Музикална кутийка

    Емоциите, чувствата преливаха от ден на ден, ту в една, ту в друга посока. Противоречието, в което живеех не беше с нищо по-различно от това, в което живеят останалите хора. Но въпреки приликата, единствoто и общия стереотип, при мен се случваше нещо различно.
     Може би беше от възрастта, в която се намирам, четиридесет! Време на равносметка! Равносметка,  в която трябваше да събера нужната смелост и да застана пред себе си, да се поуча от грешките, да приема успехите, да отдам внимание на вътрешните си нужди, вътрешните си пориви, емоции и желания. Защото сам знаех, че вътрешният глас ръководи живота ни доста по-умно  и мъдро от колкото първичният ум.

    Седях в креслото и размишлявах,  претеглях отново и отново, както при всеки човек, така и при мен  болката беше избягвана , сякаш тя беше стаена и стоеше там като стожер, с който трябва да се съобразявам. Много дълги години се опитвах да я отбягвам, да я прескоча, да я залича, но уви болката може би ми даваше сили на моменти да живея, да продължа напред....

   Радостта беше посредствено нещо за мен, тя просто преминаваше, дори не и обръщах внимание, просто си мислех, че е лъжа, илюзия или поредното изпитание, пред което трябва да запазя контрол и самообладание. Но годините се точеха една след друга, сякаш чаках следващата за да се почувствам по-сигурен, по-стабилен, по-здраво встъпил в живота,...

До кога трябваше да чакам, за да живея подобаващо?

  Явно още търсех отговор на този въпрос.
Та аз бях на четиридесет, макар и да казвах на хората, които идваха при мен, че животът е ценен, аз го пропусках някак си да се изниже от пръстите ми, Детската суета и наивност, с които живеех ми помагаха в много други сфери, като работата, отношенията ми с другите, но в интимен план това страшно осакатяваше връзките ми.

  Учех се да обичам другите, да се радвам да успехите им, да съпреживявам, но вътрешно там някъде в мен имаше една малка дупчица, която можеше да бъде запълнена с любов, която само аз можех да си дам на себе си. Макар и да бях психолог и аз бях човек и аз имах трудности и неволи, които на моменти ми идваха в повече...

Докато размишлявах и се опитвах да пренаредя вселенския ред наново, разбрах колко глупаво е да съдя света, защото знаех, че светът е такъв, какъвто е , просто очите, с които го гледаме го правят различен.

  Защото светът е жива материя, той отдава и отразява вътрешното ни състояние едно към едно, светът е огледалото, което правдиво ни дава всичко, това от което имаме нужда, да преживеем, за да бъдем по-близо, по наясно със себе си.

Толкова години учене, толкова безпредметно усложняване, а животът е нищо повече от живот, който  носи живот. 

   Тогава си спомних една книга, която бях чел много отдавна, може би тази книга в юношеските години ме насочи към психологията, в частност езотериката.

В книгата се обясняваше за структурата на душата, превъплъщението и сливането и с тялото. 

Откъслечните спомени, който имах от тази история, бяха оставили особени чувства. 

Но времето навън беше хубаво, все пак пролетта беше навестила града ни, какъв беше смисълът да се задълбавам в анализи и абстрактни асоциации.

Облякох се набързо и излезнах! Опитах се да избягам от мислите си, но вътрешният диалог беше толкова гръмогласен, че сякаш щеше да пръсне главата ми....

Разхождах се по улиците, разглеждах магазините, преминаващите тълпи, сякаш бях отделна единица, така се чувствах, странно....

   Проблемите ми не бяха с нищо повече от предният ден, но днес ми тежаха, усещах ги като огромен товар, който ме мачкаше и не ми даваше възможност даже да дишам....

Избягах от тъпардията и лудницата и се сврях на една пейка насред зеленината и природата в парка. Дърветата бяха цъфнали и листенцата от напъпилите цветове се носеха свободно в пространство, зеленината определено носеше свежест в сивия и посредствен градски пейзаж.

Нещо ме човъркаше отново и отново да търся отговори на вънуващите ме въпроси. Отговорите и сам ги знаех, но аз исках такива рационални съждения, дето да задоволят очакванията ми...

   Докато седях на пейката, до мен седна стара и омърлна бабичка, не знам на колко беше, годинките й се бяха струпали достатъчно, за да сбръчкат лицето  и да побелеят косите й. Бабата седеше на пейка, но всъщност, сякаш се беше пренесла далеч от тук, в мислите, спомените или пък знам ли и аз къде...
Беше интересна жена.
В нея имаше нещо повече, от това което се криеше зад мръсните и дрипави дрехи, зад чорлавата коса, в нея имаше нещо, което се криеше дори зад болката, в която живееше.... не можех да го определя точно, но знаех, че го имаше, така го усещах....

