Свeтулки в тъмнината

 
       
          Дядо Хатем , дядо Хатем! - звънтяха детските гласове по улицата.  Децата догонваха стареца, който се движеше бавно и несретно по песъчливата улица. Краката на стареца стъпваха несигурно, изморено, а шумът от провлачването на подметките подсказваше, че този човек е вече на една преклонна възраст. Годините му се бяха струпали на гърба и сякаш го свеждаха, като натоварен  огромен товар, чак  до земята. В дясната си ръка дядото държеше пръчка, с която потропваше по занемарената улица.  Звукът го ориентираше, водеше го. Старецът отдавна бе забравил какво е светлината, цвета, образа!  Той живееше в мрака. Очите му от десетилетия се бяха забули в постоянна тъмнина. Очите, прозорците на душата му бяха затворени за този свят.  Той беше слепец!  Слепец, който бе обречен да гледа живота с други очи, по друг начин. Той виждаше живота, когато се вглеждаше  навътре в себе си. Там се намираше пристана си на спокойствие и вечна светлина, които възцаряваха усещанията и чувството, че този, които няма очи може да вижда в пъти по-добре заобикалящата го илюзия.
 Но въпреки тъмнината, въпреки слепотата, детските гласове не можеха да бъдат пренебрегнати. Когато старческите уши доловиха свистящите подвиквания на децата, дядо Хатем бавно започна да се обръща и да търси посоката, от която идваха възгласите. Докато се обърне напълно децата вече го бяха обградили и засипали с обичайните въпроси.
  Децата не бяха обречени с морал, срам и човешка злоба те бяха чисти, но в същото време и безкрайно любопитни. Винаги го питаха едно и също.
-Дядо Хатем, като нямаш очи, какво виждаш!?
Старецът се засмиваше! Той  знаеше, че децата имат чисто сърце и просто са любопитни...
-Виждам други, чужди светове, в които вие зрящите не може да надникнете!
-Разкажи ни, разкажи ни...- това беше детската молба.
Старецът се умиляваше от детските призиви. Децата обичаха да слушат вълшебните думи на мъдреца. За детски душици това беше момент на бягство от реалността.
   Бягство от войната, бягство от глада и недоимъка.
   Градът в, който живееха обезлюдяваше. войната всекидневно отнемаше стотици животи. А Макази от разцъфваща провинция, се бе превърнал в свада на разрушенията. Срутени къщи. половинчати стени , хора без усмивки, съдби без посоки,  това беше докарала войната! Война за свобода и  независимост, та тя убиваше хората всекидневно. Смъртта бродеше, a  жителите на Макази толкова бяха свикнали с нея, че дори не й обръщаха внимание.
   Бомбардировки, окупация, атака и отново разрушение това  бяха действия, които бяха станали неделима част от делника.
Едно време в тази далечна провинция хората се бореха с пустинята, с пясъците, а сега пясъците превземаха и засипваха всичко наоколo. Улиците бяха песъчливи, потънали в прах и пепел, а единствените, които тичаха и се забавляваха бяха  децата наобиколили стареца. Бащите на повечето деца бяха измрели по време на битките, но децата  бяха умишлено лъгани, че един ден бащите им  ще се завърнат отново и всички ще се съберат заедно на семейната трапеза. Така, както традицията повелява. Децата нямаха избор, те трябваше да вярват, това им носеше сигурност! Лъжата им носеше надежда, че войната ще донесе мир!  Но мирът никога не  идваше! Мирът беше, като оазис в пустинята, тъй желан, тъй чакан,  а същото време тъй далечен и безкрайно убийствен!
   Децата поведоха слепеца към тяхното място, приказното място. Място закътано, все още неосквернено, покрито с малко зелена трева и едно голямо величествено дърво, което местните наричаха Асока.  Дървото на изкуплението. Зелените високи клони на дървото и прокрадващата се слънчевата светлина през листата създаваше шарена, прохладна  сянката.  Идилията, която цареше на това място пренасяше човек в други измерения, далеч от войната, далеч от мира, далеч от онова що беше човешко. Това беше идеалното място. в което всички се настаняваха удобно и заслушваха гласа на стареца, пътувайки към онзи свят, светът на приказките.
  Но едно беше условието, за  да почне да разказва дядото   поредната  си приказа.  Всички трябваше да затворят очите си.  Само, когато затворите очи, вие ще  усетите мира, дори без да го търсите, подканяше ги старецът!  Приказка, истина или лъжа беше, какво значение имаше, щом , свободата беше реалност, макар и за малко!
 Групата се настани и разказът започна....
   Думите на дядо Хатем зазвучаваха все по-провлачено  и унесено, а малките слушатели сякаш се откъсваха от това, което до преди малко виждаха с очите си, от това, което наистина ги заобикаляше. Макар и всички да слушаха приказката всяко дете си представяше по-различен начин думите, които достигаха до него.
  Старецът разказваше за едно далечно място, отвъд пясъците, отвъд пространство. Място надалеч от тук, там където животът никога не спира. Но  макар и  съществуването да продължава, то никога не се случва по същия начин. Децата слушаха потънали в една дълбока полудрямка. А старецът говореше за реката, реката, в която се къпят душите.
   Хората наричаха тази река Еридан. Буквално се превеждаше Божийте сълзи. Това беше мястото, в което душата се отърсваше от човешката болка, щение и алчност и започваше новото си начало. Душите, душите дядото натякваше... Играят си там като,  светулки светещи в мрака. Подскачат, танцуват там над притоците на реката. Сияят в тъмнината, като светлинки, които впръскват надежда, че отвъд притоците на реката, животът продължава по различен, по свой начин. Живот наподобяващ човешкия, но без болката, без омраза, без алчността, без власт, без война... Светулки, хиляди светулки, накацали по полето на  безвремието.Седят и си почиват от работата, която са свърши ли на Земята. Кротуват и размишляват, какви дела да сътворят отново щом разперят крилете си. Това е царството, в което цари мир, величествен мир. Децата от това имаха нужда от мир. Душите им имаха нужда да се откъснат от разрушението, хаоса, глада и болката и да се понесат в едно спокойствие, временно спокойкствие
  Старецът влачеше гласът си бавно протакано, сякаш като лодка  движеща се  из Божията река! Чисто, смирено и отдадено, думите се преплъзваха в образи, създавайки нов свят. И макар да изглеждаше всичко толкова хаотично, някак си отвъд логиката имаше подредба непонятна за човешкия ум. Но за децата беше лесно да се сприятелят със светулките, в света на душите. Да ли защото бяха още невръстни? Дали защото  децата имах една непонятна връзка с оня свята? Никой не знаеше. Но децата притежаваха онова, което ние възрастните губехме, онова, което животът ни отнемаше и заменяше с лакомия, материализъм и война за власт и надмощие! Децата притежаваха вяра и мечти, детски свободни мечти, това им беше достатъчно, за да живеят с усмивка, било то и в един свят на болка и страдание, какъвто е човешкият!
  Приказката бе към края си, а светулките разперваха криле и засветваха, като хиляди звезди, които обсипваха небесния свод над вълшебната река, която разделяше човешкия свят от ония невидимия, до който човек  може да достигне, когато си позволи да стане, като слепеца, виждащ отвъд пределът. Виждащ, но не с очите, а сърцето си!
  Звездите засияваха, а тяхното отражение достигаше и се отразяваше в дъното на реката. Сякаш малки бисери се бяха посипали в лоното, в което се движеха водите на  забравата.  Реката продължаваше ходът си, така както светулките продължаваха да разбулват мрака и да създават едно състояние на омая. Състояние, в което единствено душата можеше да пребивава.
   Но, думите вече ставаха по-звучни и по-ясни, думи наситени с онази човешка вибрация, която подканяше децата да се завърнат от светът на приказките и да се пренесат отново в песъчливата забрава, която , ако не смърт, то със сигурност щеше да им донесе страдание.
 Когато всички се събудиха и отвориха очите си старецът се усмихна, споделяйки детското умиление, а децата в мигом започнаха да се кикотят.
 - Като светулки сме, щом се радваме и се смеем! - тръбеше гласът на стареца.
 - Така е, така е! - групово отговаряха децата.
 -Нужно ние само да се обърнем, за да видим красотата и светлината, които носим на този свят! - смееше се старецът, поглеждайки назад към гърбът си.
Поредната приказка беше свършила и беше време всички да се разотиват. Децата се разбягаха, само едно от тях стоеше при стареца и се двоумеше дали да го попита нещо.
 Слепецът усети притеснението в детето и го подкани да говори.
 - Какво има Хосе?
-Дядо Хатем докато бях светулка и летях, видях един образ, които ми маха от другата страна на реката. Беше ми много познат, приличаше на баща ми! Образът ми помаха и ме насърчи да отлитам! Но това не може да е татко, той е на война, за да ни защитава, нали така!
-Така е! Така е! - умълча се мъдрецът.
-Направи това, което ти е казал образът, отивай да си играеш и да  летиш!
Усмихна се лъжовно стареца. Хосе подскочи жизнено и изчезна.
А дядото се замисли, колко много истина има в приказки. Той не знаеше дали бащата на Хосе е отвъд реката, но със сигурност знаеше, че не е измежду живите....
  Краят на приказката вещаеше размисъл... А пясъците дебнеха, готови да погълнат и малкото надежда, която едвам мижеше в тази провинция, в това сърце, в това заслепение, в което хората живеем!

