Притихнала, стояща там, чакаща да бъде опозната, планината беше вперила погледа си в мен. Гледаше ме с острите си хребети и чукари, а това ме плашеше, но въпреки страха в нея имаше нещо, което ме привличаше, дали това беше тръпката от пътешествието или достигането на тази крайна цел, наречена връх, не знаех.
Страховете ми ме спираха, казваха ми, че няма да успея, няма да се справя, обезличаваха идеята да поема този риск, но въпреки всичко имаше нещо по-силно, жаждата за познание ли беше или преодоляването на всичко, това което ме спираше ?
Отне ми време да реша какво да правя, чудех се и се двоумях между сигурността ,новото начало, между животът ми сега и този, който тепърва ми предстоеше.
В живота си залагах на сигурното, рядко се доверявах на другите, а за себе си няма какво да говорим. Със сетни сили бях скалъпил нещо, което да ми дава тъй желаната сигурност, явно това така наречено нещо, беше моята малка зона на комфорт, която в моите очи изглеждаше, като необятно царство. Пребиваването в тази сигурност не беше нищо повече от добре познатото ми ежедневие, без нови емоции, без нови трепети.
Ежедневие, което ме ограничаваш , задушаваше, но благодарение на това бях жив... или поне така си мислех ..., но образът на планината и върха изплуваха отново и отново в съзнанието ми. Бяха като пейзаж, които при появата си свиваше сърцето ми. Беше ли това моята критичка точка, която щеше да промени живота ми, точка, която разбие и преобърне сигурността ми и ще ме отведе към нещо по-широко и необятно?!
Не знаех... но мисълта за това всяваше ужас в мен, а страховете от най-лошото ме превземаха отново и отново....Какво ли щеше да стане, ако послушам вътрешния си шепот, шепот, който никога не беше чут.
Както всички знаем животът е кръстопът и на моменти сами се натикваме в ъгъла и трябва да избираме... Изборът беше тежък „сигурност” със страхове срещу страхове незнание и копнежи за свобода.,,,,
Трудно беше, но знаех че животът е прекалено кратък, за да живея по този начин, който сам бях стъкмил. Реших да поема отговорност и да тръгна към тъй желаната дестинация, а именно върхът, който се извисяваше над всичко. Възприемах го, като заветна точка, която щеше да промени нещата в друга посока.....
Поех пътешествието, а с него и всичко случващо ми се по пътя, треперене, натрапчиви мисли. Високото кръвно налягане, което изпълваше главата ми с кръв и я караше да жужи, като кошер, ако ви кажа че е лесно да тръгнете на вън с всичката тази тежката торба със страхове, тревоги и предубеждения, определено ще ви излъжа.
Усещах краката си като пластелин, който всеки момент щеше да се размекне, но въпреки всичко стигнах до полите на планината. Събралите се в подножието хора коментираха и правеха догадки за това какво е да си на върха, но то се разминаваше с истината, защото за всеки човек върхът има различна стойност.
Някой оплюваха тръгналите нагоре, други се присмиваха, че това няма смисъл, а трети се отдаваха на уюта в подножието. Малцина бяха тъй решителни да поемат нагоре, исках и аз да стигна върха, знаех че той ме очаква и иска да ми каже нещо, че той иска да ми дари тъй желаната свобода, която ще ми бъде нужна, за да се отърва от всички тези страхове и препятствия, който ме спъваха да бъда себе си, да бъда свободен. Тръгнах нагоре, а пътищата и пътечките се вливаха, ту в по-малки, ту в по-големи, някак си чертаха съдбата ми.
Нагоре срещах различни хора, някой крачеха по-бързо от мен, други се връщаха надолу, трети бяха приседнали и се предали на умората и разочарованието. Знаех, че всяка среща с човек, тръгнал нагоре, към свободата няма да бъде случайна, така и стана, в трудните моменти имах нужда от някой по умел, който беше изкачвал много върхове, имах нужда от помощ и водач. По пътя си нагоре се срещнахме.
Доверието, което изградихме ми спомогна да го приема като учител. Той ме учеше, как да се движа по пътеките, който бяха символ на ежедневието ми , как да гледам на страхове си с любов, защото ако ги нямаше тези страхове и тревоги надали щях да бъда тук, движещ се във тази необятност.
