад дрехите и привидната мръсотия,  то премина през всички обществени прегради и бариери, които си поставят вече уж порасналите хора, то стигна до човека, до това, което се крие отвъд обозримото.
Двете стояха гушнати, а детето търкаше сълзите по лицето на бабата с ръка и нежно я окуражаваше: "Не бъди тъжна, животът не е само сълзи, не забравяй, че преди всичко той е игра..."
Когато чу тези думи бабата се разсмя, сякаш наистина си спомни, че животът не е нищо повече от игра, в която се учим, как да падаме, ставаме, как да живеем и да продължаваме напред.
Тогава тя взе музикалната кутийка и я подаде на момиченцето: "Това е за теб мило дете! Отваряй я когато ти е трудно"
Момичето се усмихна и отвърна: "Ти я задръж, аз си имам своя музикална кутийка, но тя не се вижда, тя е в сърцето ми"....
Думите станаха излишни, детето щукна, отиде да тича и да играе, а ние с бабата се спогледахме, сякаш разбрахме, колко много има да учим, та дори и на тези години....

Пламък на надежда

Беше поредният ден от животът ми. Не беше с нищо по-специален от предишните и изминали дни. Времето беше сумрачно,  залязващото слънце се беше стаило някъде измежду облаците и лъчите му едвам прозираха през сивотата разнасяща се наоколо. Това се отразяваше и на хората, на настроението и осанката им. Повечето бяха унили и мрачни.Усмивка сякаш отдавна беше изчезнала от лицата им, беше останал само  безизразният поглед. Макар  лицата да бяха различни, тази тяхна черта ги правеше  доста близки и еднотипни. Разходката в този чужд град не ми се нравеше, потискаше ме. Тесните  и криволичещи улици  бяха наситени с някакво чувство на тежест. Гледах да вървя по-бързо, за да се прибера в стаята, която си бях наел.
Да ли беше заради многобройните пътувания, които предприемах или от постоянното напрежение, под което живеех  се чувствах изморен, не исках никои до себе си. Професията, която работех беше интересна по своему. Никога не бях очаквал да я упражнявам, но явно тя избра мен . Работех като психолог. Срещах се с различни истории и хора  през живота ми, на някои помагах, на други не. Хората минаваха един след друг не само през кабинета ми, а и през живота ми. И макар да си отиваха, срещата  ми с всеки един от тях оставяше по нещо в мен самия.
 С времето се променях, пораствах, възгледите ми ставаха по-широки, а погледнех ли се в огледалото виждах същия човек. Тук, там бях побелял, но се утешавах , че това е от събраната мъдрост. Учех хората, как да опознават себе си, как да променят някои черти от характера си, които изкривяваха визията им за живота. Показвах им, че силата на любовта, може да разбие оковите на неврозата и да направи самите тях по толерантни и свободни.  Опитвах се да предам, всичко което бях научил, преживял и  осъзнал на другите.
На моменти това страшно ме изморяваше, защото някои от тях постоянно рационализираха и седяха в плитчините на съзнаването си, уви в такива случаи бях малко успешен, да не кажа че бях даже неуспешен.
Но аз  вярвам, че психическите проблеми, които разпиляват и разбиват всичко, може да бъдат шанс за нов живот. Работейки с хората, работех и над себе се, разбирах, страдах, променях, връщах се назад, движех се напред. Всички тези съдби, до някъде изтъкваха и моята собствена. Знаех, че съм тук неслучайно. Но като всеки нормален човек ми писваше, исках да зарежа всичко и да остана насаме със себе си. Това разбира се случваше рядко, всички искаха нещо. Всеки  искаше да  превъзмогне състоянието, в което се намираше.  Някой идваха при мене и ми казваха „Докторе Вие сте последния ми шанс и надежда” , а аз се усмихвах и им отговарях - , „Ако на това разчитате, значи работата не е на добре „".
Бях дошъл в този град за да се видя с мои бивши съученици. Градчето беше малко и китно през по-голямата част от годината, но в този есенно -зимен период то изглеждаше пусто и празно. По улиците нямаше много хора, чуваше се само свистенето на вятъра, който натиряше хората да се прибират вкъщи. Ходейки по улицата само единствено фенерите внасяха светлина около мен. Беше осем часа,исках да се прибирам .
 Прибрах се в стаята си, седнах до масичката, която беше плътно до прозореца. Загледах се на вън,  необятната  мрачна небесна шир се сливаше с зелените поляни.  Имаше нещо което разделяше небето от земята, беше нещо сиво. Спомних си ,че на влизане в града минах покрай гробище.  Това беше  каменния град , в който времето беше спряло, а стрелките на часовника вече не значеха нищо. За моя радост, аз бях в града на живите или поне така го си мислих....  Гледайки навън, явно съм се унесъл в размисли за  предстоящите дни и срещи с нови хора, търсещи себе си, но времето беше напреднало, а клепачите ми бяха  вече натежали. Не знам колко часа беше ,но беше време за сън.
Легнах си, бях ужасно изморен . Веднага заспах.  Озовах се  в странен сън, сякаш  гледах тялото си отгоре. Бях буден в съня си, отдавна не ми се беше случвало да сънувам осъзнато.  Духът ми беше, сякаш излетял от тялото, а то лежеше там изморено и спящо. Намирайки се в това състояние огледах  стаята беше тъмна, нищо не можеше да се различи в нея, само през прозореца имаше нещо което светеше  и разбутваше тъмнина, не беше далеч от  мен.  Нощта беше гъста и се разстилаше навсякъде, само тихото потропване на дъжда по керемидите създаваше атмосфера на уют .

