Напред към детството

     
         Всяка приказка започва винаги с определени думи. Първите думи, с които ще започне тази приказка не са с нищо по-различни от онези, които може би си чувал хиляди пъти.
 Странно, когато дори след малко ги прочетеш или произнесеш ще те навее едно старо забравено чувство. Чувство, че едно време, преди толкова изминали дни, протекли в години, си вярвал в нещо  много по-голямо и истинско от това, в което вярваш днес..Макар и по-възрастен, по-успял, ти сам знаеш, че тогава времето беше различно...Имаш възможност дори сега да се върнеш назад във времето, защото съзнанието ти има тази способност да пътува назад към миналото и да се приучава да преживява онова, което е забутано някъде там. Аз съм сигурен, че ти знаеш много по-добре, кое е,..Макар и сега да се сещаш само смътно, отчасти....
           
                                                   И така....
   
      Имало едно време...странни думи, още щом ги прочетеш или чуеш можеш мигновено да се пренесеш в света на приказките, защото знаеш, че само там са останали чудесата, от които всички ние имаме нужда понякога..
  Имало едно време в една далечна благодатна земя, едно малко свято място. Място, в което хората се усамотявали със себе си. Оставя ли мислите да изчезнат, една по една. Дори някои си представяли, че мислите приличали на полски глухарчета, глухарчета, чиито пух бавно бил отвяван от топлия, прохладен вятър. В това странно вълшебно място, човек усещал дори тялото си по-различен начин. Тялото се разливало, някак си притихвало.
       На моменти ту се отпускало, ту осъзнавало, че и без да се отпуска, то може да се почувства по един нов начин. Но на това място дори и тялото губело стойността си, човек бил в едно  реещо се състояние, някак си забравял, отдавал се на онова, за което бил отишъл там...Дълбоко вътрешно уединение. Сигурен съм, че тази приказка ти е много интересна, дори странна, някак си дори ти напомня за онова вълшебно място, твоето вълшебно място. Толкова безгрижна приказа, че дори си забравил някое от предните изречение, които си прочел. Остави думите да губят смисълът си. Една по една думи, които ту потъват, ту изплуват, водейки те към онова състояние, от миналото, което днес спокойно може да оживее отново.
    В уединението, в което  потъвал човек присъствали различни цветове. Някои били сини, лилави,  други жълти . Цветове, чиито  оттенъци се сливали бавно и преминават в хомогенни смеси и  съчетания. Разводняват се и се размиват в нещо, което прилича от части на дъга, от части на сияние. Дори буквите, вече стават в пъти по-бавни за четене, защото картините, които  си създал в себе си, някак си те придърпват, притеглят да станеш част от тях. Винаги можеш да станеш част от себе си, тогава, когато ти пожелаеш.
      И ти разбра вече, че имаш тази способност. Способност, за която ти споменах в началото, а ти дори забрави, оставяйки думите да минат плавно през спокойното ти съзнание. Способността да променяш действителността. Можеш да се понесеш още по-дълбоко в онова преживяване, от което си имал нужда толкова дълго време. Виждаш, усещаш, това, че когато цветовете са свободни, то те могат да съграждат нови необятни чудеса...
     Едно от тези чудеса, това е  усещането за свободата. Едно добре забравено, чувство, което само онзи човек, който ту чете, ту се замисля може да съпреживее на едно лично, интимно ниво. Не е нужно дори да чувстваш, когато можеш да се довериш на онова, което извира  вече от вътре. Надникваш с едно плахо любопитство и се вглеждаш в онова, което се криело там, измежду всички твой спомени. Онова, което отдавна иска да разпери криле и да се понесе в тази небесна шир, в която цветовете вече си играят.
       А ти вече сам знаеш, че в приказките чудесата са част от истинския живот, така, че когато искаш оставяш всичко да се случва от само себе си. Страничен наблюдател на собствения си приказен живот, като такъв можеш да се оприличиш. Седиш от. страни и гледаш определени фрагменти от животът ти, как минават през отворените ти очи. Потоци с енергия и дълго  събирана информация, която може би днес ще ти бъде наистина полезна...
       Сигурен съм, че отдавна не си задавал този въпрос ..Какъв ли е животът в приказките?  Сега имаш възможност да разбереш...Отпускаш се още повече, отдалечаваш се от така наречена реалност, опитваш се дори да си спомниш кое ли е реалността, това което виждам навън или това, което оживява отвътре? Как ли се чувстваше в началото, а как ли ще се чувстваш към края на приказката, сякаш това любопитството те подтиква да продължиш да четеш, да се вглъбяваш в нея, в себе си и да разлистваш старите прашни страници, от книгата на своя шарен  живот... Върхове и падения, горе и долу, смях и сълзи, толкова много изживяни мигове. Чак сега си даваш сметка, че ти си имал възможността всичко това, да премине през палитрата душата ти.
      Сърцето вече се е сляло с движението на цветовете, сякаш работи в един дълбок синхрон с тях.  Всеки удар, сякаш ти напомня, че ти наистина си щастлив човек, щом имаш възможност да усещаш тялото си и сбора от различните му дялове. Усещаш дори дъха си, как е станал много по-спокоен, сякаш наистина си даваш сметка, че между нашата реалност и тази от приказките ни дели само една единствена мисъл. Мисълта, че ние хората винаги си оставаме едни малки любящи деца...
          И когато прочете думата дете, съм сигурен, че в съзнанието ти са изплували, онези прекрасни спомени от детството, които притежава всеки един човек. Спомняш си колко нехаен, смешен дори предизвикателен беше животът тогава. Спомняш си дори трепетът да станеш сутрин, да видиш слънцето как те чака, теб, точно теб. Слънце, което е готово да те поведе отново към приключенията, които ти носи твоя ден.  И знам, че са изминали хиляди дни  от тогава, но явно са били точно толкова, колкото да запазят онова детско чувство, да разбереш, че и този ден ти носи нещо ново, мъничко, с което да провокира онази усмивка, която се крие  зад тази вече пораснала човешка същност. Сигурен съм, че вече се подсмиваш скришом и си казваш: Хм, е това го бях позабравил!Е  тази усмивка си е лично твоя, можеш да я оставиш да стане още по-голяма, няма нужда да я криеш. Дори лицето ти вече се е променило, само от една приказка и един детски трепет. И ти заслужаваш признание, което можеш да отправиш дори с тези думи:  Благодаря ти детски смях, че идваш да ми напомниш, че животът не е нищо повече от поредният ден, в който просто мога да повярвам, че съм едно още учещо се щастливо дете!
     За момент затваряш очи  и след още толкова прахосано време се сещаш за днешните думи, на онзи страничен наблюдател..Наблюдател, който нежно  ти нашепва: Имало едно време....

