Състояние на смисъл и вътрешна свобода

   
   Тревожността е директен път към несъзнаваното. Често пъти по този път преминават най-различни преживявания, усещания, които ние хората обуславяме, като негативни. Но  тревожността е енергия, която най-често се асоциира с емоцията страх. Всяка емоция сама по себе си не е нито лоша, нито добра. Страхът, гневът, радостта има еднакъв енергиен обем. Това, което причислява и определя енергията, като ползотворна или не, това е нашето съзнание. И забележете нещо по-интересно, когато човек бива тревожен той се плаши от енергията, която му се дава. Когато тревожността започне да си отива, той може да изпита дори още по-голямо чувство на страх, защото съзнателно или често пъти несъзнателно забелязва промяна в своите енергийни нива.    
    
   Щом тревожността е енергия, то за да може човек да се разтовари от тази енергия е нужно да я впрегне. Това е основната задача на индивида. Енергията да се впрегне и да бъде канализирана, сублимира остава тема, която съзнанието не може да възприеме, така, че наша отговорност е да се опитваме постоянно да го приучаваме, научаваме, възпитаваме, точно, като малко дете, да работи, да използва, това, което му се дава.
     
 Но енергийния канал преминават и различни неосъзнати положителни аспекти. Нашата цел, като човешки същества е да намерим смисъл в това, което ни се дава. Тревожността е нещо, от което не можем да избягаме, така че е нужно да променим отношението  си към нея. Не можем ли да преборим нещо,то е нужно да го опознаем и да се научим да живеем с него. Започването на намиране на смисъл, впрягането на енергията да тече към материалния и към душевния ни свят, вече провокира вътрешно състояние на свобода. Вътрешното състояние на свобода, не трябва да се бърка с мързеливо и мудно спокойствие. В това състояние ние можем да изпитваме тревожност, тялото ни е нормално да отреагира на всичко случващо се, чрез трептене, свиване и изпотяване. Съзнанието ни е нормално да се лута, да се блъска, мислите да се прескачат. Състоянието на вътрешна свобода  oзначава  да усещаш, да преживяваш, да чувстваш, че въпреки всичко това, което ти се дава си на правилната посока и имаш възможност да живееш пълноценен живот. 


Намирането на смисъл е главната цел за всеки един от нас. 
Тогава, когато намерим смисъл, за които да се хванем, каквито и трудности да ни поднесе животът, ни винаги знаем, че има изход. Това ни носи смисълът - ново начало. В живота, в днешни дни загубата на смисъл убива съществото ни повече от всяка една болест. Търсенето и намирането на смисъл често пъти преминава отвъд плюса и минуса, защото доброто и лошото са просто човешки обуславяния. Но смисълът, към които е нужно да се стремим е над личностен, Божествен. Често пъти този смисъл остава неразбран за мозъка и тялото ни, но съзнанието все пак си остава едно малко островче, на което моментно душата пребивава.

 Неизбежно е разкъсването на душевните окови да премине през катаклизми, в които съзнанието и тялото са инстанциите, през които преминава високо енергийно напрежение, което е нужно, за да се отърсим, отскубнем от хвата, които ни е задушавал. Смисълът в едно такова състояние на безизходица се явява точно, както бисерите в потока на реката. Реката може да е мръсна, бурна, черна и въпреки калта, която носи,  е нужно да разберем, че в нея винаги има и нещо бляскаво,  светещо, нещо, което е в контраст с така привидното. В търсенето, нагазването, плуването е  смисълът, които ражда  вътрешното състояние на свобода. Но за да достигнем до едното или другото, то трябва да се престрашим да наджапаме....И може би чак тогава ще  разбирам, че и калта си има своите лечебни своиства.

Депотенциализация на съзнанието

 Можеш да седнеш  на стола или канапето, където ти решиш да се отпуснеш.
Междувременно забелязвам, че времето постоянно се променя. Вчера беше слънчево, днес е дъждовно странна работа е това време, прилича малко на нас хората.
Та какво ви води тук? Недейте, не ми казвайте още! Аз мога да продължа да говоря за времето, а вие можете да ме слушате или пък да размишлявате върху това, което искате да ми кажете.
Та докато си говорим за времето? Предполагам ти се очаквал, когато дойдеш в моят кабинет да заспиш. Но странно как аз ще ви изненадам, като ви каже, че няма да заспивате, ако времето беше слънчево може би щеше да е подходящо за сън, но дъждовното време прави човека толкова мързелив, че нищо не му се прави, дори не му се спи!
Предполагам вече сте разбрали, защо сте дошли тук. Сигурен съм, че в тези няколко мига, сте размишлявали може би и за различни неща освен това, което ви води тук. Странно е да наблюдаваш хората как се движат навън изпод дъжда, докато си вътре на топло.. Толкова бързо се движат, измежду капки. Предполагам, че мислят и очакват да отидат някъде където е сухо, топло и приятно, за да седнат , да слушат и да се отпуснат в размисли.....
Та на къде мислехте, докато ходехте изпод дъжда?

Утилизация и въвеждане в транс

 Какво смяташ, че е хипнозата?
-Нямам идея.
Абсолютно никаква идея, нито представа, нито чувство - относно това състояние?
-Мисля, че е нещо необяснимо.
Мислиш, чувстваш,  знаеш, че е нещо необяснима. Какво още? Помисли по-задълбочено, по-обстойно.
- Аз не съм сигурен, но мисля, че  е нещо, като сън.
Мислиш, чувстваш, усещаш, знаеш, че е спокоен сън . Какво още може да  преживееш в този сън?.....Можеш да се отпускаш, да оставяш движенията да стават все по-незабележими.  Какво още в този сън?
Да, сънувам.
- Точно така, да сънуваш..образи... картини..решения.. спокойно. Явно ти вече знаеш, че в хипноза ти отново можеш да продължиш да мислиш, чувстваш, усещаш... спиш... сънуваш... Дори очите ти се затварят, като насън...  Какво друго можеш да научиш за себе си, докато си в хипноза?..
-Не знам.
Точно така не знаеш, но за да знаеш ти сам знаеш, че можеш да разбереш.
 Може би нещо ново, нещо, което сега е дошло времето да разбереш, да приложиш...Какво още.. Точно така, продължавай да навлизаш все по-дълбоко в този сън по твоя начин. Продължавай да търсиш, онова, което те чака да го откриеш. Сънувай, както ти смяташ, че ще бъде най-добре за теб....за да навлезеш още повече в този сън, който наподобява хипноза.  Можеш дори дори, докато сънуваш да си представяш как навлизаш в хипноза...А междувременно, докато си в хипноза, можеш да си представяш, как си в сън, сънувайки, че се събуждаш в хипноза. Да се унасяш.. унасяш, чувайки моят глас, като далечен, почти отсъстващ, точно като на сън...