Страхът на хипнотизатора

    Хипнотизаторът, човекът, който инициира трансът и разбулва мистиката в човешкото несъзнавано. Страхът на хипнотизаторът е базисен, атавистичен страх, който се процесира в няколко посоки, но основите са страх от провал, страх от успех,  а зад тези две посоки седи страхът от загуба на контрол над самия него и над човека, с който работи.
  Като човек, който се занимава с променени състояния на съзнанието  наблюдавам в себе си как се борят тези страхове, а ги виждам и в голяма част от колегите си, да не кажа всички.
Страхът от провалът започва с това, че хипнотизаторът не усеща човека. Някак си самият психотерапевт се е изгубил в своите травми, в своите непреработени слабости и отлага с времето трансът, намирайки си собствена причина, че клиентът не е достатъчно подготвен и способен да влезне в хипноза. В статията не описвам само страховете на хипнотераветът, а засягам психични модели на  страх във всеки един човек практикуващ психотерапия.
   Страхът от провалът определено е една от главните тегобите в този бранш.  Провалът, по време на сесия е  коварен удар  по самочувствието на специалиста, а повярвайте ми това не се понася толкова лесно. От личен опит го споделям!
   За това вместо да предприема този риск, психо-хипнотерапевът просто решава да чака и отлага работата с променени състояния на съзнанието. Започва да ограничава себе си, а терапията преминава към много по формална, с което се губи голям обем от потенциалния обмен, които може да се осъществи в хипноза между водачът и воденият.  Разговорната хипноза е силен метод, но тя е висш пилотаж, който могат малцина. Това са хора с опит, които осъществяват емпатия, през която да протичат процесите на душелечение.
    Възможността пациентът да не потъне в транс и да не се отпусне още от първия път  наистина съществува, а това плаши!. Споменавам нещата от личен опит, понеже в началото  на практиката си  този стопер - провалът, почти не ми даваше възможност да работя с хипноза. Спирах се, автоматично, но  макар и да прилагах хипноза тя беше много посредствена, а това не ми носеше задоволство. Да, може би даваше резултат, но  резултатите бяха в пъти по занижени. Страхът от грешката, постоянно ме преследваше, това, как се прави, онова правилно ли е, седенето само в ума възпрепятстваше свободното движение на  хипнотичния алгоритъм.  До голяма степен наблюдавам, че хипнотизаторите се ограничаваме до заучените фрази, модели и хипнотични модели, които са се наложили. Забравяме, за това, че ние е нужно да се нагаждаме към клиентът, а не той към нас. Липсата на синхрон и егото възпрепятстват работата с хипноза, защото седейки в егото информацията, която преминава през несъзнаваното на хипнотизатора е в пъти по-малка, за да се осъществи този генерален енергообмен, в който клиентът да почувства изцеление.
   Страхът от провалът е нещото, което спира специалистът да разгърне целия си потенциал. Защото най-важното нещо за всеки един метод, какъвто е хипнозата е, че никой не знае, кое помага и кое не! Проба грешка, колкото и парадоксално да звучат нещата, така се случва в процесът на работа с клиенти. Хипнотизаторът прави грешки по време на трансът, но и в същото време самият той ги поправя. И това е неизбежно, ако  специалистът има опитност грешките могат уместно да се използват за задълбочаване на състоянието на отпуснатост.
   Но страхът от провала винаги върви и ръка за ръка със страха от успеха.  Успехът също си има цена! Тогава правото на грешки съвсем се изпарява, защото специалистът  е нужно да брани реномето си и утвърдено впечатление за себе си в хорските очи. Ако терапевтът не е успял да преработи в себе си този мазохистично-ригиден модел на поведение, той започва да се уморява, да става еднотипен, банален. А хипнозите стават много ограничение, заучени. Фантазията изчезва, а без фантазия, хипнозата или всяка една друга техника си остава просто безмислена  техника.
    Постоянното влечение към успеха позволява на специалистът  да седи само в ума си, а  умът седи  свръх бдителен, нащрек и направлява транса относно  и само в логическите, праволинейни възможностите, които се произлизат от него. Това е доста ограничено поведение, в което хипнотизаторът пренебрегва своето усещане и интуиция за сметка на здраво стъпила логика. Логиката винаги е нужна, но в трансът тя само направлява потока на информация и енергия, абсолютно нищо повече. В  трансът няма логика, няма ум, няма последователност. Хипнозата е магия или имаш дарба да я правиш или си мислиш, че правиш нещо, докато човекът спи. Хипнозата е нещо толкова просто, че често пъти ние психотерапевтите с цел да изпъкнем представяме транса, нещо величествено, уникално по рода си. Може и да е така, но със сигурност, това е преувеличено. Хипнозата е като приказка или си позволяваш да разказваш или ходиш някъде да те учат само да слушаш.
   Зад страх от провала и успеха седи нещо още по-затъпено страхът от загуба на контрол над клиента. Странно звучи, нали? Ако хипнотизатора не успее предизвика транс и клиентът усети това нещо, то вероятността терапията да продължи става нищожна. Акциите падат, авторитетът в очите на клиентът изчезва и това моментално води до смяна на терапевта или посещаване на  сеансите вече с ниска мотивация и дълбоко недоверие.