  Спомням си, че се зачудих каква  е тази светлинка. Беше малка приглушена, но достатъчно изразена, за да привлече вниманието ми.  Тръгнах към това, което пробляскваше в нощта .  Странното беше, че можеше да направлявам съня си. Озовах се там, в гледката , която явно беше останала в подсъзнанието ми, бях на гробището, до светлинката мъждукаща в тази пустош. Беше старо кандило, стоеше   и осветяваше тежка мраморна плоча, която показваше, че някой отдавана е застинал ту . Спомням си,че ликът на снимката беше на жен , която беше починала преди четиринадесет  година,  била е  на седемдесет годишна възраст.   Снимката и надписът и стояха от едната страна на паметник , а другата половина беше празна, сякаш чакаше някой да постави инициалите до нея. Разходих се из това място, поразгледах и другите бели плочи, контрастиращи в тъмата. Различни дати,  различни снимки , различни имена, но краят беше един и същ. Всичко свършваше на това място, в което душата изоставяше тялото и поемаше по друг път.  Пари, имоти, слава, власт всичко беше затрупано, под черната, тежка, глинеста пръст. Последните останки  показващи появата ни тук, бяха тези монолитни издялани камъни, на които  беше отразено с цифри началото и краят на съществуването ни. Какво ли се беше случило в този промеждутък от раждането до смъртта, малко хора знаеха, даже може би никой. Всички тези души бяха ли успели да  следват мечтите си, бяха ли успели да прозрат  нещо повече от материализма... оставаше загадка. Рано или късно, обаче знаех, че всички ще се озовем тук, независимо как живеем живота си. Тогава всичко , което сме успели да заграбим   от живота, щеше да остане за поколенията след нас или  да изчезне така както спомена за съществуването ни. Всичко щеше да потъне в незнание и мрак.В това място където смъртта властваше само пламъчето на фенера премигваше и създаваше илюзия  за живот. Студенината, която се разнасяше там ме плашеше и гонеше , а не гаснещото огънче на кандилото, сякаш осветяваше пътя на следващата душа, запътила се към вкъщи.
Сънят започва, да се размазва и виденията станаха неясни. Явно това беше към края си. Рано сутринта  когато се събудих, целия бях облян в пот. Сърцето ми, биеше и получих нещо, като задух , това определено ме поуспокой и ме накара да осъзная, че съм жив. Бях стреснат, не знам дали беше от съня или това, че помнех всяка една подробност от него. При спомена  за близост с гробището тръпки ме побиваха.

 Станах измих очите и зъбите си  и седнах пак там, до прозореца.  В далечината видях фенера , който присъстваше в съня ми. Разбрах , че нищо не е било случайно. Знаех, че съновиденията  идват за да предвещаят нещо.
Облякох се набързо и поех по пътя към гробището.  До там се стигаше по малък, тесен, черен път. Напред по пътя бавно се движеше някой. Когато приближих, видях че това беше старец на преклонна възраст, може би  осемдесет годишен, та дори и повече. В едната ръка държеше бастун, а в другата два червени карамфила. Беше с капа и  дебели панталони , който  го пазеха от студа. Лошото време не го спираше и той  бавно се движеше нагоре по пътя. Изглежда ,че това му костваше много усилия, но се виждаше,че ще даде всичкоот себе си за да стигне  до гробището.
Настигнах го и го  заговорих.  Запознахме се,  разменихме по някоя дума, но с всяка крачка напред, думите ставаха п - малко и по-малко, докато дойде моментът в който изчезнахаи и се възцари тишината. Остахме двамата и кърваво червените карамфили. Ходехме бавно, на моменти даже поспирахме, за да си почине той.  След около час ходене стигнахме  до гробището
  Явно съдбата беше решила да ни срещне. Двамата се озовахме пред един и същи гроб, точно този с фенерът. Старецът изгази кандилото остави в една ваза карамфилите и помилва камъка, с трепереща ръка.Паметникът, който беше  наполовина изографисан, беше същият който сънувах. Знаех, че този човек е предвестник на нещо. Той седна на пейка, която беше в близост, а аз се вгледах в очите му. Бяха насълзени, тогава той почна да разказва, че това е гробът на жена му. Каза, че са били заедно над 50 години, когато е отишла на оня свят е  взела и част от неговата душа. Той разказваше,че с нетърпение чака смъртта, защото тя щяла да го дари със срещата  с любимата си. Когато го питах защо пали фенера, той ми отговори "Момче паля го, защото не знам коя вечер ще е последна за мен, искам когато издъхна духът ми да следва пътя на светлината  и да дойде тук на това място, където тя ме чака , за да поемем  отново заедно нагоре!
Фенерът, който ни срещна беше изгаснал. Той беше  единствената преграда между този и онзи свят.  Спреше ли да свети нощем, значеше, че  душата която му е давала живот, вече се е стигнала там, където винаги е желала да бъде – в прегръдките на любимата си !