Извеждане от хипноза

 Сега ще те помоля да оставиш промените да се подреждат в твоето подсъзнание. Аз не знам, коя промяна  е по-важна и по-съществена, но съм сигурен, че когато човек се променя в правилната посока, той се чувства спокоен, напълно спокоен... точно, като теб. Сякаш в този момент съзнанието, тялото са разбрали, че имаш възможност и за друго в пъти по-ползотворно и адекватно поведение, което да отговори на твоите нужди. А промените се подреждат...някои остават забелязани, други ще разбереш в последствие. Може би ще ги усетиш след малко... като отвориш очи или пък като си тръгнеш към вкъщи...Може би ще ги осъзнаеш, чак когато разбереш, че се чувстваш много по- различно в ситуации, които преди са будили напрежение...Сигурен съм, че ти си знаеш по-добре от мен, кое, как вече се случва.. Просто остави всичко да се подрежда по най-добрия начин за теб.... Тогава, когато промените напълно са се подредили, като липсващи парчета от пъзел...тогава твоето подсъзнание ще даде знак, като помръдне малкия пръст на дясната ръка. До тогава продължаваш да следваш този естествен процес... Ако подсъзнанието е прекалено изморено от настъпилите промени....защото човек се изморява по някои път от всичко, което върши... и това е съвсем нормално, то може дори да не помръдне  малкия пръст на дясната ръка. В такъв случай можеш да си отпуснеш още повече  и да оставиш тялото и съзнанието да набавят нужната енергия. Точно така почини си! ( Пауза)  Понеже виждам, че вече и обликът на лицето ти се променил, чертите са станали по меки, по благи....което е знак и отражение на вътрешното ти състояние.  Ти сам знаеш, че цялото състояние очаква, да го вложиш тази нова енергия....този нов потенциал за справяне в ежедневието си....За това сега ще чуваш моят глас. С всяка моя дума, с всеки твой дъх ще раздвижваш това отпочинало тяло, ще започнеш да отваряш тези затворени очи, ще привеждаш всичко, което си научил, разбрал за себе си в действие. И така започвам да броя от 1 към 5 с всяка бройка все по-бодър, по-жизнен.. 1 усещаш тялото, 2 размърдваш пръстите на ръцете, краката, чак сега разбираш колко приятно се чувстваш, 3 дишането става все по-дълбоко и по-дълбоко, 4 отваряш очи, 5 усмихваш се. Точно така, явно  си разбрал нещо много важно...... Всеки проблем, всяка ситуация има решение, когато човек подходи с усмивка.

Души на кръстопът

Без да мога да ти кажа,
думите са просто кът,
с мълчание ще се накажа,
животът ми е кръстопът.

Посоките са без табели,
забите гледат във прахта,
а очите онемели,
търсят брод из пепелта.

Чувал съм съдбата води,
до някъде по този път,
и после давала повели,
на избор, участ, кръстопът.

Но кръстопътя се разделя,
остават двама във страни,
а пътя чух, че определя,
човека с неговите съдбини.

Хипнотична индукция 5

 Всяка приказка започва с определени думи. Думи, които съм сигурен, че и ти си  запомнил. Думи, които могат да те отведат в онова време, когато е имало едно време. Странно как хората можем да си припомняме неща, които сме преживяли. Можем да си спомням вкуса на топлото мляко, което сме отпивали спокойно на малки глътки. Можем да си спомняме усещането за топло мързеливо залязващо слънце, което ни успива. Може дори да си спомним, как тялото е реагирало, когато е започвало да слуша поредната приказка. Ако тялото не си спомня нещо, което е забравило, то ние си спомняме, че можем да помогнем на тялото, като го оставиш да се отпусне. Като оставиш вниманието ти да се фокусира върху думите на моя глас. Думи, които странно как чак сега забелязваш, че звучат точно, като думите на приказка. Дори ти не забеляза, но тялото ти започна да си припомня, сънливите реакции, от времето, в което си слушал кротко поредната история. И странно как дори и в онова време, когато си бил малък си намирал смисъл и поука в приказките. Интересно ми е, докато се унасяш, каква поука ще намериш в тази, която ще чуеш след малко. Ти си спомни, че тялото се отпусна и то се отпусна, виждам, че клепачите започнаха да се движат по-бавно, може би и те са си спомнили, че докато си слушал внимателно имало едно време, то те са се затваряли точно, както в дълбок сън. Но ти недей да заспиваш, само  тогава, когато ти решиш. Ти избери момента, в който можеш да се отнесеш ,сякаш в друго време, на друго място и да придобиеш нов опит, който да вложиш в предстоящата промяна. Имало едно време един  крал, които търсел отговор на свой проблем. Кралят знаел, че всеки проблем има решение и че всеки един проблем, носи това решение със себе си. Но докато бил с отворени очи и се опитвал да види това решение, кралят никога не успявал. За това той решил да затвори очите си един ден, да се отпусне, да се потопи дълбоко в себе си и да сънува отговора на своя проблем. Унасял се все по-дълбоко и все по-дълбоко, той знаеш, че в сънищата има възможност да разгръща въображението си да сънува решения и варианти, които будният му ум не можел да създаде. И докато сънувал поредния си сън, кралят дори забравил, че проблемът няма решение. Толкова се бил отнесъл, че забравил, кое го било накарало да сънува това, което знаел всъщност, че му помагало, да реши нещо, което той дори забравил, че не може да реши.  Кралят бил толкова мъдър, че оставял всичко да се решава и случва от само себе си. Той бил спокоен, защото знаел, че след тази поредица от сънища, тогава, когато отвори очите си или проблемът ще е изчезнал или решението ще бъде намерено. Това му давало сили да сънува още по-смело, още по-мащабно. Точно така Спи, Спи сънувай и запомняй решенията, които се появяват...Сънувай как ги прилагаш дори в живота си.