  От друга страна пък успехът вещае отново среща с контрола! Ако човекът започне да се справя сам с проблемът си, то психотерапевтът в един момент става излишен и властта, която се е разпростирала над тази човешка душа вече е нужни да се оттегли. А това не е лесна задача, защото в днешно време терапията протича под лоното на авторитаризъм и гуровщина.
  Страховете в хипнотизатора са свързани и с това, че когато се инициира трансът, хипнотерапевтът и клиентът влизат в много по-дълбок обмен на информация помежду си. Когато и двамата са в трансово състояние тогава бариерите на съзнаваното са свалени и освен енергия, често пъти терапевтите пренасят у себе си негативните аспекти, от клиентската патогенеза. Накратко казано преносът е в пъти по-лесен. Ако терапевтът не е преработил мазохизма  и съдизма си, паралелно с  психопатията, то задържането на чуждите болки, страхове и утайки се случва много обозримо. Преносът, който се създава  помогна до едно ниво, но в същото време  може и да въведе дори самия терапевт в  вътрешен конфликт. Конфликт, в който неговите убеждения се изправят срещу общите установени и тези на клиента. А това е война, в която се влага огромен ресурс от психична енергия, енергия, която изтича и води до хронична  умора, апатия, бърн аут!
    Ятрогенията  плаши, защото специалистът винаги, винаги пренася нещо от клиента в себе си .  Ятрогенията се увеличава тогава, като специалистът държи да бъде засипван с мили думи, като "Благодаря", "Ти си най-великият" и прочие. Когато иска да притежава и преживява щастието на другия,  то човек несъзнавано и  неизменно пренася  и чуждата болката и проблеми. А това в един прекрасен ден идва  в повече!
  Страхът от авторитета също се проявява и в психотерапевта, той се стреми да спазва заучените правила, школата, която следва, установената последователност на терапевтични стъпки,  а всичката тази логика, съчета с обменът на информация с клиента спират свободното движение на енергия и невротизират специалиста.  В същия момент ограничението на специалиста  спира развитието и освобождаването  на клиента. Постоянното  спазване на  правилата и нормите,  методи и техники, губенето на себе си в знанието, заключват още повече двата потенциала, на водача и водения.  И в един момент терапията се оказва губене на ресурси, а клиентът остава ощетен.
   В един миг страха от авторитета вече е пренесен и в клиентът. Клиентът не вижда съзнателно голяма полза от психотерапията при този специалист, но липсата на опция и подчинението ограничават правото му на избор. И така в клиента заживява едно чувство на вина, че ако потърси помощ в друга посока той ще изневери, ще предаде водача. Страхът от наказание в клиентът го вкарва в капан, от който измъкването е свързано с още по-дълбоки вътрешни терзания. Защото, колкото терапевта пренася в себе си, толкова пренася и клиента, процесът е двупосочен, а случването му за да протече терапия е наложително!
    Ако терапевтът има желание да работи върху своите убеждение и развитие, той е нужно да промени начинът си на работа и да преустанови бройката на клиентите, които взима на ден.
Какво означава това? Това означава, че ако постоянно специалистът влиза в пререкания със себе си, то способностите му намаляват, умората се увеличава и прегряването вече чука на входната му врата. Но спрели или намалили хората, това означава да загуби властта си над човешките съдби, а властта е благо нещо, което малцина са готови да прозрат до каква зависимост води. Защото в един момент хората могат и  без психотерапевта си, но психотерапевтът губи статуса си без, хора, които да го нуждаят от него . И така, ако това се случи и попаднете на такъв типаж, гответе се за години психотерапия, за хиляди левове и усилия, в които единственото нещо, което ще научите е, че не може да се справяте сами.
  Всеки един човек работещ тази дейност притежава в себе си психопатия. Но въпросът е на къде да бъде насочена тя? Към болното държане на хората или повеждането и освобождаването на душите им?
  Професията психо-хипнотерапевт е интересна и наситена с постоянно търсене, откриване, с умора, с незнание. Защото никой не знае, какво е полезно, така както  никой не знае, кое ще сработи и кое ще бъде от ползва. Колкото и абсурдно да звучи, това е така. И ако някой ви каже аз знам твоят път, то той просто иска да ви контролира. Той може да ви покаже как да вървите, но задачата на специалистът е да ви подготви за пътуване, в което да разчитате не на него, а на себе си.
   Тези страхове, съчетани с авторитаризма в психотерапевта ограничават и занижават резултати  в клиента. И за това е виновен единствено специалистът, който  не е предприел най-важното, действие, което да го поучи, действие, което ще го отведе неизменно към двете страни, тази на отбягвания провал и  тази на желания успех. Винаги, винаги те вървят ръка за ръка, по някой път това е убийствено и уморително, но  това е пътят!  Не започне ли терапевтът да се изправя и привежда своите трудности в опитност през себе си, то психотерапията става една абсурдна скъпо платена лъжа, в която клиентът не се учи как да се справя сам, а се учи как да плаща добре, за да остава с впечатлението, че щом ходи на терапия, значи действа в правилната посока!