По пътя към вечната вина

       

           
  Вината...всеки може да я определи   по-различен начин, защото всеки я изпитва спрямо собствените си характерови  особености.  Някои изпитват това тягостно чувство често, други в пъти по-рядко. Вината се явява краен продукт, който под един или друг претекст ощетява психическия ни комфорт. За да стигнем до вината обаче, е уместно да разгледаме други психически динамики, защото вината е само последствие от нещо много по-разрушително и могъщо.
             
                        Дами и и господа време е за нейно величество "Агресията".

 Агресията е нещо уникално. Тя е като нож в ръцете ни. Може да се браним с ножа!  Можем да атакуваме с  него! Но ако не знаем, как да си служим, то има огромен шанс да се порежем..... Агресията е уместно да бъде в рамките на нормалното.... Как звучи  рамки и нормално, в съчетания с агресия..?....Пълен абсурд.....Кое е нормално, щом има  агресия, поставена в рамка? Какво е рамката и кой  я поставя?

    Нека да разгледаме понятието  Агресия. Тя се подразделя на враждебна и инструментална. Инструменталната е онази здрава агресия, с която човек отстоява своите граници и територии, борейки се за целите си. Инструменталната агресия е настъпателността, която ни помага да преминаваме през препятствията, които животът ни поднася. Тя е чувството, което ни провокира да продължим напред, било то и в истински трудни етапи.

    Враждебната агресия обаче е нещо съвсем различно. Враждебната агресия, може да се раздели на първична, вторична и третична.

     Първичната агресия е насочена към  външен субект, провокаторът. Този вид се проявява, като  заявяване. Заявяването е породено от понятността за самооценката и отговорността, които индивидът е склонен да прояви към себе си, излагайки и бранейки своето становище пред другия. При първичната агресия индивидът проявява дълбоко доверие в себе си, защото  има  здрава обективна представа за това, какво е и какво отношение заслужава. Проявявайки тази първична агресия, той отстоява мнението СЕГА без да  отлага емоциите си във времето, с цел постоянен компромис.Съответно индивидът  поема и рискът да бъде отхвърлен,присмян и наказан, но той знае, че тези здрави, защитни граници е нужно да бъдат поставени. Слагайки здрави граници, индивидът показва отношение и уважение личността си, като същевременно  отстоява своето място в обществото.

Пример: Петър: Иване ти си пълен глупак ,че вършиш нещата по този начин!
                Иван: Петре, не ме наричай глупак повече! Ясно ли е ?!! Аз живея така, както смятам за добре!
             Петър: Съжалявам!
   