Психонавтика, краят на материята.

    Психологията е необятна шир и всъщност истинската наука за душата се простира отвъд тестовете, отвъд университетите, учебниците и книгите. Задоволим само с конвенционалната психология, то ние едва ли ще научим нещо повече за психиката, вселената, паралелните реалности. Разбира се в хода на търсене и  досега със знание,често пъти ще преживяваме ужаси, които разкрива дверите на нашето несъзнавано, но все пак, за да стигнем до нещо отвъд така познатото е нужно да преминем през друго, което сме смятали едва ли не за цяла вселена. Точно този разрез, които се създава от преживяването на нови чувства буди в един човек или едно съзнание неосъзнат страх или ужас. Страхът от това, че има толкова много, за което не знаеш. Страхът от това, че усещаме, че силите ни няма да достигнат да видим, усетим, преживеем всичко.

    Човекът, съзнанието му вече са будни и все повече хора търсят, ровят се и надникват навътре в себе си.Това, което забелязвам, че човекът освен, че става много фин, то той започва да търси извън психотерапевтичните направления. Психотерапията е само едно стъпало в израстването. В психотерапията се учим не да съкращаваме болезнените периоди в живота си, а да извличаме мъдростта, която те ни носят. Разбира се всички се  учим с различно темпо. Някои напредват в едно, пък изостават в друго, но това е естественият ход на развитие. Психотерапията ни учи да разгръщаме потенциал, който притежаваме, но от нас зависи, накъде и към какво ще го вложим впоследствие. Психотерапията е успешна тогава, когато човекът не повярва във вечното щастие, а повярва, че може да се справя сам с предизвикателствата на живота.  В едно такова терапевтично направление се обръща внимание на анализа, мисловни процеси, тяло, съзнание. Човекът започва да се променя, забелязва унаследените процеси и поведения, които мъкне с себе си. Започва да работи над тях, да ги променя към по-пригодни, по-подходяща за този етап от живота си.
   
     Но изследването и разгръщането на човешката психика не спира само с терапевтичните направление, като следващо стъпало може би идва психонавтиката и неошаманизмът.  Психонавтиката бих я определил, като модерно направление, но когато се замисля всъщност психонавтиката предвещава психологията.  Преводът на думата психонавтика  е психе - душа  и наутус- навигатор.  Психонавтиката е пътуване в несъзнаваното. Определя се, като трансперсонално преживяване. Това, което го прави трансперсонално е, че човек се среща с различни образи, усещания и преживявания, които се таят в колективното несъзнавано. Психонавтиката се свързва предимно с вземането и използването на психеделични вещества, но в днешно време човек може да достигне до такива състояние и без активатори. Това навлизане до все по-дълбоки дебри на подсъзнанието се дължи, точно на все по-фините и оголени сетива, които се разкриват в нас хората.Разбира се  вземането на психеделиците, като аяхуаска, гъби, дмт,  биха направили едно такова преживяване много по-колоритно в емоционален план, но в същото време биха го направили и в пъти по-опасно.
   
   Предизвикването на едно такова вътрешно пътуване и изследването на човешката психика може да се случи чрез различни методи: дишане, хипноза, транс.  Методът е само инструмент, но какъвто и да е методът той цели изместване на точката на възприятие и въвеждане на човекът в променено състояние на съзнанието.
  За да се достигне такива дълбоки структури  и преживявания са нужни няколко фактора.
   Първият фактор е подходящ период или точно време, в което човек да достигне до такъв катарзисен момент. Какво означава това? Ако вземем в предвид дадена криза в житейски план, то изследването на човешката психика в началните етапи на кризата би било с много по-малък интензитет, от колкото към края на дадената криза. Краят или върхът на кризата ни отваря нови хоризонти и много по-голям обмен с несъзнаваното.

    Второто, това е страхът. Страхът   средството, което дава енергия човекът да върви напред и да достига до определени архетипи. Страхът дава невероятно много сила, защото, като всяка емоция той е амбивалентен. Има ли страх, има и смелост. Какво всъщност означава страхът? Това е енергия, която бива използване нецеленасочено. В едно вътрешно, трансперсонално пътуване присъствието на страха дава възможност за впрягането, напасването на енергията спрямо най-оптималните нужни на индивида. .

   След тези два фактора идва третият, който е един от най-важните. Присъствието на ситир или водач.Водачът е неизменна част от преживяването. Рапортът и връзката, която се създават с него имат до голяма степен ефект задълбочаващ ефект. Ако водачът е човек с отворено съзнание и готовност за преживяване, това неминуемо ще задълбочи преживяването и на изследователя. Връзката между двамата е един от най-важните инструменти, за разкриване на нови участъци. Колективната връзка и доверието служи за разгръщане на нови участъци.
 
     Ситирът и холонавтът са два война, които са на различна позиция. Единият е в режим атака, атакува нови и нови местности и хоризонти от своето и колективното несъзнавано. Другият е в режим защита, той извършва закотвянето в реалността, в която пребиваваме. Точно това закотвяне в реалността два възможност на холонавтът да навлезе още по-навътре, при това по-много по-безопасен начин, от колкото при психеделиците.
       Човек може да достигне до архетипити и силата им,  само, ако е готов за тях. . Като се замисля може би архетипите решават, кога и в какъв период да се появят и да се свържат със съзнанието ни. Архетипите са огромни психически и енергийни късове,потоци и ако Аз-ът не е готов да вложи и сублимира тази енергия в битието, то това ще доведе до сериозно разклащане на психическия апарат -, тревожност, тремор, паник атаки.
 