Задушница

    Свещи, погачи и съпричастност към живота след смъртта. Така посрещахме по моя край задушница. Почитахме я, като празник, в който имаме възможност да изкажем уважението и почитанието си към умрелите. Баба ми винаги приготвяше жито. Беше старателна  в приготвянето на обреда. За нея беше важна задушница, тя бе изгубила част от плътта си там. Аз не разбирах болката й! Може би, защото нямах нищо, не знаех нищо и  животът не ме бе осквернил по този жесток начин. Но баба ми съживяваше образът на мъртво си чедо и сякаш това и даваше енергия да продължава да шета и да приготвя нещата за гробища.
   Винаги съм се питал какво ли има там, след смъртта? Какво ли стой зад всичките тези камъняци, които правят земята студена  и засипана със сълзи и глъч? Но всеки път, когато подпитвах  баба ми по тази тема, тя ме нахокваше и казваше, че всеки си има орисия. Съветваше ме да не предизвиквам съдбата. Ща не ща, вслушваш се в думите й, макар, че детското ми любопитство продължаваше да ме гложди.
   Още от привечер баба приготвяше нещата. Искаше всичко да бъде наред и да зарадва рожбата си, която я чакаше там някъде приседнала на пиещия камък.
  Помня още утрото на задушница. Сланата се бе разпростирала и наръсила, като фина пудра, която покриваше зелено, кафеникавата трева. Времето беше от онова суникаквото. Слънцето се опитваше да прескочи облаците, но лъчите му бяха прекалено безсилни да разбулят сивите къдели, които завземаха небесната шир. Въздухът беше режеш, сякаш за момент ти спира дишането, може би защото беше рано сутрин.. Може би защото есента вече оставяше сетните си  следи, които даваха път на зимата да заграби топлината и да я превърне в мраз и студ. Всичко наоколо се беше навъсило, само кучето на двора ми се радваше  и скимтеше, въртейки опашка. Сякаш животинка знаеш , че само аз детето, което бе тогава на седем, не разбираше какъв е този ден - задушница и какво означава всъщност да изгубиш близките си. Защото там накъдето се приготвяхме да отидем нямаше ред, нямаше време, нямаше дори избор, само пръст и скреж и насипи затрупващи пламъка на житието.
    Баба ми още от сутринта  беше посърнала. Сълзите й в очите й прозираха, а детското ми сърце се свиваше, когато гледах мъката, която се опитваше да излезе по този най-човешки начин. Но аз нищо не можеше да направя, тогава бях само едно малко хлапе, което не знаеше, не умееше, не бе обучено как да реагира в такива ситуации. Единственото, което направих беше да я прегърна. Като се замисля, сега от позицията на възрастен, не бе ли това най-подходящото нещо? Колко пъти имаме нужда само от една прегръдка, от малко топлина и отношение, а токова пъти търсим толкова много...
  Когато баба ми се поосвести и сякаш преглътна и върна мъката си обратно в недрата си, ме хвана за ръка. Взе чантата пълна с храна, вино и ракия и ме поведе към улицата, където ни чакаха други хора, запътили се натам. Всеки бе изгубил по някой.. Кой дете, внуче, баща, кой майка, от всяка къща имаше по някой, който вече не бе измежду нас..Усещах унилото настроение на всички  около мен, но въпреки това някак си хората запазваха благоприличие пред мен и започваха да ми се радват и задяват. Дали защото бях едно малко човече, което не знаеше още нищо за суровия живот, дали защото и те искаха да отклонят в нещо вниманието, си не знаех..Но детското ми поведение носеше ведрост на групата, която беше поела по пътя на сълзите и тегобите.
     За първи път баба ми ме взимаше с нея. Преди винаги ме пазеше и оставаше да ме гледат, но този път бе решила, че съм достатъчно голям, за да присъствам.
  Групата потегли движехме се бавно, а къщите не си отдалечаваха от нас. Къщите ставаха все по-малки и по-малки, а ливадите, които бяха застлани с тези хиляди каменни стени разделящи живота от това, което предстой след него, ставаха все по-близки и по-близки.
-Бог да прости! Бог да прости!.. бяха думите, които огласяха тълпата.Почитаща празника Задушница.  Имаше и сълзи, но предимно бяха от старите хора, младите бърза да отчетат само присъствие. Младите нямаха избор да губят ценните си мигове в поклонничество и коленичене пред хтоничните символи на ония свят. Но старите хора се срещаха със спомените си, с радостите си, с образите на хората, които лежаха там. Старите усещаха какво предстой отсреща, след смъртта, сякаш бяха само на крачка от там. Дори и те самите го знаеха. Вярата им, че има нещо отвъд все още им даваше сили да продължат напред.
    Всеки споменаваше Господа, но лъжливите човешки езици го споменаваха само от страхопочитание. Нямаше и Господ там в полето на смъртта.  Задушница, задушница... Задухът се усещаше присвиваше се, като ръка, която те стиска и дърляви около гърлото. Сякаш  стискането не ти даваше възможност да вдишваш животворен, сякаш стискането те сковаваше и правеше крайниците студени, сини и бледи.