   Вторична се появява по заобиколен начин. В основата седи това, че Азът няма достатъчно сила и доверие в себе си. Тогава вторичната агресия, бива насочена не към първичния провокатор, а към онези, които нашата личност е склонна да определя, като по-нисши или по-близки. Първичният провокатор се явява авторитетът, който индивидът все още няма силата да надскочи. Вместо да надскочи страха си от другия индивидът влиза в постоянна интелектуализация и намира всевъзможно начини да оправдае отношението, което е проявено към него. Намери ли се  оправдание, това означава, че няма нужда от противопоставяне....
 Но пък за сметка на това,  вторичната агресия обикновено се пренася към роднините, семейството, приятелите, децата. Това се случва поради това, че на едно несъзнавано и от части полу-съзнавано ниво индивидът смята, че близкото му обкръжение  е длъжно да бъде отдушник на неговата задържана и отложена емоция.  Индивидът, може дори да смята , че  близките му би трябвало да проявят разбиране, поради това, че  на него му коства много за да се коленичи и прояви послушание пред автротитетът. Тази агресия е полусъзнавана, защото индивидът знае, че  не може да задържа тази разрушителна сила на подтисничество  в себе, за това той пропорционално компенсира   мазохизма си, със садизъм  насочена към онази среда, в която се чувства защитен и вечно приет. Това вече е садизъм!  От части грешката при управлението на емоциите се може да бъде  съзнавана,  но това  в някои случаи не е достатъчно, за да се промени моделът на поведение.

Пример: Шефът: Петко, защо ти не си достатъчно добър! Нищо не става дори от теб! Как може да грешиш...!
              Петко: Мълчание...Шефе съжалявам! (Вътрешно Петко знае, че всички грешат, но не смее, страхът от наказанието е силно присъстващ при него.) Шефе обещавам, че ще дам всичко от себе си и ще бъда безпогрешен.....
               
              Петко се прибира вкъщи бесен и вижда децата си , които не са  виновни, но някои трябва да бъде отдушник: От вас нищо не става, защо правите пакости! Вие сте много лоши, така няма да постигнете нищо в този живот!  Наказани сте! "В ситуацията, може да се раздадат шамари.."



    Третичната агресия е още по-заплетена.
  Тя е форма на агресия, която не може да бъде проявена навън.Когато агресията не може да бъде изразена и извадена от субективната реалност, то тя прониква навътре, задълбочава се и се препраща натам от където е дошла. Насочва се обратно към собственото Аз - автоагресия,  магарешки мазохизъм. В  дълбочина агресията от части се поема от Аз-а, противопоставяйки се до голяма степен  на Свръх-Аз. Аз-ът е осъзнатата част от нашата психика.  Свръх-Азът от своята страна се явява Съвестта, която съди Аз-а и проявява същото отношение на садизъм, което Аз-ът с удоволствие би проявил към другия, ако притежаваше  необходимата сила.  Потребността от наказание, вече е налице. Третичната агресия, дори остава незабелязана от Аз-а поради това, че той няма пластичност в моделите си на поведение. Пластичността бива заменена  с погрешно заучено вечно присъщо подчинение. Индивидът няма други заложен програми и убеждения в себе си, не е научен как да се отстоява, В такъв случай той не осъзнава с какво сам се натоварва, докато освен своя носи още много чужди болки, товари. и угризения. Ако се случи индивидът в краен случай да се заяви, той изпитва отново вина, поради това, че проектира собствени си болки върху онзи, който е поставил на място...Заяви ли се в него се задейства още по-голям страх, страхът, че ще бъде лош човек!
     Подсъзнателно при автоагресията работи механизмът:
Аз съм малък, другият е голям, значим! Аз за нищо не ставам! Щом не ставам за нищо, то аз трябва да се накажа, за да се променя!
     Абсурдно звучи, но примките на веригата на самобичуването са свързани по този логически начин. Чувството за слабост дефинира  чувство за вина.
    "Виновен съм, че съм слаб, виновен съм, че не мога!".
     За да се почувства значим и съпричастен един такъв индивид съприживява в пъти по-силно, чуждите болки. Самият той е готов да бъде отново и отново жертвата, чрез, което според него по този начин той показва любовта  и лоялността си към другия. Компенсацията на чувството за малоценност, се проявява във вечна жертвоготовност, без отказ, без мнение, без самоличност...

Пример:  Ева: С Иван хич не ни вървят нещата от около две години?
                  Надя: Защо не се разделите с него!?
                      Ева; Той за мен е направил толкова много! Не искам да го наранявам, по-добре да не си говорим въобще, но да знам, че той се чувства добре!

Пример: Таня всяка сутрин прави закуска на Иво,  а за сметка на това тя отива на работа гладна, поради това, че няма достатъчно време за себе си....
       

    Липсата на здрава самооценка, прави вторичната и третична агресия бич, който наказва жестоко. Сляпото петно на мазохизма, може да отрича това, но рано или късно задържаните емоции се проявяват под някаква форма на психично или физиологично заболяване.
           
                                                Самооценка....

  Аз-ът се подразделя на социален и личен, но това е само на едно ниво. На друго ниво, тези две деления могат да бъдат допълнени с още две, реален и идеален Аз.

Образът на Аз идеален личен се свърза с това:  Какъв аз бих искал да бъде!

