Истинска сигурност!

   



  Сигурност, техники, сигурност, техники- обграждаме се с различни стени около себе си. Стени, които трябва да ни предпазят от външния свят, от болката, от злонамереността на другите. Прилагаме всякакви и всевъзможни методи, за да се абстрахираме от случващото се, да го оставим да премине, без да остави мъка или горчива следа, която от малко да ни промени. В същото време влагаме всичките си сили, да строим нови, зидове, дувари, кули, от които да наблюдаваме нещата и ситуациите, които ни карат да се чувстваме слаби, уязвими, раними, отхвърлени.

    На моменти усещаме, че това прекалено застраховане, ни лишава и от много други важни и позитивни неща, от които имаме нужда, но не можем да си позволим, да бъдем,  наранени, слаби, доверчиви. На всяка цена трябва да бъдем силните хора, които се справят във всяка една ситуация, силни хора, които влагат себе си на 100% в целите си. Трябва да бъдем онези, които нямат право да усещат, да плачат, да чувстват, да решават, защото това е в разрез със забраните  датиращи още от детството ни.

  За да успеем да контролираме  вътрешните съпротиви, напрежение, стрес тревожност ни трябват още техники и методи за справяне с тази или онази ситуация, техники и методи против страх, против слабост, против нас самите! Трябва ни сигурност, сигурност, в която да кажем да тук важният съм АЗ, но за да докажем на себе си  и другите около нас, колко успели сме, пропускаме толкова много прекрасни мигове от този живот, от този истинския, който протича през всеки следващ миг, всеки следващ дъх, всеки следващ трепет в това все още детско сърце!

    Но нас ни трябва  гаранция! Добре ли съм, но  може ли да бъда още по-добре?
 Докато преминаваме от пусто в празно, в търсене на истината, някъде сред илюзиите, за да бъдем още по-сигурни  запушваме и тази и онази дупка, затваряме и този и онзи прозорец  и  така идва моментът, в който започваме да си даваме сметка, че както лошото, така и доброто не може да озари, този затвор, в които сами сме се заточили. Каторжници затворени зад решетките на страховете си, че можем да бъдем свободни, че можем да се радваме на живота, че можем да казваме "Обичам се".

   В този зандан, в който сме натикали душата си, няма нищо освен студенина и задух, които ни измъчват постоянно, но там е и сигурността, че докато сме полуживи, няма да усетим болката, жестокостта на живота и природата, създаваме си една омая, че докато сме зад решетките, не можем да бъдем, докоснати от нищо и никой, дори и от смъртта.

   А точно това е смъртта, емоционална, съзнателна, духовна,  причинена от нас самите -смърт!
В  която сме се водили и подчинявали на определени архетипи наложени ни насила  в детството- мама, татко, кака, батко. Тогава когато отворим очи и  се огледаме, можем  да видим огромната дупка вътре в нас.  Черна, гладна, дупка, която е там вътре  "благодарение" на думите "От теб нищо не става", "Трябва да си най-доброто дете", "Ако изкараш 6, тогава може да излезем и отидем в парка", "Ако си послушен, ще има награда". "Защо плачеш, само неудачниците плачат", "Недей, да се противиш, ти си нищо пред мен!", "Аз решавам, кое добро за теб" , "Ти си нищожество, нямаш право да избираш!", :Ти си втора ръка човек", "Не ставаш", "Малко лайно, трябва да се подчиняваш" само част от инфантилните фрази от тази преломна възраст , които са се въздигнали и възвисили в стени, зад които живеем днес, дори и след 30 или 40 години.

    Когато се върнем с ясно съзнание в детинските години можем  да разберем, че не  сме били повече от  една восъчна фигура, която е изваяна по образ  и подобие на семейния авторитет. Създадени сме да живеем, според , разбирания, грешки, успехите, провалите на този човек, приели сме нашата съдба, като изкупление на неговата или пък още по-лошо вменено ни е, че така трябва да се живее, защото ВАЖНИЯТ татко, мама, батко,кака виждат нашият живот през шпионката на техния.

   Преписват ни тежката задача да живеем, така както искат те, да следваме изрично  и превъзнесем завещанието, което са ни оставили, защото така ТРЯБВА, нямаме право на отказ, защото съпротивата се е  наказвала жестоко. Забранили са ни отдавна да имаме мнение, въставанията, които сме предприемали, ако  дори е имало такива, са  били потушени от викове, обиди, крясъци, шамари, бой и системен тормоз. Всичката тази комбинация от превъзпитателни техники е сложила здрави юзди и капаци на нашето съществуване, като личности!