    Когато встъпихме в гробището, групата ни се разпръсна и всеки пое към своя близък. Всеки пое  на различна страна.Ние с баба ми продължихме към центъра. Минавахме покрай гробовете, наредени един през друг. А баба ми винаги ме предупреждаваше да не стъпвам върху пръстта на починалите.  Караше ми се, да ги почитам. Някои от гробовете бяха пусти празни, а  камъните им бяха избледнели, сякаш бяха седели тук хиляди години, но други пък бяха приветливо закичени с венци цветя, сякаш наистина тук е имало тържество. Някъде от далечината се чуваше ревът на някой, от друга пък граченето на гарваните.  А ние се движехме все по-навътре и по-навътре между живите мъртъвци. Днес беше техният празник, баници,  жито, вино и човешко присъствие изпълваше трапезата на задгробниците.
   Колкото повече се приближавахме баба ми толкова повече започваше да диша тежко и учестено, сякаш нещо в нея се събуждаше отново. Сълзите на старицата вече не можаха да се удържат, когато пристигнахме пред един паметник с една женска снимка в средата.
 С разхлипани уста баба ми проговори:
-Е синко, това е майката ти!...приседна на пейката, и започна да стене от болка. Никога, никой не ми е говорил за майка ми. Просто ми бяха казали, че след моето раждане, тя е отишла на онзи свят, за да може да ме пази оттам.
  Вгледах се в портрета. Виждах млада жена, до колкото си познавах цифрите, тя беше починала на 29 години. Лицето и беше бяло, а фонът, на който беше снимана   тъмнееше и придаваше контраст на меките й женски черти.
-Вече знаех къде е майка ми! Най-после знаех къде е камъкът на жената, която ми бе дарила с живот. Там сред хилядите бели зъбери, които стърчаха насред поляната. Вече знаех, знаех...И макар обятията на майка ми да бяха студени, заради времето, аз се опирах на камъкът, обръщах го с ръце, искайки да потече майчината обич, ласка и умиление, които да ми вдъхнат надежда, че тя наистина мисли за мен.....
 Докато аз се сгушвах в паметника, баба ми започна да вади едно по едно от торбата и да оставя всичко старателно в чинийки. Тя твърдеше, че умрелите е нужно да се почитат, така както живите. Оставихме всичко, така както беше най-угодно на Бога! Баба ми помилва с ръка изстиналия камък, сякаш галеше рожбата си. А аз се преместих срещу портретът и само стоях  втренчено и го наблюдавах. Виждах приликите, разликите, виждах устните, очите, виждах светлината, виждах мрака, а  дупките издълбани в камъка пишеше Ева. Така се казваше майка ми. Като майката на всички хора - Ева. Но тя беше само моя....
   Това беше най-неочакваната среща за мен. Истина, която дълго беше крита от мен. Днес на задушница, детето разбра, че майка  му е дала нейният живот, в замяна на неговият. Лекарите е трябвало да избират между мен и нея  и везната се е наклонила в моя полза....Колко нечестен е животът отнема ти едно, а ти дава друго...Баба ми седеше на пейката до гробът потънала в дълбоко безмълвие след споделеното с мен. Личеше си, че на душичката и беше в пъти по-леко. Беше стоварила огромен камък от плещите си, когато ми разкри истината. А аз пък бях приседнал и пазех завет на двете свещички, които бяха изгорели вече  до половина. Явно вече и аз встъпих в света на големите, в света на болката, след като разбрах за кончината на майка ми.
-Майка, майка! Какво ли е да имаш майка?..-никога нямаше да разбера. Моята майка беше баба ми. Тя се грижеше за мен, тя ме възпитаваше, но какво ли беше да погледна очи в очи жената, която надничаше от портрета...Толкова много исках! Толкова много исках да спомена на живо думите:
 -Мамо липсваш ми! Обичам те! - но всичко по реда си!
   Сега, аз трябваше да се боря, да създавам да живея....Такава беше уговорката, с която майка ми се беше съгласила да заплати с живота си....Ех, съдба, зла участ....
  Приготвяхме се да ставаме, а в далечината виждах кучетата, които разкъсваха всичко, което беше оставено от  богоугодниците. Сълзите, вълнението, живите, всички в купом напускахме това място, гробището. А по пътят на обратно в спомените отново и отново ми се прокрадваше портретът, който ми нашепваше с някакъв чужд женски глас:
-Не погубвай живота! Пази го!
 Постреснах се, но след това бързо се окопитих.  Това бяха само наивни детски мисли...Преминавахме през паметниците с баба ми, движейки се като през лабиринт. Лабиринтът на смъртта! Сякаш само аз и баба, имахме късметът да излезем живи от тук. Минахме и покрай черквата на гробището, така повеляваше традицията. Хората се бяха скупчили, сякаш чакаха и просеха изцеление. Камбаната биеше, а попът се клатеше пиян и споменаваше думите:
-Господи помилуй!
Жалка картинка  бяхме живите хора сдушили се там. Седящи, чакащи, губещи времето си в обреди и молитви. А вятърът ставаше все по-остър, носейки дъжд и простуда. Дори и мъртъвците ни съжаляваха и ни отпращаха по домовете по техният начин.
  Това беше задушница. Празникът на мъртвите. Това беше задушница денят, в който разбрах, най-важното, че майка ми е жива и ме чака някъде там из полетата на вечния живот. Чака рожбата си, така както баба ми чакаше следващата Задушница, за да прегърне детето си...