   От това  становище съдя, че архетипите притежават мъдрост, която се появява на определен етап и по определен начин. Те се появяват в определени случаи, за да подпомогнат развитието и прескачането на някакво житейско стъпало. Трансперсоналните състояния ни дават възможност да се докоснем до нещо, което се крие над нашата личност. Но това е сила, която разтърсва целият ни психически  и физически свят. Тук говорим и за промяна в биохимията на даден индивид и за психически несъзнавани изменения.  Мъдростта на архетипите човек може да посрещне само тогава, когато е в нужда, в криза, в дупка. Само в един такъв момент образите могат да се разкрият.  Всъщност архетипите не са образи, те са усещане, чувство, което надхвърля човешката сензорика. Едни такива преживявания не може да се опишат, нужно е да се изживея. Затова преживелищната терапия има в пъти по целебен ефект от разговорната.

    Психонавтиката и трансперсоналните пътувания преминават през определени етапи. Етап на страх, той е неимуверно нужен.  Етапът на страх и преминаването през него са главната цел на индивида. Страхът може да се замени с ужас и това е естествена градация на усещания в даденото преживяване. Преминаването през ужаса е главното изпитание, което променя.  Когато индивидът продължи напред в своето пътуване, той получава награда поради смелостта, която е предприел и ужасът бива заменен с усещане за екстаз. Екстазът е енергия,  която наподобява оргазмената, но разликата е в това, че екстазната енергия е в пъти по-силна. Това е целта на холонавта, преминаване през страха и достигане до екстаза, които носи преодоляването.  В края на едно такова пътуване индивидът дори не знае какво се е променило в него, но самото му усещане към света вече се преживява по-различен начин. Съвсем възможно е след една такава успешна сесия, човекът да промени настроението си на 180 градуса. Това е промяната на отношението към енергията, която преди се е била визирала, като страх.
 
  След излизането от едно такова пътуване и връщане обратно в реалността човек изпитва едно състояние на безвремие. Сякаш времето е спряло и той седи между едната и другата реалност, това е моментът, в който се извършват несъзнаваните промени. Архетипитът е привел своята сила, но тепърва индивидът ще разбира какви и в каква насока са промените. В едно такова пътешествие човек се доближава до логиката на Твореца, до закони и принципи, които надхвърлят обществения строй.

   Разбира се, за да може да се стигне до едно такова преживяване е нужно хората, които изучават и разгръщат този потенциал да имат доверие един към друг и да вярват в по-големи измерения и състояния от така човешките. Психонавтиката  тепърва ще разкрива  на човекът какво се крие всъщност в него. Вътрешните пътувания стават все по-чести феномени и човек извлича все повече информация, с която да отвори и преобрази живота си. Но срещата с архетипите  и другите несъзнавани форми оголват все повече и повече защити на индивида и за да може той да събира нови сили той започва да предприема все по-чести и по-чести пътувания. В един момент индивидът се оказва в разрез с реалността, която пребивава и реалността, която изследва. Тогава идва моментът на тежкият избор, какво да избере това, което вижда или това, което усеща. Един такъв избор е предвещан с дълбоки психически катаклизими: депресия, апатия, тревожност, безизходица, но това е пътят. За да може да се измъкне от това индивида е нужно да насочи енергията си и вярата си към по-висшите форми, които се крият в човешкото съзнанието. Насочване към безкрая, вселената, Бог само това може да даде възможност за намирането на нов смисъл и продължаване на пътуването в дълбочина.

Измежду дверите

   

 

   В тъмния  непрогледен лес, вековните дървета тежко спускаха клоните си. Тъмнината се разстилаше и обгръщаше всичко в някакъв унисон. С първите си крачки усетих трепет, страх, тревожност. Сърцето започваше да бие лудо, но тъмнината, тъмнината привличаше, зовеше ме. Колкото и да се плашех от нея винаги имаше нещо в тъмнината, което ме привличаше  въпреки  страха ми . Стъпките ми  бяха плахи, краката трепереха, чуваха се само съчките, които се пръскаха под петите ми. Гората се движеше и шептеше, говореше ми на нейния странен език, а светлина едвам се процеждаше през короните на дървета. Слънчевите лъчи бяха толкова ситни и бледи, че едвам се спускаха към стволовете на дърветата.
 
    Тъмата ме поглъщаше все повече и повече. Посоката не беше ясна, но определено краката знаеха, накъде да вървят. Сякаш този път е бил минаван и преди, макар, че стъпките не личаха. Земята беше влажна и мокра погледът ми се опитваше да се провре напред между дърветата, но клоните се издигаха, като бариери, които го спираха в мрака. Очите ми  почти бяха изгубили предназначението си.  Тъмата си играеше с тях,. Създаваше образи, които на моменти ме ужасяваха, но в същото време ме въвличаха още по-навътре. Дори, когато ме обземаше ужасяващ страх и понечвах да се върна назад, пътят се губеше. Опитвах се да търся отпечатъците на дирите си, но бяха заличени.
 
    Единственият изход ме въвеждаше все по-дълбоко в  света на кошмарите. Все по-навътре, все по-напред там където никои и нищо не можеше да ми даде кураж да спра или да продължа. Навътре в непрогледния лес.
 
  Лицето все повече придобиваше блед оттенък, а краката се влачеха едвам едвам. Знаех, че имам нужда от почивка, но образите изскачаха от тъмнината и страхът ме буташе да продължавам да навлизам в дверите на леса.  Лъчите светлината останаха, като спомен, който дори се губеше с поредната крачка напред. Виковете, безпомощността огласяха и съпровождаха загубата. А нещо силно ме привличаше, теглеше към собствената ми кончина.
 