Образът на Аз реален личен се свързва с това: Какъв съм аз според моите представи!

Образът на Аз идеален социален се свързва с това: Какъв бих искал аз да бъда в очите на другите!

Образът на Аз реален социален  се свързва с това: Какви са  моите представи относно това, как ме приемат другите!



  Обективната и реална самооценка е нещо много необходимо. Не е нужно само хората да ни приемат,  нужно е и ние да приемем себе си, своите слабости, но и да не отричаме и принизяваме своите силни страни. Всички притежаваме от двете половини....
     Интересното е, че човек стига до чувството за вина в последствие на това, че самият той се чувства виновен, че нещото, което е извършил се приема за зло и лошо. Това се случва на едно съзнавано ниво. Но с течение на времето  за да се чувства виновен, човекът няма нужда от второ лице.  Той вече има съдник,  своята Съвест, Свръх -Аз, Съвестта ни е вътрешен арбитър който дори само при появата на мисъл или признание,  за нещо лошо, е готов да наказва и санкционира  Аз-а.

    Интерпретацията на зло е нещо много странно, защото злото не винаги е лошо, дори в определени моменти то е желано.По-важното е, кой определя, кое е добро и кое е зло?
Чуждото влияние е онова, което влияе на избора ни  и на възприятията ни за добро и зло. Може би звучи странно, но е много логично. Ако сме блокирали собствените си механизми за здрава агресия, то ние вече сме се подчинили. Човешката безпомощност и нужда от другите създават един базов страх, че ако направя или си помисля за злото, то аз ще бъда изоставен от другия - авторитета. В главата на индивид попаднал в капана на вторичната и третичната агресия, авторитет се свързва с онзи по-голям, от чието одобрение той вечно се нужда, за да продължи да съществува или то поне да се чувства "щастлив" и  "пълноценен." Загуби ли любовта на тази по-висша  особа, то индивидът се лишава от протекцията и собствената си "идентичност".  Онази идентичност, която му е позволено да опознае..
    Злото се явява  фрагментът, който не се нрави на Съвестта, а Съвестта е осъзнаване на определено действие несъвместимо с моралните и етични норми на личността и обществото. В такъв случай  веригата на психическите динамики, действа в полза не на индивида, а на вторичните ползи, които той получава от поощрението на авторитета. Идентичността на индивида бива тотално подтисната и изгубена в чуждото, уж по-висше реноме.  От там по пътя на логиката, независимо дали е извършил или само си е помисли, за онова , което вече се възприема като с зло, то индивидът е склонен да изпита вина. Макар и само индивидът да знае, какво се случва в него, то проекциите, които прави  будят в него дълбок страх и болезнено чувство за вина. На едно несъзнавано ниво мазохистът живее постоянно с чувството, че авторитетът знае какви   мисли в главата му. Според мазохиста обаче, собственото наказание, което би си наложил, би омилостивило авторитета и така той би показал своята лоялност, с която отново би спечели нужната му обич. В това постоянно обезличаване индивидът потиска базовите си инстинкти и отрича себе си, за да бъде част от общото. Тази подтиснатост най-често е свързана с страх от изоставяне и страх от самотата, който са второстепенни страхове произлизащи от главния страх от смъртта.
 Сам съм умирам! Имам нужда от теб за да продължа да живея!
   Като защитни механизми, които създава мазохистът : прегърбена стойка, тъжни очи, съчетани с една постоянна инфантилна  насилствена усмивка и тнт.По този начин се  буди постоянното съжаление и внимание, от което той има нужда, за да продължат да бъде част от стадото, обществото. За да бъдат част от стадото, те плащат цената на вечно подчинение към онзи по-силен към когото са се прикрепили. Симбиозата, която се създава може да бъде до живот. Но това не означава, че в душата на мазохиста има спокойствие, има капчици сигурност, които, той тай и пази, но това го лишава от толкова много,той не живее, а преживява благодарение на позволението на другия...


   Самотата в такъв случай се явява един огромен страх, поради това, че човек разбира, че не познава нищо от себе си. Не може да даде ясна самооценка за себе си, не може да си спомни за силните си качества, а си спомня за всичко, което му е помагало да оцелее докато се лута от врата на врата за да проси обич... Травмите от детството, съчетани с арогантността на обществото принизяват индивида до онзи, който приема ругатните и обидите с вечна усмивка, но вътрешно яде душицата си.  Дежурната усмивка, съчетана с постоянното подчинение погубват личността и така  се стига, че един ден след толкова дълги години на живот, човек не познава себе си! Не знае кой е и на какво е способен! Защото той никога не е пробвал да направи нещо за себе си,нещо в полза на своите потребности, таланти, потенциал!

   Това са само част от стъпките към вечното изпитване на онова болно чувство вината и вечното послушание. Послушание, в което всичката душевна собственост бива раздавана буквално на версията, но за съжаление липсата здрава агресия и стойностна  самооценка оставят версиите безвъзвратно изгубени...