Катарзис

   
   Знаеш ли....Може би и ти си имал от онези дни, в които се събуждаш, оглеждаш се и виждаш, че си изгубил нишката на живота. Някак си, нещо си, някъде там, се е изплъзнало измежду пръстите ти. Сякаш  нещо се е счупило, като кристална чаша, на хиляди парчета и нищо, от това, което познаваш, вече не  ти е познато. Забързан, задъхан, ти дори си нямал време дори да чуеш звукът, който е отекнал, прокраднал от този трясък, който е преобърнал и привел животът ти да се влачи в друга посока. Без да знаеш накъде, без да знаеш на къде отиваш дори, а да следваш сляпо призивът на чуждите думи, на чуждите напътствия, които бавно но сигурно са зарили следи към и пътят, към твоето - себе си.
    Говоря ти за онези дни, в които се събуждаш се и усещаш една дълбока вътрешна празнота и няма нищо материално на този свят, с което да запълниш тази липса. Усещаш  някъде там в свиването на корема, задухът  в  гърдите, че вътре нещо се е прекършило на две.  А от вътре искаш да крещи, да викаш, но странно как нямаш сила и запазваш благоприличие и безмълвност, които със сигурност ще те убият, преди всяка друга човешка болест.
  Силите отдавна са свършили, а в теб е останало само примирение. Няма надежда, няма светлина, няма дори мрак, няма абсолютно нищо, което да ти напомня, че нещо ще се промени в правилната посока, защото посоката отдавна е била изгубена.
  За тези дни, за тези периоди ти споделям, периоди, които са неизменна част и от твоята  и от моята, от нашата човешка, обща, братска съдба.. Периоди на безпътица, периоди на пустота и безвремие, в което целият живот е затрил смисълът си.  Безизходица, в която очите са спрели  да търсят светлината,  а мракът до такава степен те е ослепил, че дори не си способен да осъзнаеш, че си в него. Единственият портал на действителност се е огледалото, което отразява тялото, но и някак си отразява и безизразното ти вътрешно състояние. Виждаш слабост, безпомощност и страх, че животът тече, като пясъчен часовник, а ти отдавна си изгубил бройката на моментите, заради, които си заслужава да продължиш напред. Моменти, които са ти носи  емоция, трепет, очакване....
   За сметка на това всичко вече се случва по една инерция, която едновременно те движи, а паралелно те потапя още повече в болката, още повече в сивотата,  още повече в хаосът, който се е възцарява, като зла мащеха, която сее непонятно пустош в душата ти.  Наказан, прокуден, дори обречен на забрава от Бога, за тези моменти ти говоря, в които нямаш нищо в ежедневието, което да те издърпа от калта и нищо, заради, което да си кажеш, продължи'.
  Нямаш мисли, нямаш идеи, нямаш и представа, какво се случва с теб, защото силите отдавна са поели по други пътища, а ти си останал изоставен,  обречен на смърт. Абсурдно звучи, но й смъртта те е забравила, а животът тече покрай теб, почти на една ръка разстояние,  все нещо ти нашепва 'спри', 'почакай', 'има време'. А с пръстите на ръката си почти си докоснал, допрял си се до вярата, виждаш я като светлинка в тъмницата, а когато се приближиш виждаш, че това в светулка, която е поела по пътя си, а ти отново не знаеш кой е твоят.
  Знаеш, за какво ти говоря, за време, в което ,филмовата лента на живота ти е спряла и седиш на пауза и очакваш, нещо да се случи, за да се стартира прожекцията отново. Чакаш, търсиш някое от познатите решения, но нищо не се случва. Всяко едното усилие, всяко едно действие още от самото си начало е обречено на провал. А душичката ти се е свила и трепери, не можеща да понесе повече, не можеща да издържи на гърча на бича, който се стоварва и оставя дълбоки и болезнени рани, обременяващи всекидневно ти. Тялото е живо, движи се, но енергията в него е спряла, сякаш притоците са пресъхнали, сякаш са променили посоката си.     Дори енергията е сменила курсът си, подминавате те, прокрадвате се през теб и тихомълком изчезва, губи се. А ти, сякаш намираш за момент правилната посока прозираш светлина в тунела, а след малко  всичко изчезва. Погубва се, погребва се под руйните и светлината и трепетът, та дори и мракът всичко се сгромолясва, а ти не оставаш учуден, сякаш си знаеш, че този опит за спасение е обречен на неуспех.
  И отново сам, отново безпомощен, обречен да бъдеш жив изгнаник. И в тези откъсляци от живота ти единствено страданието е до теб. Бута те, тъпча те, наказва те с печал и язвителен присмех.
   Това са периодите, в който човек умира. Всичко, което е познавал, всичко, което е знаел е изгубило смисълът си и единствените избори са всъщност два - промяна или духовна гибел.
Това са миговете на равносметка, мигове, в които разбираш, че животът прилича на везна, а твоите плещи  са основата, която крепи двете мерилки. Мерилки, които претеглят и търсят балансът между правилно и грешно, добро и зло, тъга и щастие, живот и смърт. Тогава разбираш, че колкото и малък и невзрачен да си за този космос,  всъщност ти си основна градивна единица, която има право на избор.  А изборът към свобода по някой път е в пъти по-горчив от болката и безметежното  страдание,  от което се опитваш да избягаш безрезултатно.
   Когато попаднеш в едни такива неизбежни периоди и състояния на душата и тялото,ти вече се намираш в един процеп на времето и пространството, в което животът и смъртта са безразлично еднакви.  Попаднеш ли в това пространство, то ти вече си извън моралът, извън етиката, извън правилата. Ти вече, осъзнаваш, че си залепнал в собствената си паяжина, чрез която си с опитвал да забримчваш само щастие и радост. Паяжина, която се е притегнала, като бесилка, която отнема силите ти, но не докрай, а до степен, в която можеш единствено да спиш и да блуждаеш из себе си.
   Свобода или смърт? Но ти сам, знаеш, че едното никога не е отричало другото. Знаеш, че е нужно да се хвърлиш в онази бездна, в която те е било страх дори и да погледнеш, защото истината е някъде там между страха, яростта, гнева, умората и липсата на изход.
  Скочиш ли смело напред в тази дупка с идеята не да се бориш, а да прозираш, откриваш, то ти вече преминаваш в едно състояние на духовна бдителност - Катерзис. Катерзисът е освобождение, катарзисът е смърт на онова, което те е убило. Катарзисът е състояние, в което разбираш, че целта на везната, която носиш на раменете си, е да се движи измежду болката, тъгата, радостта, смехът. Ту нагоре, ту надолу, опитваш ли се прекалено много да търсиш баланса да търсиш само тишината и радостта, то ти умираш, като муха, без  дори да си разбрал най-важното, че балансът винаги съществува щом има движение. А везните се клатят измежду едната и другата крайност, а самите ти усилия, с които ръководиш процесът се оказват решаващи.
    Смири се, раздвижи се, бъди уникален, различен....
   Всяка буря рано или късно отминава и на нейно място винаги изгрява слънце. Въпросът е, че твоето слънце може да намери израз в мъката, сълзите, смехът, страданието, през което си преминал, за да понесеш животът си към едно следващо стъпало. Стъпало, в което знаеш, че и бурята и слънцето са верен спътник на пътешественикът, търсачът ,който не търси само онова вътрешно спокойствие, но търси и отговори на въпросите свързани с неговия произход, съдба и творчество, което очаква моментът, в който да изгрее. А съм сигурен, че ти сам знаеш, че светлината се отразява най-силно в мракът, така както сладостта на живота, може да бъде оценена, когато си впил от мътната горчилка от граалът  страданието....
   За тези дни ти говоря, дни на приключение, дни на търсене, дни, в които смъртта и животът се сприятеляват и танцуват в синхрон под опеката на твоят зорък поглед.
  Дни на разплата, дни на страдание, дни на учение,  дни, в които си позволяваш да умреш и да се родиш отново, за да гледаш светът с твоите, същите очи, но никога вече не по същият начин.