Чувство на откъснатост съпровождаше пътешествието ми. Дърветата, които ме обгръщаха придобиваха облика на близки хора, на болезнени случки, които беше нужно да преживея на ново, за да се освободя. Толкова много случки, толкова много, сякаш сега си давам сметка какво ме задушаваше. Гората разкъсваше дрехите ми, а клоните се впиваха в плътта ми, като нокти, които оставяха дири по кожата. Но тогава се сещам за думите на моят водач "Дори и в най-тъмните моменти, моменти, в които мислиш, че всичко е изгубено и че страхът те е превзел, знай, че страхът е само в твоята глава. Но аз знам, че когато страхът дойде ти ще забравиш това, тогава единственото нещо, което ще си спомниш са думите "Продължи, каквото и да ти струва продължи""...
   Продължи, продължи започнах да шептя на глас. Колкото и да е трудно продължи. Но лесът беше безпощаден той изцеждаше енергията ми и ме прехвърляше от кошмар на кошмар. Играеше си, като жонгльор, които подхвърля цветните си топчета. Цялото ми внимание сякаш се отнасяше в образите, картините, които долитаха. Дори не можеш да ги свържа със сегашния си живот, но знаех, че някога, някъде всичко, това е преживяно.. Кошмарите ме отвличаха, разсъдъкът започваше да се губи, а тъмнина изглеждаше безкрайна. Дори забравях как устните шептят думите "Продължи, продължи", дори забравях, че тялото се мърдаше обезличено в обятията на пустошта.

  Явно единствените, които продължава  да съществуват, да се движат, бяха тези думи и краката, които се влачеха по окаляната почва. Още малко, още малко мрънках си, но всичко изглеждаше толкова трудно, толкова отчайващо, толкова смъртоносно. Сякаш смъртта чакаше да се откажа и да ме сграбчи под ръка, но дори и на нея и беше любопитно до къде ще стигна. Скачаше около мен, препъваше ме и с пискливия си глас разсичаше зловещо тишината.
 
 "Продължи, продължи" това бяха думите, които ме караха дори да влача унилите си колене през камъните, калта и перипетите, които ми поставяше животът. И точно тогава, когато кошмарните образи ме заграждаха в кръг и се канеха да превземат и последния спомен за светлината. Тогава в далечината  си спомням  там измежду клоните, сипеите, гъсталака се спусна един единствен светъл златен лъч. Втренчих се, а лъчът се спускаше, галейки земята. Този сноп светлина приличаше на пързалка, по която се спуска единственото нещо, което може да изкара човекът от погубването му. Единственото нещо, което може да разкъса хвата на отчаянието, безсилието и гибелта. Спускаше се надеждата. Само тя можеше да възроди животът, там където смъртта с готовност чакаше да заграби всичко.
 
 Застиналото сърце отново започна да удря, сякаш се събуждаше от влечението на дълбокия сън. Безсилието започваше да се заменя с воля, а гората започна да показва и другата своя страна, която очите ми не можеха да видят в началото. Тъмнината стана приветлива, спокойна. Кошмарите бяха разсечени от падащата сила на светлината. Свирепото виене на вятъра беше заменено от тих шепот, който раздвижваше клоните на дърветата. Клони приличащи на лодки, които сменяха курса на своята посока. А ехото от думите "Продължи, продължи" ме застигаше и побутваше приятелски.  Лъчите се разлистваха и светлината се разпръскваше, като музайка измежду шубраците.
 
 Поредно пътуване, поредно прекосяване на местност, в която нещо изгубих, нещо спечелих, нещо запазих, нещо промених. Излизайки отвъд дори сенките в далечината ми ръкомахаха, сякаш оставаха там и чакаха тъжни поредния несретник, които да премине през тях и да оцени красотата им.

  Винаги след едно такова пътуване си давам сметка, че не искам  изпепеляващо слънце, не искам постоянна светлина, а се моля  само за един светъл лъч, само за малко надежда, само за малко воля, които да ме съпътстват  там измежду дверите на поредният лес. И всичко това, което исках и имам, придобих там в гората, тъмнината, в страха, в ужаса, точно там, където, скоро пак ще отиде, но тъмнината и светлината няма да имат така стойност. Единствено ще следвам смисъла на думите "Продължи, продължи"...

Хипнотична индукция 4

   
     Аз ставам и започвам да се движа. Обикалям, както сам виждаш. Стъпвам на земята дори чуваш и виждаш стъпките ми. Сега ще се приближа към теб и ще докосна дясното ти рамо. Дори странно как преди да докосна това рамо ти може да си създал усещане за моето докосване. Това нещо е съвсем нормално. Можеш дори да си спомниш колко пъти си създавал в себе си усещания, които си преживявал преди. Усещания, които си забравил, а чак сега се сещаш, че си забравил. И когато аз те подсетих, че си ги забравил ти започна да си ги припомняш. Дори припомняйки си тези усещания, ти забрави за твоето усещане и за допира на моята ръка. Сега се сещаш, че този допир е толкова близък, толкова се  е слял с теб, че ти си пропуснал да го забележиш и си го приемал за нещо толкова нормално, толкова спокойно.
И аз отново те подсещам за забравените спомени. Опитваш се да си ги припомниш със затворени очи, но очите остават отворени. Отваряш очите, за да затвориш спомените, но спомените се отваря и затварят очите. Много странно нещо, дори не знаеш кога си спомняш, кога наблюдаваш. Ако нещо в теб се съпротивлява да останеш с отворени очи, ти винаги можеш да ги затвориш. Но ако нещо не ти позволява да ги отвориш, ти винаги можеш да останеш със затворени очи. Странно, докато се чудиш за последното изречение и за думите, които са логически свързани, ти отново забравяш за тази отпусна ръка. И ето аз насочвам вниманието ти към тази отпусната ръка и ти започваш да я усещаш. Рамото...пръстите..кожата.
Очите са затворени, но продължават да гледат, да виждат, да изследват и да се уверяват в моите думи. Насочваш вниманието към процесите, които се случват в това тяло.. Започваш да забелязваш дори промяната..Можеш да помръдваш, да се донаместващ. Можеш да правиш каквото искаш, дори да отвориш очи се огледаш, а след това да ги затвориш и да се насочиш по-дълбоко в тишината. Можеш да чуваш моят глас, глас, които на моменти звучи толкова бавно, отнасящо,че дори можеш да забравиш, че гласът ти говори нещо. Опитваш се отново да забравиш, че си се сетил, че си имал моменти на спокойствие. Аз не знам дали ще преживееш това спокойствие на съзнателно или телесно ниво. По какъв начин ще го преживееш и дали въобще ще си спомниш, че ти вече започна да  се отпускаш. Аз ще продължа да говоря, а ти можеш да оставиш процеса да се случва съвсем естествено свободно. Странното е, че ти дори забрави, че се сети, че забрави спокойствието. Оставяш се то да се случва, да те обръща и да ти носи едно състояние на вътрешно блаженство.