   Докато размишлявах, тя извади едно пликче, а от пликчето си един къшей стар и сух хляб отхапа част от него, примеси го с глътка вода за да се храносмила по-лесно, а останалата част от хляба тя надроби на малки късчета и  хвърли на земята. След малко гълъбите се струпаха около нея и доволно кълвяха от божията благодат. Жената стоеше и ги наблюдаваше доволна и усмихната, сякаш на нея й стигаше само това, толкова малко, толкова просто нещо, а всеки един от нас, от останалите глупци се бореше за още и още...щастие...

Хората, които минаваха само за момент поглеждаха жената, сякаш всеки се стахуваше да не бъде на нейното място или пък всеки знаеше, че натам се е запътил. Страхът, които изпитваха минувачите беше примесен не със съжаление, а с отвращение и неприязън, все пак във времето, в което живеем всеки съдеше другия по външния вид или както казват старите хора по дрехите..

Тогава ясно се вгледах в очите й, те бяха дълбоки и тъмни, а само в средата блестеше светлинка, която сякаш нашепваше: "Жива съм, благодаря ти Господи, за всичко, което ми даваш". 

Не знам дали това бяха най-точните думи, но знам, че тази жена живееше с надежда много по -силна от повечето уж успели хора.

   Не се сдържах и я заговорих...Макар, че беше доста радушна към животните, към мен се държеше доста дръпнато, явно осмиването, обидите и присмехът , които отнасяше, бяха издигнали стена между нея и човеците.
Но животните, те я разбираха, те и се радваха, те съпреживяваха битието й..

Толкова е странен животът, всъщност животът не е хич странен, колко сме странни ние. хората, съдим другите, през собствената си болка, несполука и нищета, а тази жена не искаше, не търсеше , тя споделяше и малкото, което има....

Въпреки окаяния си вид, тя беше запазила човещината и беше посветила, като че ли животът си на някаква своя добродетел...

  Изведнъж на съседната пейка се чу детски плач, някое от малките деца, които играеха наоколо плачеше... Беше малко момиченце, с коси вързани на плитки,  облечено в рокля, като малка принцеса.

В това време жената до мен бързо се разрови из дрехите си, сякаш търсеше нещо,  извади нещо от вътрешния си джоб и го отвори, беше малка музикална кутийка. Отвори я и се чу мелодия, която прикова детското внимание, момиченцето дойде огледа жената, без да я съди, без да я отбягва, без дори да иска нещо от нея.

   Музиката от кутийката беше фон, който разтваряше чистота на тези две души. Бабата се разплака, сякаш болката, която държеше вътре в себе си беше приканена да излезе благодарение на детската честност, чистолюбие и нежност.
Сълзите и се стичаха и попиваха в дрехите й, а детето изтича надалече и след малко се върна, носеше малко жълто глухарче, подаде ръка към бабата и й каза: " Това цвете е за теб. Недей да плачеш, ти вече си голяма, сега ще те прегърна и ще ти дам си вземеш колкото искаш от моята любов, защото да знаеш, че аз имам много!".

   Момиченцето прегърна бабата, то нито за миг не се притесни за това как изглежда тя, то просто прозря какво се крие, зад дрехите и привидната мръсотия,  то премина през всички обществени прегради и бариери, които си поставят вече уж порасналите хора, то стигна до човека, до това, което се крие отвъд обозримото.
Двете стояха гушнати, а детето търкаше сълзите по лицето на бабата с ръка и нежно я окуражаваше: "Не бъди тъжна, животът не е само сълзи, не забравяй, че преди всичко той е игра..."
Когато чу тези думи бабата се разсмя, сякаш наистина си спомни, че животът не е нищо повече от игра, в която се учим, как да падаме, ставаме, как да живеем и да продължаваме напред.
Тогава тя взе музикалната кутийка и я подаде на момиченцето: "Това е за теб мило дете! Отваряй я когато ти е трудно"
Момичето се усмихна и отвърна: "Ти я задръж, аз си имам своя музикална кутийка, но тя не се вижда, тя е в сърцето ми"....
Думите станаха излишни, детето щукна, отиде да тича и да играе, а ние с бабата се спогледахме, сякаш разбрахме, колко много има да учим, та дори и на тези години....