Страх

                                                 

   Страхът е неизменна част от съществуването на човека. Може би  на повечето от нас е втълпено още от детинство, че не трябва да се страхуваме, може би  в  детство сме припознавали нашия живот, с този  от приказките. Слушали сме митове, легенди за безстрашни герои, които се изправят срещу страховете си и са ги побеждават със сила, смелост и истинска воля.
   Общо взето разликата между приказния и реалния живот е огромна, с изключение на една малка прилика, че всяка от тези реалности си има герои. Прилика, която всъщност  не разгранича толкова много приказния, от реалния живот, защото  в този живот, в това пространство, в тази реалност, герои  сме самите ние и не случайно ние е дадено да преживееш всичко това!

  Щеше ли да бъде героят, герой, ако нямаше страхове, тогава, как би се отличил той от масата, тълпата, ако нямаше през какво да прояви смелостта си? Защото наистина е смело да бъдеш различен, защото наистина е смело да бъдеш себе си, в този  свят,  който сякаш се стреми да щампова всеки един човешки живот, под формата на универсалния калъп. Калъп, в който всяко едно различие бива осъждано,одумвано, наказвано с присмех , но точно от там тръгва смелостта, когато си позволим да разбием общите представи и да се отърсим от наложените ни норми на живот!

  Но нека се върнем към страха. Страхът е уместно да се раздели на рационален, това е страх, който ни пази, който ни помага да оцелеем и да се опазим от заобикалящия ни свят. Рационалния страх е дълбоко въплътен в мозъчните структури, той е спомагал на човека през всичките тези хиляди години да оцелее и да еволюира в човека днес, човек, чието отношение към страха  дори и след толкова изминали ери никак не се е променило. Страхът е добър, полезен, при положение, че се поражда от определени случки, събития или ситуации,в който е застрашен живота ни, страхът е добър, когато е умело и умерено примесен с живота ни!

     По различен начин стоят нещата с ирационалните страхове: агорафобия, социофобия,  генерализирана тревожност, хипохондрия и тнт. Страхът там е постоянно присъстващ и държащ индивида нащрек.
    При ирационалните страхове се получава  обратната зависимост, страхът породен от субективните възприятия се пренася и в обективната заобикаляща реалност. Тук вече всяко едно действие, всяка една мисъл, носят страх, който поражда още страх. Мисли, като "Ще полудея", "Ще умра", "Побърквам се", "Не, не , нещо се случва с мен, малко живот ми остава", "Болен съм, наистина не се чувствам добре, нещо ми има", Така тези мисли водят до съответното преживяване през тялото. Получава се плетеница, при която един страх води  към друг и обратно.
   При този ирационален алгоритъм на страховете се задействат механизмът на борба или бягство, при което индивидът или се съпротивлява с всички сили на атакуващите го постоянно страхове или се опитва да избяга и да ги премахне от живота си. Това е моделът на действие на симпатиковия дял, който е част от вегетативната нервна система.
 
    При това положение на борене, бягане, настъпват и физически обозрими промени: разширяване на зеници, повишаване на кръвното налягане, повишаване на температурата, честа умора, усилена секреция на жлезите. Всичко това засяга цялостната вегетативна система, дишането става плитко, накъсано, получава се усещане за топка в стомаха, изстиване на крайници, забелязва се липса на апетит, усещане за буца в гърлото, болки в главата. Промените, които настъпват във вегетативната нервна система засягат и соматичната нервна система, която отговаря за движението на мускулите, получават се крампи(мускулни брони),засяга допира, слуха и тнт, човекът става свръх чувствителен, тоест вече от чисто ментален продукт на мислите, страхът в е пренесен и на телесно усещане и възприятие.
   
    В тази ситуация се получава едно постоянно преливане от мисли, преминаващи в емоции засягащи тялото и обратно, сякаш пясъчен часовник, чийто  пясък се преливат една сфера в друга.