Скитничество

   Гледах улицата през прашния мръсен прозорец. Сякаш прахта, която се беше слепила по стъклото правеше гледката мътна, приглушена, но въпреки това виждах ясно как декемврийският сняг тихо и леко се е разперил, като фина нежна перелина, която прегръща земята. Зимата се вихреше с пълна сила. Студът сковаваше улиците, а сякаш дори и през прозореца можех да доловя хрускането на чупещия се тънък лед, изпод краката на минувачите.

    За разлика от вън, вкъщи беше уютно, охолно. Топлината от камината и съскането горящите дърва в огъня придаваха едно състояние на безвремие, безгрижие в мен. Току що се бях нахранил, бях задоволил и това мое щение и сега, като всеки нормален човек се бях унесъл в размисли,с какво мога да подобря живота си.  По-нова къща, по-голяма заплата сигурен съм, че се сещаш нормалните човешки работи. Някак си имаше какво още винаги да се желае.          Спомням си, когато си мечтаех за свой собствен дом. Спомням си, как си мечтаех за работата, която имам сега. Всичко се сбъдна. Бях положил наистина много усилия, постоянство и когато трябваше вече да се похваля, когато трябваше да се поспра, усещах онова чувство, че искам още и още. Знаех, че мога да постигна и повече, но знаех, че в лутане и търсене на поредната цел в моя собствен живот съм изгубил способността да се наслаждавам на това, което съм постигнал и спечелил с неистови усилия и пот на челото. Но не бях доволен никога! Винаги имаше какво да се желае, винаги можеше още и още! Но силите ми бяха на привършване. Не знам дори силите ми бяха на привършване, но не знаех как да се отърва от онова изедническо чувство, че колкото и да имам винаги ще ми бъде малко. Колкото и да  постигах, то   винаги бе недооценено. И макар след  всичка материална инвазия, аз отново  се чувствах онзи неблагодарник, който не можеше да признае пред себе си, че не може да спре да иска, да притежава, да властва! 

    Отново тези мисли! Не знам дали бяха парите или онова, чувство, че като ги нямаш си никои. Нещо ме плашеше! Съждения, въжделения. Някак си безконечно дори времето се преплъзваше през пръстите ми. Исках да свърша все повече и повече неща, но някак си тези жалки 24 часа бяха напълно недостатъчни. Големи неудачници сме хората, алчни малки същества сме! Никога не спираме да щем! Никога не спираме да терзаем за повече и повече! Със сигурност лакомията беше нещото, което ни требеше в пъти повече,от колкото ракът дори...Лакомия не да живееш, а да си претъпкан, надут и безкрайно подсигурен за несретното бъдеще...

   Имах нужда от разходка навън! Студът щеше да поохлади шетащите се парещи мисли в главата ми. Идеи, планове, срещи, всичко това се прескачаше едно през друго, а това на не ми даваше мира. Излязох навън, усещах хапещият студ как преминаваше, като мравучкане през тялото ми. След този обилен обяд, който си бях спретнал имах нужда да се поразтъпча малко.