   Ние избираме дали да бъдем волни птици  или да бъдем кокошки, които да се радват на зрънцата, които им подхвърлят....Каква ли  е съдбата на кокошките, които спрат ли да снасят?...

Смехът на глупака

 

    Статията, която ще опиша е на база мои лични, трансперсонални преживявяния възникнали след регресия, която аз  определям като прогресия или инсайт. Ще анализирам преживяването, като ще го разтълкувам спрямо моите убеждения и вярвания.
                 
                                                     Мъдрост......
                     
    За мен мъдростта е нещо много специфично, лично и щуро. Само онзи, който се опитва да живее постоянно в мъдростта, ще пропусне смисъла на собствения си живот и ще свърши  като най-наивния и заблуден невежа...

                                                Хипнозата започна...

     След въвеждането ми в промененето състояние на съзнанието или така наречената хипноза, трансови феномени, които  вече присъстваха позволиха на Кирил Миланов (хипнотизатора) да задълбочи още повече това усещане. Когато тялото вече се беше отпуснало, а съзнанието дисоциираше  от реалността, то нивото вече беше подходящо за работа с  онова, което се крие под съзнанието - несъзнаваното. Поехме по пътя натам...

     Пренасянето в така наречената регресия, която в този случай бих нарекъл прогресия се случи посредством Книга на  живота. Книга присъстваща, като сбор и символ на знанието,
мъдростта, началото и краят. Беше прашна, стара книга, стоеше и сякаш не беше отваряна никога...Явно беше дошло времето да погледна какво се крие вътре  ...

   Визуализациите, които създавах и комуникацията с хипнотизатора водеха и двамата ни към желаното вникване в съдържанието на книгата, прелиствайки я набързо.Отворих страница, в която видях картинки, сякаш от комикс.Картината беше черно бяла, не създаваше никакви усещания. Смътно се виждаха образите на къщи и нещо като огън, не знаех какво е, сякаш апликацията беше рисуване през 70-те години на миналия век...
 
                                                  Въвеждане в картината....

   Макар и Кирил да ме въведе, пренесе в картината, то аз oстанах страничен наблюдател. Вече част от картината се огледах наоколо. Видях малко село  построено на границата между  океана и пустинята.  Странното беше, че къщите бяха във водата, когато се вгледах по-зорко видях и усетих, че цареше хаос, хората тичаха паникьосани. От пустинята идваше  огнен  огромен тайфун. Бедствието, носеше талази с огън, съчетан с висока, нажежена  вибрация, която плашеше обитателите на селото.Хората в това малолюдно селце щъкаха насам, натам, но никои не взимаше решение как да се спаси. Цареше незнание! Единствено една майка беше запазила разсъдъка си и взимаше адекватни решения, с които спасяваше сина си.  Тя  знаеше, че  старите жители на това село, може би не са пригодени да оцелеят, поради разбиранията си, но тя беше сигурна, че бебето ще намери сигурност и защита. Тя  сложи детето в дървен кош  и го остави в обятията на океана......
   
                Това беше  началото, което ще анализирам.Съжденията, които пиша сега са няколко дни след транса, като мисля, че в този период  някак си усещам истинските послания, които получих тогава....

   Времето, в което живеем е ерата на Огъня. Огън, който изгаря старите ни разбирания, огън, който дори гори душите ни, когато не живеем според своите  собствени щения. Типични проява на разрушителната огнена сила е неврозата и по-тежките психически разстройства, които вече  силно присъстват в живота на човека. Невротичните прояви в днешно време са отъждествени с психическата нестабилност, незнание, хаос и  парещите усещания в тялото, усещания много сходни с тези, които аз изпитах по време ба транса. Според мен страданието ще е  бичът, който все повече ще наказва човекът, да тръгне по своя личен, божествен път.  Страданието е бичът, който сякаш пъди човека да се потопи в себе си, защото там винаги се е криело  спасението. Явно старите жители на селото, живеещи със старите разбирания за живота нямат тази способност и пластичност за оцеляване, но новото поколение има възможност за спасение, като  навлезе в своите собствени води.
    Една от основните символики на Огъня  е пречистващата  и регенерираща сила, която носи със себе си, но тази мощ е примесена с болка, така както страданието. Силата е непонятна за възрастните в онова село, наподобяващо нашето общество, но силата някак си е разбираема за божественото  ново начало - детето. Символиката на Огъня е свързана също  със смъртта и прераждането, а тази антагонистична преференция се свързва  и  с водата.  Огненият и водният елемент притежават разрушителност, която ги прави  крайно различни и безкрайно сходни. Огънят спасява от студ и суши, така както водата спасява от жажда и огън. Двата елемента се използват за пречистване. На санскритски думата огън и чист са еднозначни, така както святата  водата се използва за пречистване не само на тялото, но и на душата в християнството.