   "Благодарение" на  всичко това изживяното в детство, което се лъжем, че си е останало там, сега живеем по този начин, точно по този начин, в който търсим сигурността, като външна даденост или притурка, която да ни закрепи, заземи, свърже с нас самите. Лъжем се, че всичко е отминало и щом е трябвало да стане, значи така е било писано. Заблуждаваме се, че сме простили, но вътре в нас тези душевни рани датиращи от детска възраст  са така насъбрали гной, че избиват в днешни дни, години след това, като паник атаки, тревожност, депресия, алкохолизъм, наркомания, неврози.
    Може би тези състояния са учебният звънец, който показва че е време, да седнем да понаучим малко, какво представляваме всъщност и впоследствие, да създадем нова основа, чрез която да се променим, основа съградена над стария модел на поведение.

    Но всичко започва от решението ни, готови ли сме да научим "Кой наистина сме ние?" , а ученето хич не  е лесно, за него си трябва  труд и лишения, които не всеки е готов да  понесе.
Докато започнем да учим и да разтваряме прашната книга на нашия живот, можем да осъзнаем, травми, спомени , ситуации, на които досега не сме обръщали внимание, но точно те всъщност оказват ключови за състоянието, в което сме в момента.

Време е за благодарност към паник атаките и тревожността! Благодарност???

   За болката и преживяването на смъртта, възможно ли е това?

     Напълно възможно и реално е! Благодарете на всяка една паник атака, която ви спохожда, тя ви връща отново назад в живота, там където  е останало самотно  ни вътрешното  дете. Време е за среща с него! Приемето го, обикнето го, залейте го с  всичката любов и разбиране, които имате! Само когато това се случи с чисто сърце и отворена душа, тогава човек израства! Тогава, когато се изправим срещу себе си и приеме и прегърне слабостта си, която в този случай се явява уникалност...

Тогава когато се смирим пред себе си и обхванем напълно, всяка една част от това, което сме отбягвали ,от това, което ни е било страх да видим, тогава може да осъзнаем, че тази зейнала дупка за любов, е възможно да бъде запълнена от  нас, че само ние можем да излекуваме душевните си травми, като излезем от ума и се слеем с ритъма на сърцето, символ на обичта, която имаме. Само тогава, когато успеем да се доверим на себе си напълно, тогава можем да се приемем, тогава може да се заявим, тогава може наистина да простим.

   Да се заявим пред самите нас, като хора, които имат право да живеят, така както  искат, да си простим за грешките, изгубеното време и вината, които сме таили толкова дълго. Тогава може да се заявим и пред другите!
    Можем да потърсим  обяснение от другите  за болката , която са ни нанесли, за правото на избор, което са ни отнели, за мечтите, които са потъпкали, но вече без вина, просто със смирено сърце и със здрава агресия!
.  Може да бъдем разбрани, но и самите ние знаем, вече не е задължително да ни разбират, защото сме наясно със себе си! Когато се заявим готови да приемем радушно приемането, но и отхвърлянето, разбирането, но и присмеха, прегръдката, но и шамарът, тогава наистина сваляме тежко бреме от плещите си. Бреме, което сме носили напразно години наред! Товар, който е превивал коленете ни и не ни е давал възможност да надигнем глава срещу възцарилия се тиранин, пиещ от нашата същност.
 
      Когато се заявим, оковите падат, стапят се, изчезват, за секунди, тогава най-голямата награда, която получаваме не е мнението на другия, а лекотата, която усещаме в себе си. Тогава и само тогава може да простим от сърце! Когато излеем болката пред другия, когато смело заявим. мечтите, възгледите, разбиранията ни, тогава може да простим. Осъзнаваме, че истината е проста, а ние толкова излишно сме усложнявали живота си, с цел да предпазим  малките подхвърлени огризки "свобода" , "свобода", която е трябвало да приемем за наш живот.

  Когато осъзнаем простота на живота, всичко друго ни е излишно, тогава методите, техниките, прекалената защита  стават тегло, което разбираме, че няма нужда повече да мъкнем на гърба си, защото сигурността не се крепи на плещите ни, тя е вътре в самите нас...