Краят на Стария свят и идването на Водолея

      Спомням си, когато се тръбеше, че 2012 идва краят на света. Това беше събитие  по календара на майте. Тогава свързвах аз и повечето хора този край на света със затриване, изчезване на цялата планета. Това не се случи, все пак сега е 2017 години и са минали цели пет години. Светът остана същия, както преди, поне така смятам. Но очите, които го наблюдават вече не са същите. Различните очи не са самo моите, твоите, това се случва с всеки, които се събужда от дълбокия сън.

     Реално погледнато всичко има стария облик, но усещането,  вибрацията и енергетиката на човека вече са се изменили. Може би 2012 година не беше краят на материалния свят, но тя беше огромно стъпало в скачането ни към друго съзнание, друго ниво на разбиране и обмен със света на боговете и колективното несъзнавано. Новото съзнание, което се прокрадва все повече и повече, освен, че всява смут, всява безредици и масово затриване на смисъла на стария живот. Човечеството си отива, не болестите ще ни убият, а загубата на смисъл. Животът, макар и забързано вече се протаква в нови отенъци и шарките му имат нова символика, нова орнаментика, с която ние трябва да привикнем и да се приучим да боравим. Всичко старо, което преди ни е било от помощ в днешните дни няма да ни бъде полезно. Нужно е да търсим нови средства, с които да се адаптираме към невидимите промени.

 
   Ние сме в   момент на преход, момент на ужас, в очакване на  моменти на безредици, които тепърва предстоят. Може би наистина последните години имаха различен оттенък, различен характер и носеха различна енергия, която повечето сензитивни хора предусещахме, но в днешни дни усеща масово . Границите се доближават, светът става място, в което вибрациите на небето и Земята намират отпор в човешката ни психика.  Колективното несъзнавано  става все по-активно и бариерите или така наречените защитни механизми на човешката психика едвам удържат напливат, които напира като клокочещ вулкан. Човешкото съзнанието расте в пъти по-бързо отпреди, но растежът оказва пагубен ефект върху точката ни на възприятие. Постоянното и разместване освен, че води до емоционални кризи, психически безредици, но въвежда човека в една въртележка, в която старите техники, методи и практики се оказват безрезултатни в намирането на изход. Това се отнася и за всяка психо терапевтична школа. Терапията с времето става много малко полезна, безкрайно неадаптивна към новото съзнание, което се разтваря във всеки един от нас. Защо терапията е неадаптивна? Защото няма връх, център, самият човек не може да бъде център сам на себе си, а поради високата вибрация на Земята е нужно да въздигне и своят мироглед. Тук говорим за обръщане към Бога, любовта, Творецът вътре в нас. Лекуването и отварянето на травми е един безкраен механизъм, който прави човекът все по-фин и по-фин, но това не означава, че той е адаптивен за даденото време. Променените състояния на съзнанието вече не са променение, защото човек постоянно пребивава в тях. Всъщност влизането в хипноза се оказва излиза от масовата хипноза. Променените състояния на съзнанието може да се окажат и нож с две остриета понеже поради финото естество и слабите защитни механизми на човешката психика, в съчетание с високата вибрация може да доведат човекът до невроза и до състояния отвъд това. Емоционалния дисбаланс, хаотичните усещания в тялото, психическата дестабилност може да са само част от състоянията предшестващи по-голямо преживяване от неврозата. В дъното на душата си всички сме невротици, но когато започнем да борим неврозата и да отслабваме защити си всички можем съвсем спокойно да достигнем до психотични състояния и това не е поради вашите или моите възможности, това се случва поради времето, в което живеем.
 Нашата главна цел е да приобщим и впрегнем онова, което ни се дава. В нас  се влива ново знание, от съвсем различно естество. Може би звучи гръмко. Аз не съм оракул или екстрасенс, но се замислете за живота си през последните пет години.  Отчетете промените! Какво се промени във вас? Колко често започвахте да изгубвате смисъла, вярата?  Колко екзистенциални въпроси се появиха в съзнанието ви? Усещането, че всичко се изплъзва между пръстите ви, като на сън?  Въпроси свързани с началото и края, с Бога, със самите вас?

   Това са основни показатели. Показатели, които са ясно доказуеми, чрез масовите психически разстройства и физически болести, които са плъзнали, като епидемия. Съзнанието, което слиза измества духовните и религиозни догми, които сме следвали. Нормално е да сме във вътрешно пререкание. Старото и ново се смилат, а това довежда до огромно психическо напрежение. Напрежение, което става осъзнато за голяма част от човечеството. Физическият край на света може да не е дошъл, но огънят, които ни се дава ще  ни изгори отвътре . Ще заличи и изтрие много от това, в което сме вярвали. И чак след всичките тези опорочености, чак тогава ще можем да усетим топлината и светлината на този огън. Но дотогава ще бъдем жигосвани, изгаряни от психични, духовни и емоционални страдания.
 
    Човечеството вече е загубило смисъла си и това показва много ясно, че то се намира в преход, който вече е осезаем. Краят на света е започнал, краят на онова, което сме приемали за всичко, на онова, което сме отстоявали и  защитавали, краят на така познатото.  Огънят, знанието, което слиза на талази ще бъде съпроводено от страх. Страхът ще е предвестника на ново, а страхът ще се появява все по-видимо в живота ни. Колкото и да се опитвам ние не можем да избягаме, това ще бъдат времената на равносметка. Времена, в които много неща ще отпаднат от нас, от много неща ще се откажем, много неща ще разберем. И в същност отказването ще ни даде възможност да осъзнаем докъде достигат нашите човешки граници.
 