Посланието, което днес осмислям, дни след транса беше:
                       " Тези, които искат да оцелеят е нужно да  поемат навътре към себе си".

    Човечеството бавно, но сигурно усеща набеза на  Огъня. Парещите талази на тази ера се проявяват в    психически разстройства и повишена нервно пластичност, която вече е присъща за по-голяма част от обитателите на Земята. Повишената нервно пластичност напълно отговаря на високите вибрации, които носи тази стихия. Елена Рьорих описва идването на  тази ера  в книгите си "Жива Етика" още в началото на миналия век. Нейните предположения са сходни с тези, които аз усетих, тя твърди, че стихията идва, но аз смятам, че ние вече живеем в нея. Небето и земята доближават границите си и хората започват да опознават божествения си потенциал, но целият този цикъл ще  преминава през етапи на страдание, болка и жестоко психическо напрежение. Високата вибрация, принуждава хората да променят разбиранията си. Земята отново  претърпява естествен подбор, в които ще оцелеят само онези, които са готови да оставят старите си разбирания, така както детето е готово да поеме отговорност за себе си и да изостави стария начин на живот. Не знам какво означава това, но когато се замисля боравенето с огъня е дарбата, която различава човека от животното . Огънят носи в себе си божествен привкус, който човек разумно и умело се е научил да използва. Сигурен съм, е  това разделение между  животинското и човешкото ще стане още по-осезаемо с течение на времето.

       Като втори елемент в откъса от тази картина присъстваше вече и водата. Казвам като втори понеже преди това, видях пустиня, но на нея не и беше отдадено никакво внимание, за това определям водата, като следващо стъпало в пътешествието.

     Вода беше обширна мътна и спокойна. Вълните бяха малки и се прескачаха игриво една през друга. Това беше океанът, които е типичен архетипен образ на нашето несъзнавано - мътно, тъмно, непонятно. Не знаех какво се крие в него. Бебето в коша, сякаш наподобяваше Аз-а, малък и беззащитен, носещ се по -течението, без да има силата да променя курса, просто следва и се доверява.

       Оставянето на бебето, което беше  момченце, в океана беше първата стъпка на разкъсването на Едиповата връзка, между него и майката. Детето пое по пътя на възмъжаването. Беше оставено в обятията на баща си океанът- Апсу. В шумеро-акадската  митология Апсу е богът на океана - бащата. Той е основата, от която започва проявата на мъжественото и божествено начало . Намирането на божественото или по-точно истинското спасение означаваше навлизане навътре, там където всичко свършва и започва наново..
Божественото дете носещо се по вълните в онзи дървен кош, сякаш имаше нужда да се върне у дома за да усети истинската си сила. Не знаех, на къде отиваше, но важното беше, че то  беше спокойно, дори  на моменти се кикотеше в дървения кош.
 
    Благодарение на третия елемент вятъра,  кошът с детето  бавно се движеше. Вятърът беше недоловим, топъл, създаваше приятно чувство за сигурност и загриженост. Бебето се движеше  към нещо. Не знаех все още какво е... В далечината се видях  пясъчен остров с висока кула, това беше четвъртият елемент  Земята. Островът беше пуст и малък, тук там бяха разпръснати  палмови дървета, но те не будеха никакви асоциации в мен. Интересното беше, че островът създаваше чувството, че сякаш е единствената суша в целият необятен океан. В центъра на острова имаше висока модерна кула, наподобяваща илюстрация от  анимационно филмче. Кулата беше остъклена и имаше нещо, като рамки, които разделяха стъклата. Сградата беше типична за  модерната архитектура в днешни дни в  Дубай.
 
   Ще спра до тук, моментът преди влизането в кулата, като ще се опитам да разтълкувам преживяването си.

     Бебето беше преминало  и опознало всички стихии - Огън, Вода, Въздух, Земя и след инвокацията им сега беше дошъл моментът за нещо още по-голямо, нещо надхвърлящо материята. Сякаш беше дошло времето за взиране  в  онова, от  което се ражда  материята. Предназначението на Кулата беше на  храм на съзряването.
         
    Следващата стъпка беше влизане вътре.Влезнах в Кулата. Преди да влезна обаче имах предчувствие, че ще  двидя  йероглифи, старинни препратки, но това, което видях нямаше нищо общо с асоциациите породени от очакването. Вече стоейки вътре не виждах нищо, но усещах само силна енергия.  Енергията беше проницателна, с наситена висока вибрация. Трябваше ми време за да привикна към нея. Тялото и съзнанието, сякаш попиваха  и се подготвяха за нещо ново. Черпейки от енергията за момент изгубих представата за бебето. В последствие то обаче се появи отново. Както стоеше на подът, изведнъж  поиска да се издигне нагоре.Аз смятам, че влизането в храма беше крачката към влизане в ядро на собствената мощ, с която разполага всеки един от човек.

