На моменти, може би си давах сметка,че всичко ми струва прекалено, но нямаше време за празни размишления. ” Щом се движа значи съм жив” беше максимата, която ме изпълваше. Да, всичко беше така до онзи ден...
Ден, в който нещо се промени. Вътрешната ми хармония беше заменена от хаос и болка, в този миг осъзнах, че в кутията наречена тяло, има нещо на което никога не съм обръщал внимание, защото амбициите, мечтите, отдавна са потъпквали и заличавали, точно това - душата ми. Тя беше прокудена и стоеше самотна в този прашен и тесен ъгъл на съзнанието ми, там където нямаше право на избор , нямаше право на мнениe, точно там където стойността и нямаше значение......
Когато усетих болката и стонът й минаващ през тялото,разбъркващ отново и отново, подредбата на мислите, на чувства, на усещанията, разбрах и оцених мира, който тя ми носеше.
Набезите и атаките й ставаха все по-силни и по-силни.... не издържах. Всичко до сега постигнато и изградено загуби стойността си, пари, амбиция, мечти , нямаха значение, те бяха като зрителна измама, създадена от самия мен. За сметка на това страхът се беше вселил в мен и беше завзел свобода която имах или си мислех, че имам. Всичко ми беше отнето, така както аз отнех правото на вътрешният ми глас да ме води в живота. Душата страдаше и ридаеше, а тялото се гърчеше и свиваше...тялото нямаше мира, даже и онези нощи, в които намираше покой за да поспи за няколко часа.
Получаваше се едно преливане от ужас и затишие, в което тишина беше нагнетена от страха ,че всичко пак ще се повтори. Така и се случваше, сякаш душата си правеше пространство, заявяваше полагащото й се внимание, през процепите на страданието. Тесногръдието и постоянно рационализиране, задълбочиха нещата. В битките, които водех, губех целия ресурс енергия, с който разполагах.
Енергията се беше изпарила, беше останала агонията, която притискаше и смачкваше останалата, надежда за спокойствие. Бях като тенджера под налягане, която всеки момент щеше, да гръмне, но не можеше да си позволя да помръдна капака, това беше срещу всички мой "естествени" възгледи за живота. Тревожността постоянно избиваше в различни форми - през треперене, студени крайници, топка в стомаха, та до изпотяване. За първи път не знаех какво да правя, не можех да успея да овладея случващото се с мен. Трябваше да потърся помощ, но това беше жалко, само слабия искаше помощ, така разсъждавах.
Силите ми свършиха, нямаше изход, беше дошъл краят, предадох се! Станах слаб, не можещ, не знаещ! Оставих се, да се нося по течението на живота, а то определено знаеше по -добре от мен, къде да ме отведе! Започнах психотерапия и аз станах от онези лудите, които имат нужда някой да им помага за да живеят.... така си мислех, но бях изненадан, явно бях в грешка...
За първи път се доверих истински на себе си, на онова по- висше , което ме закриляше и явно имаше други планове за мен, а аз бях прекалено сляп да видя. С доверието , което започна да извира от дълбините ми , нещата затихваха и се преобразуваха в ново начало. Страхът отново го имаше, но той не беше ония жестокият, някак си беше станал по-мек, по-слаб, по-притъпен дори.
Отношението към мен самия стана по-толерантно разбирах, че не мога, а мога винаги всичко , а дори и не виждах смисъл, да го правя, защото страхът пренареди нещо по своя начин, начин, който се оказа доста по-мъдър от моята предишна подредба....
Няма коментари:
Публикуване на коментар