   Епохата на Водолея показва все по-явно своя характер. Това е епоха на явен индивидуализъм. Груповите терапевтични занимания и техники могат все повече да разместват и разбалансират хората. Групата вдига енергетиката на индивида на високо ниво, но в същото време това може да е опасно, защото дори и без групови занимани ние пребиваваме вече във високи честотни вибрации. Чрез груповите преживелищни състояния, като дишане, аяхуаска, гъби, хипнози, човек може да навреди дори на себе си, защото може да се окаже канал, през който да премине част от колективната шлака. След такива преживявания може да настъпи безредица в емоционален, физически, психически план. Епохата на Рибите и техните закони и норми вече се изпаряват, докато рибите предвещават обединение на всичко, то водолеят вещае обединение на единицата.  Човекът започва да се събужда от съня, в който го е унасяла религията, старата духовност, която не е пригодна за новото съзнание. Но с излиза от този сън човечеството ще претърпи огромни изблици на агресия. Агресия, от това, че е било залъгвано и омагьосвано. Ако тази агресия не бъде пренасочена към единство и обединение, както вещае знакът на Водолея, то човечеството ще се унищожи, не от химическите оръжия, а от колективните емоции гняв, омраза, ненавист, страх.

    Преходът в епохата на Водолея носи промените, в него ние ще разберем всъщност какво означава интуиция не само на едно мисловно ниво, но и на преживелищно. Какво означава мъдрост!? Какво означава потенциал !? Какво означава любов и какво е да се доближиш и преживееш Бога! Тези промени ще са съпътствани с много просветлени, но и с много налудности, шизофрения и липса на връзка с реалността. Това ще са само част от нещата на ерата на обединението. С отварянето на очите си ще имаме по-ясна видимост на образа на Твореца. Ще разберем, че истинският Бог не е този на иконата, а този, който живее в сърцето ни. Човеците ще разберем смисъла на смъртта, а това ще осмисли и ще ни даде сили да живеем много по-разумно живота си.  Паралелните реалности ще бъдат много по-достъпни ,това първоначално ще внесе смут , но това ще  космическото ще е порталът през който ще премине космическото, вселенско знание.

    Хората ще разберем огромната сила на любовта и изцелението, което носи, но това ще бъде крачка, която ще можем да предприемем, ако съумеем да захвърлим старото, вехтото, за да можем да сложим новите си одежди. Любовта няма да бъде само дума изпълнена с мечти и копнежи, любовта ще бъде състояние, което ние ще сме събудили. С приближаването на любовта, ще нараства и напрежението, колкото повече се приближаваме до истинското знание за Твореца, толкова повече напрежението ни ще расте. Това е съвсем уместен алгоритъм. За да преминем напред в развитието и съществуването си, човечеството ще има нужда от нови принципи, нови повели, които да следва.  В този период човек ще разбере, че има по-високи инстанции от така познатите на физическо, психическо, емоционално. Душата ще бъде водеща, това може да доведе до физически упадък, но това и предвещава изцеление на по-високо ниво. Това ще ни даде възможност да не дълбаем в себе си, за да се променяме, а да насочим енергията и разбиранията си към връзка с Твореца. Ще се разкрият и нови божествени принципи, които може би с мъка ще приемем, но ще е нужно, за да продължим напред.
 
    Всичко това ще дойде по етапно. В една голяма част от нещата ние ще бъдем странични наблюдатели, в друга ние ще бъдем участници и в това ще се проявява индивидуалността ни. За да облекчим прехода  е нужно да бъдем индивидуални, да насочим вярата си към любовта. Нужно е да спрем да търсим методи и техники, а да изградим наши нови. Нужно е да заздравим нашите лични граници, като практикуваме граундинг, здрава връзка с реалността. Природата, молитвата, разграничението, уединението, търсенето, намирането на смисъл, това са само част от нещата. Тепърва ще разбираме какво означава думата индивидуалност. Сигурен съм, че едно от значенията на тази дума е свърза с  думата Начало, Един, Творец.

Не ме изгубвай никога - откривай ме.

 