Не случайно в йога силата на  симпатиковия дял е изобразяване като слънце, слънце, което грее, но в случая на непрекъснатата, вече генерализирана тревожност и постоянни страхове, слънцето пари и нагрява жарко тялото и съзнанието.  Но живота  е достатъчно мъдър и прозорлив  и замества уместно  в  природата слънцето с нежността на луната,  така и в човека борбата и бягството на  симпатикова дял се заменят от спокойствието на   парасимпатиковия, изобразяван като луна в йога.
   
   Парасимпатиковият дял отговаря за така наречената фаза почивка, в която се задействат естествените механизми на организма, при които той възвръща изгубената енергия. В "фазата на луната" се забелязват и физическите промени коремът е "мек", релаксиран, засилва се слюнкоотделянето, дишането става дълбоко, мускулите са отпуснати, кръвното се стабилизира, усещане се отпуснатост и спокойствие.

  Всеки ще каже, че предпочита да живее само в  това спокойствие, но както споменахме животът е бинарен и дуализмът е неизменна част от съществуването ни. Помислете си какъв би бил живота  ни без страхове?
Ако нямахме страх дали бихте били  достатъчно мотивирани да направите нещо за себе си, да сбъднете някоя своя мечта или да разберете повече за същността си?
Ако нямаше страхове човекът, дали би бил това, което е днес или отдавна би се отдал само на външното привидно удоволствие....

    Тревожните състояния и страховете са дарове, които се случват на малцина. Индивидът, който е чувствителен към страха, има и по-дълбоко преживяване и усещане за щастието и любовта също. Страховете, паника атаките са като буря, която идва не за да изкорени дървото на живота, а  за  да счупи и отвее излишните, неплодородните и сухи клони, които просто вече са му в тежест.

 Отношението към страха е отношение  към самите нас. Колкото и да се борим или да бягаме, надали ще постигнем нещо, защото страхът е израз на изстласкани и задържани емоции, които сме натиквали здраво в психичното си мазе. Страхът просто показва, че е време за пречистване, време е за изкарване и преработване на задържания ненужен психически товар.

  Страхът  е бурята, която идва за да се пререди живота наново, той отвява излишните купи със свръх контрол, перфекционизъм, високи цели, той разбива оградите и стените, зад които сме живели толкова дълго.Страхът  учи, превъзпитава, дава, но това се случва само когато, човекът има смелост да прозре и да погледне, какво се крие зад страха, какво има зад всички тези неприятни усещания.

  Може би ще бъдете изненадани, но там ще видите, усетите една ранима човешка душа, която има нужда от любов, доверие, разбиране. Това е душата на всеки един човек, душа на всеки един от нас, която  благодарение на страхът този път иска да бъде чута, разбрана, обичана.
 Може би когато се вслушате в мъдростта на страхът ще разберете, че имате нужда да си дадете малко почивка, да пренаредите някои неща от живота си, да създадете нови социални контакти, да изоставите стари, да поемете в същата посока или в друга, но вече по- различен начин...начин отговарящ на вътрешната, лична потребност.

    Когато се промени отношението към себе си, тогава се променя и отношението към страха и  тревожността, тогава животът поема в друга посока, а страхът пак го има, но вече не е страх, а подтик към по-силен и смислен живот ,в  който сме приели, че освен тяло, всеки един от нас има чиста и фина душа, която се проявява, тогава и само тогава, когато истински приемем себе си, собствените си нужди, но и лимити и капацитет от енергия, с който разполагаме!
   А страхът, страхът се стапя, така както отношението към живота ни става по-меко, по-разбрано, по-толерантно, отношение, което резонира с вътрешните ни възприятия на дълбоко смирение!

Психотерапията е мощен метод, чрез който човек може да бъде насочен по пътя към себе си, чрез усилията, знанията, обичта и отдадеността на терапевта. Важен елемент от терапията е синхронът между терапевт  - клиент. Споменавам думата клиент, защото аз вярвам, че всеки един човек преминаващ през паник атаки и тревожност е  човек, който не е болен, защото страданието не е болест, то е извисяване над посредствената наука и логика.

    Психотерапията е средството, което може да спомогне на човек да се намери, защото психотерапията не е точна наука, тя е наука за душата, психотерапията не е отношение клиент- терапевт, тя е сливане на човек в човека.  Може да помага този в психотерапията, който наистина работи с душа, защото всички  знания и методи, ако се прилагат без сърце, просто не са ефективни!

Но психотерапията е само едно стъпало по стълбицата , защото терапевта  показва накъде е пътя, но ние самите се учим да вървим и избираме, как да вървим по него! Падаме, ставаме, трудно ни е, но продължаваме и точно това упорство и отдаденост ни правят герои!

  Като методи за само-помощ в трансформиране на страха в смелост може да е практикуват:
Спорт, медитация, йога, дихателни техники, изкуство, чете на подходяща литература, разходки сред природата, качествен сексуален и социален живот.