На моменти си мислех, че думите му са празни приказки, които не ме интересуват, защото аз исках да преодолея страха и да започна живота си начисто.
Мразех страха! Мразех себе си! Та а бях един безполезен и слаб човек, винаги бягащ от отговорност, можех ли да се обичам такъв?
Водачът ми казваше, че всеки човек си има отреден му връх и че отношението ни към страхът и това което ни се случва е отношение към самите нас. Мразиш ли страхът и мразиш ли себе си, няма как да подобриш живота си и да намериш щастието, защото така както страхът е вътре в нас, така и щастието заложено някъде там...
Може би трябваше да намеря правилната пътека само? Слушах думите му, но не вярвах, аз исках всичко да минава по мед и масло, не исках болка, след всичко вече преживяно аз заслужавах най-доброто, заслужавах най – високия връх, от който да покажа на всички, че вече съм успял, да докажа, че струвам много повече от тях.
Мина време и водачът реши да ме остави, той сам казваше,че на моменти всички имаме нужда от помощ, но животът е за се живее от самите нас, ние сме тези, които го творят.
И така останах сам със страховете, тъмата, незнанието, които ме съпътстваха постоянно, а с всяка крачка към свободата нагоре, като че ли се разколебавах, не исках да изоставя познатото ми страдание, то щеше да бъде заменено със свобода и отговорност, а аз не знаех, дали бях готов затова. Тогава нямаше да съм този, който се оправдаваше и криеше зад проблемите си, тогава трябваше да бъда човекът, живеещ живота си така, както иска.
Аз не знаех какво искам, а когато останах сам, нямах и идея какво да правя, но върхът беше там, стоеше монолитен и аз трябваше да се добера до него. На всяка цена, аз трябваше да успея, каквото и да ми струваше това!
Тогава си мислех, така че всичко е заложено на карта или се справям или си оставам същия неудачник. Постоянно се бичувах за щяло и нещяло, сравнявах се с другите и им завиждах за смелостта, която проявяват. Докато бях на кръстопътят между това да стигна целта си, мъгла ме зави в фин воал.
Изгубих се! Мъглата беше гъста и мислите ми постоянно се въртяха до полуда, останах сам в незнанието си. Да продължа по пътя, който не знаех накъде води или да чакам някой да ме открие,това беше дилемата.
За първи път реших да поема към новото, да поема всичката тази отговорност, че аз мога да избирам и да решавам в живота си, сякаш съществото ми само се движеше по пътечка, а тя се отдалечаваше от целта, която аз си бях поставил.
Тогава пътя ме изведе на един хребет, от който се откриваше странна гледка, виждах върха и той гледаше мен, двамата се бяхме вперили един в друг, единствено бездната ни разделяше. Когато осъзнах нейното присъствие, разбрах че до някъде тя прилича и на мен самия.
Беше празна чакаща признание от вън, което нито щеше да удовлетвори амбициите, нито щеше да помогне на мен самия да намеря щастието. Тогава си спомних думите на водача и осъзнах праведността им.Той казваше, че за всеки пътешественик е отредено място, за мен не беше най-високото, но беше най подходящото. Моето явно беше тук, място на което направих равносметка на битието си.
Разбрах, че не винаги е нужно да си най-добрият, за да бъдеш щастлив, не винаги е нужно да следващ общото, за да проявиш същността си.
Когато поспрях след дългото пътуване, което беше едва кратка част от това, което ми предстоеше, осъзнах значението на страха. Не беше ли той нямаше да бъда тук! Нямаше да разгърна погледа си в тази необятна шир, която тепърва чакаше да бъде припозната от мен! Осъзнах благодарение на пътешествието си съпроводено от страха, че не винаги най – доброто, което виждам, е добро за мен. Разбрах, че вятърът на душата знае точно къде да ме отведе, там където мога да си позволя да бъда себе си, да приемам както лошите си, така и добрите си страни, защото те ме правят различен, защото те ме правят истински пътешественик.
А бездната сега показваше не празнотата, а полето за изява, което стоеше пред мен...