      След издигането образът на бебето беше заменен от изображението на младо момче. Привидно на около четиринадесет-петнадесет  годишна възраст. Юношата беше с гола глава, носеше червена тибетска роба, приличаше на монах, отдаден и търсещ смирението. Младежът  седеше в поза лотос над пода на помещението и бавно се поклащаше нагоре, надолу, сякаш се опитваше да намери баланса. Юношата  носеше символиките и мъдростта на Буда, така го усещах, но сякаш беше още в началото на пътя си. Макар и да седеше на равно разстояние от стените на храма, през главата му минаваха странни цветни линии,  наподобяващи лъчи, чрез които по телепатичен път комуникираше със каменните статуи издялани в стените.
    Опитах се да потърся ликовете и времето, от което датират статуите, но беше безуспешно. Сигурен съм обаче, че съществуват и че са част от индуския етнос.  Статуите изглеждаха, сякаш векове наред са стояли там. Имаха символиката на пазители. Те носеха корони, копия в десните ръце,  накити около врата и препаски около кръста. Тези каменни пазители, пазеха знанието. Мощта на тези скулптури се криеше не в копията, а в очите им. Когато отвориха очите си, знанието, което спеше толкова дълго време в тях  се събуди...
     Отваряйки очите си те вляха невероятно количество енергия в съзнанието на момчето. Усетих  силна болка в главата си ,нужно  ми беше време съзнанието ми да привикне. След като това се случи,  пазителите затвориха очи си .  Момчето ги попита какво да прави и те с бавен монотонен глас му казаха "Продължи" .
 
     Преминавайки по-нагоре във фазите на израстването, когато вече телесно и ментално присъстваше  един нов заряд, една нова енергия, видях следващия образ. Той беше на скитник на тридесет тридесет и пет години.  Бедняк, с черна дълга коса, слабо телосложение и ехидна усмивка. Въпреки привидно оскъдния си вид, той отново седеше във въздуха, но вече балансът присъстваше в него много по-осезаемо. Той имаше  странна способност  контролира или по-точно подчинява кръгли сфери.  Скитникът, който имаше магьоснически способности  беше спокоен и  уверен,  от него лъхаше  лека арогантност и надменност. Той наистина се чувстваше горд от  положението си. Силата, която притежаваше усетих като външна, дължаща се на скиптъра, който държеше в ръцете си. Скиптърът беше дървен, приличаше на тояга. Сферите се страхуваха от силата на мага. Той пожела само две от сферите да се приближат до него- синята и зелената.Те имаха може би символиката на Небето и Земята.  Кръговете, стойката и вътрешното състояние на тази линчност подсказваха, че този архетипен  образ е постигнал баланс или власт благодарение на външната помощ на магията, която се крие не  в него .самия, а в скиптърът контролиращ кълбата.

     В този образ имаше и лукавост. Аз свързвам този скитник с образа на валето от Таро. Картата Вале е изобразена в тестето, като млад мъж държащ скиптър. Вече ликът на онова неопетненото дете, което влезе в кулата започва да се развива  и да преминава през различните етапи и персони. Израстването на детето преминаваше от чистота, през отговорност към измамата. С всяка следваща фаза на израстване  вътрешното състояние ставаше все по-стабилно, придобиващо ценния опит, който да го понесе още по-нагоре. Това беше възходът към свръхсъзнанието и потенциала...
                                Какво ли щеше да се разкрие по-натам?
      Сферите всъщност бяха ключове, които щяха да отключат следващо ниво по пътя. Магът замахна със скиптъра си и изпрати кълбата в каменни дупки, които  бяха ключалките. Когато вече ключовете бяха по местата си, кълбата му казаха "Продължи".

  Следващият образ, който се появи беше образът на мъдрецът. Той  вече беше надживявал различните фази на трансформация. Той  седеше наистина устойчиво във въздуха. Беше с бяла коса, с бяла къса брада и дълги тънки мустаци.  Дрехите му бяха кремаво бели, съчетани имаше червено-кафява препаска. Той беше последното ниво в тази Кула на преображенията. Последното ниво, което символизираше дълбоко смирение и единство на мъжките фази на развитие. Но въпреки всички свои уникални качества, които притежаваше, той имаше нещо много присъщо за придобитата мъдростта  - страх от новото. Страх, който му подсказваше, че ако продължи нагоре, ще отрие нови неща , а това означаваше да загуби  върховенството си в това пространство.
       Аз свързвам мъдреца с търсещият човек! Човекът, които се опитва да живее в постоянно знание и последователност. Аз вярвам, че инфантилното знание, което се налага с религиите и посредственото всеобщо просветление ограничават  и отдалечават личността от нейното истинско развитие.
   