Но всяка една техника  е сама по себе си нищо, ако бъде правена само и единствено през ума с цел само да се оздравее, без да се вникне в дълбочина.... Работата през ума и през логиката би донесла някакви резултати, но надали те биха били трайни и нужни, защото умът е нищо повече от една капка в морето....
Сърце, отношение, вяра в живота,доверие, воля  това са лекарствата, които не само лекуват, но създават ново начало!
Терапията не може да отнеме страховете, тя може да ни  помогне да ги осмислим, осъзнаем и преобразуваме в нещо по-истинско и ценно от първичното отношение към тях. Когато страхът се осмисли, когато слезем до корените му в дълбочина, тогава той се явява средството, което ни  дава възможност и да растем нагоре към нови висини, които може би ако нямахме страх никога не бихме достигнали!

Истинска сигурност!

   



  Сигурност, техники, сигурност, техники- обграждаме се с различни стени около себе си. Стени, които трябва да ни предпазят от външния свят, от болката, от злонамереността на другите. Прилагаме всякакви и всевъзможни методи, за да се абстрахираме от случващото се, да го оставим да премине, без да остави мъка или горчива следа, която от малко да ни промени. В същото време влагаме всичките си сили, да строим нови, зидове, дувари, кули, от които да наблюдаваме нещата и ситуациите, които ни карат да се чувстваме слаби, уязвими, раними, отхвърлени.

    На моменти усещаме, че това прекалено застраховане, ни лишава и от много други важни и позитивни неща, от които имаме нужда, но не можем да си позволим, да бъдем,  наранени, слаби, доверчиви. На всяка цена трябва да бъдем силните хора, които се справят във всяка една ситуация, силни хора, които влагат себе си на 100% в целите си. Трябва да бъдем онези, които нямат право да усещат, да плачат, да чувстват, да решават, защото това е в разрез със забраните  датиращи още от детството ни.

  За да успеем да контролираме  вътрешните съпротиви, напрежение, стрес тревожност ни трябват още техники и методи за справяне с тази или онази ситуация, техники и методи против страх, против слабост, против нас самите! Трябва ни сигурност, сигурност, в която да кажем да тук важният съм АЗ, но за да докажем на себе си  и другите около нас, колко успели сме, пропускаме толкова много прекрасни мигове от този живот, от този истинския, който протича през всеки следващ миг, всеки следващ дъх, всеки следващ трепет в това все още детско сърце!

    Но нас ни трябва  гаранция! Добре ли съм, но  може ли да бъда още по-добре?
 Докато преминаваме от пусто в празно, в търсене на истината, някъде сред илюзиите, за да бъдем още по-сигурни  запушваме и тази и онази дупка, затваряме и този и онзи прозорец  и  така идва моментът, в който започваме да си даваме сметка, че както лошото, така и доброто не може да озари, този затвор, в които сами сме се заточили. Каторжници затворени зад решетките на страховете си, че можем да бъдем свободни, че можем да се радваме на живота, че можем да казваме "Обичам се".

   В този зандан, в който сме натикали душата си, няма нищо освен студенина и задух, които ни измъчват постоянно, но там е и сигурността, че докато сме полуживи, няма да усетим болката, жестокостта на живота и природата, създаваме си една омая, че докато сме зад решетките, не можем да бъдем, докоснати от нищо и никой, дори и от смъртта.

   А точно това е смъртта, емоционална, съзнателна, духовна,  причинена от нас самите -смърт!
В  която сме се водили и подчинявали на определени архетипи наложени ни насила  в детството- мама, татко, кака, батко. Тогава когато отворим очи и  се огледаме, можем  да видим огромната дупка вътре в нас.  Черна, гладна, дупка, която е там вътре  "благодарение" на думите "От теб нищо не става", "Трябва да си най-доброто дете", "Ако изкараш 6, тогава може да излезем и отидем в парка", "Ако си послушен, ще има награда". "Защо плачеш, само неудачниците плачат", "Недей, да се противиш, ти си нищо пред мен!", "Аз решавам, кое добро за теб" , "Ти си нищожество, нямаш право да избираш!", :Ти си втора ръка човек", "Не ставаш", "Малко лайно, трябва да се подчиняваш" само част от инфантилните фрази от тази преломна възраст , които са се въздигнали и възвисили в стени, зад които живеем днес, дори и след 30 или 40 години.

    Когато се върнем с ясно съзнание в детинските години можем  да разберем, че не  сме били повече от  една восъчна фигура, която е изваяна по образ  и подобие на семейния авторитет. Създадени сме да живеем, според , разбирания, грешки, успехите, провалите на този човек, приели сме нашата съдба, като изкупление на неговата или пък още по-лошо вменено ни е, че така трябва да се живее, защото ВАЖНИЯТ татко, мама, батко,кака виждат нашият живот през шпионката на техния.