Преминах през булеварда отсреща и някак си се залутах из малките улички...Хората се бяха сгушили в топлите си дрехи. Шапките, шаловете, дебелите якета и топлите обувки ги предпазваха от нахалния студ. Всеки си  крачеше по своя път, сякаш отъпкваше своя собствена партина  в ситния наръсен сняг. 

   На една от пресечките видях моят учител. Изпитах онова, чувство на удивление и задоволство! Това беше една много ценна среща от за мен. Погледнах го отдалеч. Лицето му беше същото, сякаш не беше помръднало от последния път, когато го видях. Моят учител беше човек на възраст, с бяла коса и приветлива старческа усмивка. Беше над 70 години.  Когато видя този човек си давам сметка, на колко много продължава да ме учи. Този човек за мен беше символ на мъдростта, от която можеха да почерпят само малцина. Студът бе обрулил лицето му, то беше изпръхнало, но усмивката винаги прозираше, надничаше и се показваше дори през това люто време на годината. 

   Вглеждайки се в моят учител си дадох сметка, колко богат човек съм всъщност. Имах семейство, жилище , кола, топлина в дома си,  имах пари в джоба си. Имах, имах, имах...Не си представяй, че този човек, който продължаваше да ме учи имаше академично образование и десетки безполезни дипломи. Не! Той преподаваше на улицата. И това се случваше всеки Божи ден, дори и днес в това несретно зимно време...

Човекът. за който говоря беше бездомник, скитник, които седеше на една счупена дървена касетка  в ъгъла на тротоара.  Неговите единствени  действия бяха с цел да се предпази от студеният, пронизващ вятър, действия в търсене на завет и утеха. Знаеш ли, когато срещнеш един такъв човек, очукан и ограбен от живота, винаги си даваш сметка колко богат си. Но си даваш сметка и какъв нещастник си всъщност. Да, нещастник! Разбираш как из всички планове  и прекроявания на бъдещето си изгубил способността да се радваш, смееш и наслаждаваш на това, което имаш. Когато видиш един такъв захвърлен човек, знаеш, че ти си благословен да имаш всичко това, което сега е част от живота ти.
  За жалост животът беше отнел всичко от този старец! Младостта, дрехите, парите, близките. Той беше поредният самотник, който чакаше онази студена нощ, която щеше да изпие последния му живец. Нощ, която щеше вкочани ритъма на това изморена, бедно сърце, биещо в просешките му гърди. Но колкото суров и нагъл да беше животът, не можеше да му отнеме всичко! Въпреки трудностите и неволите усмивката седеше на лицето на просяка! Усмивка, с която, сякаш приканваше минувачите да осъзнаят колко много имат, колко много притежават, колко много губят от живота в търсене, лутане и трупане на ненужни придобивки. Толкова много, излишно много..Повелята му обаче оставаше неразбрана,никои нямаше време да мисли, чувства, преобръща ежедневието си.  По някои път, някой просто бъркаше в джоба и хвърляше поредните жълти стотинки в шапката на несретника. Той в знак на умиление прекланяше глава и отговаряше "Бъди щастлив, ти имаш всичко". Но тези думи оставаха далечни, неразбрани, сякаш замръзваха и се разбиваха в земята на хиляди кристалчета. Но това не обезкуражаваше старецът да ги пожелава на всеки човек, който проявеше милостиня към него. 

    Виждах дрипите, които покриваха тялото му. Скъсаните обувки, превитите крайници и забулените очи, които гледаха ококорено, сякаш последната зима. Самият той знаеше, че скоро нощта ще отнеме животът му. Но нямаше избор, нямаше и къде да отиде! Нямаше никои, абсолютно никой! Чакаше смъртта да дойде и да го освободи от мъките му! Това бе последната му надежда!  Не искаше дори да се бори, нямаше сили, гладът и сухата кашлица бяха отнели енергията му. Странник без посока, гаснеше, като малко кандило, на което му свършваше маслото...

   Приближих се! Заговорих го,но не знаех дори какво да му кажа!

  -Дядо, дядо, до къде и ти си я докарал! - се отрони от устата ми.

 -До там, до където мога! Другото Божа работа!- усмихна се той.

Човещина, човещина ни липсваше на нас жалките хора. А такива хора, като този мършав старец ни учеха на това. Знаех, че няма да съумее да изкара нощта на вън, а не исках да бъда последният човек,  с когото той е разговарял. 

-Е старче, стягай се! Има живот още в теб!  Хванах го аз за ръката. Остана за момент слисан той, сякаш отдавна  не бе третиран, като човек. 

-Понеже утре е Коледа, ще се радвам да споделиш с мен това, което имам! Децата ще ти се зарадват, като те пременим, като Дядо Мраз! - разсмях се аз.

Старецът, не вярваше на ушите си! Сякаш плановете му за сетния час се промениха...Липсата на алтернатива го караше да ми се довери. Прие с охота моето предложение. Хванах го из подмишка и бавно помогнах на кокалестото му тяло да се изправи. Усещах безсилието му, този човек имаше нужда от грижа, топла храна и малко надежда. Така, придържайки го бавно с неговото темпо се завлачихме из улицата. Стъпките ни оставяха диря след себе си, а снежинките, които падаха около нас, засипваха с нов пласт лицата и нозете ни. Чак сега си давам сметка за тези светлинки, които бяха закачени в целия град. Чак сега си давам сметка за красотата на Коледа.Чак сега си давам сметка, колко и какво имам.
   А докато нощта бавно падаше и времето напредваше осъзнах, че по улицата бродехме две сродни души. Едната бе на несретник, а другата на скитник....Двоумях в убежденията си... Kаква ли беше разликата? Kоя ли всъщност беше моята душа от двете?.....