  Това бяха думите, които още кънтят в съзнанието ми. Това бяха последните думи, които си разменихме. Думи, които времето не успя да отнесе, думи, които не успях да изтрия и залича, думи, които ме преследват и до днес. Странното е, че в онзи момент, когато ги чух  те нямаха никакво въздействие върху мен,а сега дни след това тези слова измъчват душата ми. Може би, когато емоциите поотминат, тогава хората имаме способността да виждаме по-ясно, да чуваме по-отчетливо, да разбираме смисъла по-осъзнато. Сякаш след бурята, след скандала, след виковете можем да разчитаме знаци,  да намираме детайли, които преди това сме смятали за част от картината.
    Любовта е, като перо, което от едната страна гали, а от другата реже. Беше ми нужно време, за да осъзная, за да разбера, за да спра да преследвам лъскавия лукс на живота без проблеми, на живота без скандали. И когато се замисля не любовта свързва нас хората, а болката. Онази дълбока болка толкова ни привлича, че прави другия неделима част от живота ни. Болката е нещото, за което се хващаме. Любовта може и да отмине, но болката от нея винаги остава вътре в нас. Като шепа изумруди, които пазим, чак до смъртта си.
   И отново дните минават  и онези думи, думите, които ме въвеждат в поредният размисъл "Не ме изгубвай никога  - откривай ме"  Какво е това любов? И хората всъщност способни ли сме да обичаме? Да приемаме другия отвъд прищевките си, отвъд морала, отвъд бариерите на нашето сляпо съзнание. Аз не знам отговора, често пъти се колебая между да и не. Ах, винаги това човешко колебание, винаги тази слабост, която по-някой път накланя везните в противоположна посока.
  Дори когато връщам лентата назад и се сещам за онези мигове, които съм обичал, мигове, в които намирам смисъл, странно как, но са малко онези щастливите, онези със звънкия смях и детските усмивки. Сякаш в радостта сърцата се показват по-малко. Спомените, които изплуват са на сълзите, на тъгата, на промяната, която е настъпила във всеки един от нас. В трудностите се ражда истинската любов, често пъти дори пътят й преминава през сълзите, раздялата, мъката, която се опитваме да скрием дълбоко.
  Онези моменти, моментите на раздялата, мигове, в които нещо се откъсва от сърцето ни, моменти, в които буквално оживяваме едвам. След тези моменти живота губи вкуса си, губи се и целият смисъл на съществуване и всичко прераства в една дълбока вътрешна агония.  Тогава се сещам отново за онези думи " Не ме изгубвай никога -  откривай ме" разбирам, че искам да откривам, разбирам, че искам безусловно да давам, но разбирам, че и любовта не е способна само дарява живот, тя е способна и да убива. Способна е да отнема и мъничкото спокойствие, което се опитваме да заделим, ние бедните хорица.
   Но онова женско сърце, не спира да бие. Не спира да ме притегля. С всеки далечен удар, то нещо ми отнема и нещо възражда в мен. Онова сърце, което толкова пъти е било разбивано, толкова пъти огорчавано. И сякаш, когато се отделям нещо в мен крещи върни се, бий се, не се отказвай. И този вътрешен глас не спира да тръби, дори в най- дълбоките ми сънища, прокрадва се, буди ме, не ми оставя мира. И частица от онова сърце знам, че е станала моя, така, както нещо мое е останало да телее там. Сещам се, че по някой път раздялата е изпитание за истинската любов.  Раздялата убива малката, но разпалва голямата любов, така както вятърът гаси свещта, но разпалва огъня, дали са само думи...защото хората обичаме и често да говорим, да искаме, да се крием. Няма отговор, няма глас! Дори крясъците започват да се спотайват.
   Нещо ми се даде и нещо ми беше отнето. Аз нямах участие в подялбата, тя също. Ние бяхме просто жертви на собственото си его. Жертви на суетата ни, жертви на собствените ни страхове. И знаете ли кой ни превърна в опечалени? Кой ще превърне и вас в опечалени? Това сме самите ние, абсолютно никой друг. Никой не може да ни избави от собствената ни участ и собственото безрасъдство.
   Аз не знаем, кое ще се разпали  и кое ще изгасне. Аз знам, че животът е прекалено кратък, за да не откривам, за да губя постоянно, за да пропускам. Сега разбирам смисъла на думите й, сега го усещам и преживявам. Сега разбира, че тя е казала всичко това, което аз в този текст не можах, не събрах смелост да изрека...
                                                                 Не ме изгубвай никога  - откривай ме.

Ад и Рай

                     

Често пъти ние хората губим  пътя към себе си. Озоваваме се в едно пространство, е което времето се влачи безметежно и сякаш ни заобикаля. В едно пространство, в което дори болката, дори мъката ни подминават. Сякаш това е онзи миг, в който всичко спира да тече, спира да се движи. Миг, в който дори животът ни подминава. Оставяйки следи, болка, печал и страдание, което е нужно да ни преведе отвъд.  В един такъв период от живота си ние се намираме във вътрешния си Ад. Сякаш това е пространство, в което няма пролука, не прониква светлина. Пространство, в което не виждаме абсолютно нищо, освен сенки, които ни заобикалят и пият от живота ни.
   Адът всъщност е състояние на преход. Състояние, в което нашите човешки души се отричат, заричат, изучават. Адът е място не в пространството, адът е място, което сами изграждаме. Толкова лично и интимно място, че никой друг не може да ни преведе през него. Това е нашият Ад. Вътрешният Хаос, които разпилява всичките ни емоции, всичките съчки сигурност, които сме събирали с цената на много упорство, с цената на много търпение, това е Адът. Мястото не на болката, това е мястото на равносметката!
  Винаги бягаме от Ада. Така ние е втълпено, така живеем още от малки. Но адът това сме самите ние. И докато бягаме всъщност ние никога не можем да минем и стигнем до портите на Рая, защото вътрешният Ад всъщност ни дава сили да продължим напред. Напред, по някой път означава да отстъпи крачка назад. Напред, по някой път означава дори да спрем.
   Ние не можем вечно да вървим. Ние не можем вечно да се борим. Ние не можем вечно да променяме. Това не е нашата човешка съдба. Ние сме същества, които са родени да придобиват знание, но и да го използват. Знанието, което носи всеки един от нас е нещо, което е натрупано. Нещо, което е преживяно. Нещо, което е лично и единственият начин да го разширяваме това знание, е да го използваме. Да го проявяваме.  Ние не се учим от книгите, ние не сме същества, които не се учат само от писанията. Ние сме същества, които черпят от всичкото това, което сме преживели, но дори не знаем или сме забравили, че сме го преживели. И всъщност краят на един ад, поставя началото на друг и разликата в усещането между Ада и Рая е толкова несъществуваща, че ние не можем да разберем, в кое измерение сме!
   Животът, който живеем е скитничество, в което се опитваме да намерим начин да използва всичко онова, което сме придобили през предишните ни  преживявания, животи. Всичко онова, което сме трупали, но не сме имали възможност да оползотворим. Истинското знание идва тогава, когато спрем да търсим, спрем да се лутаме и да тропаме по чуждите порти. Истинското знание идва, тогава, когато си позволим да го използваме.
  Не бъди, не търси, не искай да приличаш на другите. Тогава можеш да използваш ресурса и потенциала, с който разполагаш. Недостатъкът, нищетата, често пъти са предвестници на истинското богатство...Скитникът, сиромахът вътре в нас са преходни състояние, които ни водят към несметните богатства в нашата душа.
    Кралят е онзи, който не знае къде да търси, но знае как да разполага. А скитникът е онзи, който знае къде да търси, но не знае как да разполага. Нашата главна цел е да живеем от двете позиции, позицията на Земята и Небето. Само тогава можем да се усетим наистина изпълнени!