   Преписват ни тежката задача да живеем, така както искат те, да следваме изрично  и превъзнесем завещанието, което са ни оставили, защото така ТРЯБВА, нямаме право на отказ, защото съпротивата се е  наказвала жестоко. Забранили са ни отдавна да имаме мнение, въставанията, които сме предприемали, ако  дори е имало такива, са  били потушени от викове, обиди, крясъци, шамари, бой и системен тормоз. Всичката тази комбинация от превъзпитателни техники е сложила здрави юзди и капаци на нашето съществуване, като личности!

   "Благодарение" на  всичко това изживяното в детство, което се лъжем, че си е останало там, сега живеем по този начин, точно по този начин, в който търсим сигурността, като външна даденост или притурка, която да ни закрепи, заземи, свърже с нас самите. Лъжем се, че всичко е отминало и щом е трябвало да стане, значи така е било писано. Заблуждаваме се, че сме простили, но вътре в нас тези душевни рани датиращи от детска възраст  са така насъбрали гной, че избиват в днешни дни, години след това, като паник атаки, тревожност, депресия, алкохолизъм, наркомания, неврози.
    Може би тези състояния са учебният звънец, който показва че е време, да седнем да понаучим малко, какво представляваме всъщност и впоследствие, да създадем нова основа, чрез която да се променим, основа съградена над стария модел на поведение.

    Но всичко започва от решението ни, готови ли сме да научим "Кой наистина сме ние?" , а ученето хич не  е лесно, за него си трябва  труд и лишения, които не всеки е готов да  понесе.
Докато започнем да учим и да разтваряме прашната книга на нашия живот, можем да осъзнаем, травми, спомени , ситуации, на които досега не сме обръщали внимание, но точно те всъщност оказват ключови за състоянието, в което сме в момента.

Време е за благодарност към паник атаките и тревожността! Благодарност???

   За болката и преживяването на смъртта, възможно ли е това?

     Напълно възможно и реално е! Благодарете на всяка една паник атака, която ви спохожда, тя ви връща отново назад в живота, там където  е останало самотно  ни вътрешното  дете. Време е за среща с него! Приемето го, обикнето го, залейте го с  всичката любов и разбиране, които имате! Само когато това се случи с чисто сърце и отворена душа, тогава човек израства! Тогава, когато се изправим срещу себе си и приеме и прегърне слабостта си, която в този случай се явява уникалност...

Тогава когато се смирим пред себе си и обхванем напълно, всяка една част от това, което сме отбягвали ,от това, което ни е било страх да видим, тогава може да осъзнаем, че тази зейнала дупка за любов, е възможно да бъде запълнена от  нас, че само ние можем да излекуваме душевните си травми, като излезем от ума и се слеем с ритъма на сърцето, символ на обичта, която имаме. Само тогава, когато успеем да се доверим на себе си напълно, тогава можем да се приемем, тогава може да се заявим, тогава може наистина да простим.

   Да се заявим пред самите нас, като хора, които имат право да живеят, така както  искат, да си простим за грешките, изгубеното време и вината, които сме таили толкова дълго. Тогава може да се заявим и пред другите!
    Можем да потърсим  обяснение от другите  за болката , която са ни нанесли, за правото на избор, което са ни отнели, за мечтите, които са потъпкали, но вече без вина, просто със смирено сърце и със здрава агресия!
.  Може да бъдем разбрани, но и самите ние знаем, вече не е задължително да ни разбират, защото сме наясно със себе си! Когато се заявим готови да приемем радушно приемането, но и отхвърлянето, разбирането, но и присмеха, прегръдката, но и шамарът, тогава наистина сваляме тежко бреме от плещите си. Бреме, което сме носили напразно години наред! Товар, който е превивал коленете ни и не ни е давал възможност да надигнем глава срещу възцарилия се тиранин, пиещ от нашата същност.
 
      Когато се заявим, оковите падат, стапят се, изчезват, за секунди, тогава най-голямата награда, която получаваме не е мнението на другия, а лекотата, която усещаме в себе си. Тогава и само тогава може да простим от сърце! Когато излеем болката пред другия, когато смело заявим. мечтите, възгледите, разбиранията ни, тогава може да простим. Осъзнаваме, че истината е проста, а ние толкова излишно сме усложнявали живота си, с цел да предпазим  малките подхвърлени огризки "свобода" , "свобода", която е трябвало да приемем за наш живот.

  Когато осъзнаем простота на живота, всичко друго ни е излишно, тогава методите, техниките, прекалената защита  стават тегло, което разбираме, че няма нужда повече да мъкнем на гърба си, защото сигурността не се крепи на плещите ни, тя е вътре в самите нас...

Дереализация

 

     Дереализацията е често срещано явление при хората, преминаващи през тревожни състояния.  Използвам думата преминаващи, защото вярвам, че тревожното състояние е път към цялостна характерова и личностна промяна към по-добро! Стресът, напрежението, високите цели, травмите в детска възраст са едни от основните неща, които спомагат за отключването на тези състояния - тревожност, паник атаки, дереализация и тнт.


 Първоначално може би всеки, които се е сблъсквал с тези състояния, си е мислел, че нещата, които се проявяват и случват са следствие на физиологично заболяване. Но след множество прегледи при кардиолози, невролози, ендокринолози, знахарки , баячки се установява, че проблемът е на психично ниво.

 Появяват се различни усещания мравучкане, изтръпване, болки в сърцето, гърдите, главата, симптоми типични за тревожния човек, и всичките тези нови усещания преминават на моменти в   едно размито и утопично състояние, в което реалността не е същата, каквато сме свикнали, да я виждаме усещаме, приемаме - дереализация.

  Дереализацията е усещане за замаяност, унесеност, сънливост. Дереализацията е сблъсък между външната - обективна реалност и субективните- лични възприятия. Усещането за замайване, залитане, падане, кара човека да се чувства все едно всеки момент ще полудее или по-лошо, че ще даде Богу Дух!.
   Дереализацията е знак на фокусирането и живеенето се е случвало само и единствено през ума.  Тя е показва по свой начин, че доста време сме пренебрегвали желания, усещания, мечти и сме ги дарявали  в името на рационалното, в името на това, което вижда само праволинейният ни ум.  Но колкото и  интелект да има в този ум, той не е достатъчен за да компенсира другите усещания преминаващи през сърцето, душата, докосването и доверието.  Умът, заедно със страхът свиват до такава степен зоната ни на комфорт, че един ден се събуждаме и виждаме, че благодарение на тях ние е трудно дори да излизаме от стаята си - агорафобия.
   Идва момента на равносметката, при която осъзнаваме, че робуването на умът и страхът, които уж ни  носят сигурност, всъщност ограбат целия ни живот. Дереализацията идва да ни покажа, че от контрола, който си налагаме има нужда, но в разумни, здрави и умерени граници, когато контрола прерасне в свръх-контрол тогава, дереализацията ни вкарва отново в онова трансово-будно състояния, в което хем сме тук, хем ни няма. Когато сме в дереализация буквално всичко се размазва около нас - образите, картините, лицата. За мен дереализацията е едно естествено будно трансово състояние, което се случва поради страхът от заявяване.
 Постоянното пренебрегване на личността ни, недоверието, липсата на време за нас самите, са само част от нещата, които провокират дереализация ! Но като всички нормални хора, влизаме в борба със случващото се, тогава дереализацията става още по-силна и продължителна. Използваме план Б- бягство, ефектът е абсолютно същият. Както сами знаем обаче" Проблемът е проблем, докато го възприемаме за такъв". Нещата се променят, ние се променяме, следователно и отношението ни към това, което ни се случва ще бъда в наша полза, да се промени!
Дереализацията подсказва, че е време за ново начало. Начало, в което ще има и контрол, но той ще бъде примесен и с доверие към нас самите, живота ни, случващото ни се.

Погледнем от другата страна - за това, замаяно и отнесено състояние, което се случва. Доста хора дават солидни суми, а вие получавате нещо съвсем безплатно и по естествен начин. Благодарете му!

    Всичко се върти, ще падна!!! Помощ! Полудявам, защото всичко е размазано!
Когато се появят такива мисли в главата ви, си припомнете детството, толкова ли е било трудно, да паднете, да се понесете по течението, да се засмеете докато сте долу и после отново да се изправите. Нима толкова голяма важност ви придават годините, на който сте, че не можете да го направите.
Щом не можете! Щом ви е трудно! Тогава може да разберете, колкото голямо и излишно значение отдавате на другите и вашето Его. Его, което толкова дълго е избягвало провала, че сега дори не знае, какво е успехът. Дереализацията е дошла да си позволите, да падате, да ставате, тя е дошла за да ви подтикне,да излезнете от черупката си.

Дереализацията е дошла вследствие на високия ви перфекционизъм и взискателност, които сте си налагали толкова време. Тя ви подсказва, че в онази малка локвичка, в  която пребивавате, ви е отесняла и време да се осмелите, да направите първата крачка в бурната река на живота. Да приемете провалът, но и да вкусите успеха! Да си позволите, да паднете и да бъдете долу, защото когато сте долу, от там най-добре се вижда верния път нагоре!


Техники за само помощ при дереализация.

  Едно от най-важните неща е дишането.
Докато сте вкъщи можете сами да започнете да си създавате дереализация. Лягате или сядате удобно и започвате да дишате, като дихателни техники можете да използвате квадратна пранаяма.
 Изпълнява се по следния начин:
3 секунди вдишване, 3 секунди - задържане, 3 секунди издишване, 3 секунди - задържане. Това дишане въвежда въглероден двуокис в организма и предизвиква усещането, също, както при дереализацията. Дишайте така 10-30 минути. Започнете първоначално с 10 мин, и всеки ден увеличавайте.

Докато дишате по този начин и усещане симптоми подобни на дереализация, можете да започнте да променяте отношението си към тях. Това разбира се няма да стане за един ден! Но всяко едно промяна, започва все от някъде. Позволете си да се доверите!  Когато мислите, че  полудявате, позволете си да бъдете луди, не е зле да си луд -  топла храна, чисто бяло облекло, внимание:) Позволете си го! Заливайте всичко, което ви се случва с доверие. Доверете се на себе си и онова по висше същество, което ви е пратило тук, което ви е закриляло, толкова време. Доверете се на безсмъртния Бог, по чиито образ сте създадени и вие! Доверете се!


Квадратното дишане, нека след това да премине към дълбоко коремно дишане. Дишане, при което въздухът отива в корема. Дишайте така  15-20 мин! Усетете спокойствието, което се разнася, когато си позволявате, да искате вашата вече любима дереализация.

Като визуализации можете да си представя, че се разхождате в планината. Движите се вашият обичаен маршрут, ходите по така познатите ви пътеки. Всичко е красиво, но някак си е еднотипно, познато, повтарящо се. Тогава си представете, че ви обгръща мъгла, гъста, непрогледна мъгла. Не виждате на един метър пред себе си! Сам сте, няма на кой да разчитате! Започнете с бавни крачки, да вървите напред! Някъде може, да паднете, да станете! Позволете си да се доверите на вашият вътрешен пътеводител! Усетете, че колкото повече се доверявате, толкова повече мъглата става по-рехава и по-ефирна. Продължавайте да вървите! Усетете и вижте как през мъглата, се прокрадват първите слънчеви лъчи. Усетете топлината, която те внасят в тялото и душата ви! Усетете, колко приятно е човек, да не знае, че знае на къде отива. Когато продължите вижте, как плахите слънчеви лъчи, се разпръскват все повече и повече и прерастват в едно голямо слънце. Слънце, което осветява душата ви! Огледайте се наоколо, вижте, че се намирате на красива, планинска, зелена поляна, на която никога не сте били. Усетете мириса на цветята и билките, чуйте песента на птици около вас. Благодарете на себе си и на вашата мъгла, защото ако не беше тя, никога нямаше видите, тези нови красоти кътче, от вашето съзнание!

 Медитацията - в медитацията се губи контрола, губи се всичко познато, тогава няма ум, няма тяло, има само свободно съзнание. Като за начало, може да се слушат записи на йога-нидра. В последствие може да се прави само чиста медитация.

  Спортът е важен, за преобразуването на дереализацията в доверие.Спорта изразходва адреналиновите депа и  в същото време създава усещания за замайване, задъхване, запъхтяване. Когато вече сте се доверили и сте започнали да практикувате предишните техниките вкъщи, започнете да се провокирате, чрез спорта - тичайте, скачайте, удряйте. Позволявайте да ви се случва всичко, онова от което преди сте бягали и вижте, че то всъщност не е толкова страшно. Обикнете това, което ви се случва, то е мотив за промяна към по-добро в живота ви.

  Като упражнение, в подходяща обстановка също можете да прави следното:
Ставате, завъртате се 15 пъти в едната посока и 15 пъти в другата и падате на нещо меко. Позволете си да бъдете там долу! Иронизирайте случващото ви се, разсмейте се даже. Кажете си нещо абсурдно: " Е много е готино да падам и да се въртя, като малката, любима муха на джужето Ръкспин". Смехът лекува, надсмейте се над себе си.

  Като вече прилагате всичко, до тук, отидете на някое оживено място и умишлено припаднете.
Направете, това, от което ви е било толкова много страх, припаднете пред ВАЖНИТЕ ХОРА, позволи ли сте си да си, да бъдете долу. Почувствайте колко е освобождаващо и забавно на моменти, да сте долу, да падате, да ставате, да живеете. Ако ви обградят хора, кажете им, че не сте закусвали и явно ви е паднало кръвното.

  Дереализацията учи и променя самите вас и вашият живот.
Животът ви  започвате, да ставате все по-силен и по-смилен. Вече сте човек, който върви по пътя на провала, но е здраво крачи и по пътя към успеха, защото живота е бинарен: стах и смелост, мъж и жена, черно и бяло.
Странно как,  че когато си позволите, да бъдете замаян, отнесен, унесен, тогава няма дереализация, тогава тя се заменя в доверие. Доверие, от което сте има ли нужда, но явно мъглата е била онази вълшебница, която ви е накарала да го проявите.


Използвана литература:
Психология на смелостта - Орлин Баев