      Над главата на мъдреца имаше малко стъклено отворче. Приличаше на капаче изковано с железни рамки. Навън се виждаше тъмнина, някакви асоциации, дори с космоса се прокрадваха в мен. Въпреки знанието и смирението, които присъстваха в  Учителят, то самия той изпитваше страх да  продължи нагоре. Поколеба се, но събра смелост и взе тежкото решение да напусне  познатото. С излизането си, той захвърли съвършенството си  и пое рискът да започне развитието си от началото.
   Лично за мен това е мъдростта, тя не се оковава в рамки, така както беше оковано прозорчето, мъдростта е свободна и тя има нужда да се развива. Всеки, които иска да научи нещо за себе си има нужда да  придобива нов опит, от новите изживявания, които си позволява да изживее, грешките, провалите, успехите, това е пътя към мъдростта.
  Това   колебание, което изпита мъдрецът е присъщо за всеки човек тръгнал по духовния път. В духовното приключение "Да откриеш себе си", всеки, който е въведен от водач изпитва този страх. Страхът от откъсването. Този страх от новото не е присъщ само на последователите на водачът, а този страх е първоначално генериран от самия водач. Излезели от предалите на знанието, което е постигнал, водачът има шанс  да изгуби титлата си. Но всеки търсещ човек има нужда и от самота и от наставления и от учител. Но за да продължим по пътя си и да бъдем част от училището наречено Живот, то ние трябва да приемем, че освен предметът, в който сме станали изкусни и учителят, от който сме научили много, то  в училището има и други предмети и други учители, които ще разширят мирогледът ни. От нас зависи дали да продължим и да се впуснем, като дечица очакващи трепетно новото или да останем в онова, което сме постигнали и да  изливаме мъдри слова, под които се крие страха от  собствената си нищета.  Мъдрост, мъдрост, но живеенето само в мъдростта или стъпките, които другите предначертават за мъдрост се оказват тежка робия, която отдалечава човека от сърцевината му. Силата на знанието е, за да се прилага и  разширява, а не да стой зад затворите на бялата брада, възрастта и  вселенските съждения, за това какво е пътят и как трябва да се върви по него.
          Образа на мъдрецът, бащата или на крайното земно развитие на мъжествеността и смирението постигнато в тази Кула, го свързвам с образа на Попа в Таро. Попът е една от най-силните карти, при него вече не е нужна външна сила, така както беше жезълът при Валето. Попът знае, че истинската сила извира отвътре.  В Попа все още присъства страхът, защото над него седят още карти, които тепърва ще се разкриват.
   
    След като отвори капакът на  Кулата, Мъдрецът, Попът или по-точно казано Анимусът излезе във вид на синя светкавица, която обгърна и събрана с енергията си тролото от тъмни, черни,  гъсти облаци, обгърнали небето.  Въпреки мъдростта, която присъстваше в Анимуса, той все още беше много приземен, ръководейки се от бинарностите на действителността,  като светло и тъмно, добро и зло. След излизането си, събирайки и загръщайки тъмнината, той я  претвори в нещо много странно.  В малко червено яйце, което падна отново в Кулата.

    След падането на яйцето вътре си дадох сметка, че кулата е инкубатор, в който се развиват различните  етапи на личността. Яйцето беше изрисувано със светло синя боя, от рисунката със синята боя си личеше ясно изображението на  Окото на Хор.
 
    Символиката на окото е вечно присъстваща във всички религии -  Египет окото на Хор, в християнството Окото на Провидението, в ислямът окото на Аллах. В едно от най-древните  учения на индуизма създателят Шива е изографисан с Око, шестата чакра Агжна буквално преведена означава  - възприемане. Възприемане на божественото начало и край, това символизираше и самото яйце.  Окото постоянно наблюдава животътни и прецизно следи от какво имаме нужда. Окото е онзи наблюдател, който  винаги знае от какво се нуждаем.. Тогава, когато е дошло подходящото време онова, от което се нуждаем ни бива дадено,  излюпвайки от яйцето. В яйцето се съдържа новото, онова, което слага край на старото или то поне показва. че се ражда нещо, което е готово да сложи край на съществуването си зад черупката на ограниченията.

    От яйцето се излюпи  женски дух.  Беше злобен,  изпълнен с омраза и готовност да разрушава. Видът му бе  прозрачен с остри черти и  свирепи нокти, с които искаше да разкъсва и да сее разрушение.  След като се излюпи духът мигновено се запъти  нагоре. без дори да се оглежда за местоположението си. Излезе извън Кулата, озова се в космоса, в който виждаше Анимусът как отново седи  в поза лотос, потънал в дълбоко смирение. Той я очакваше. Тя отиде при него приседна на коляното му, а той започна бавно да я гали. Това беше Анимата женската половина на мъдростта. Когато той я галеше чертите й ставаха меки, благи. Анимата беше нужната частица, защото мъдростта означава разширение и цялостност. Женската хала се описва напълно под знака на Дамата в картите. Картата Дама стой наравно с  Попът в колодата. Но въпреки равенството в картите, то Анимусът изпитваше за момента превъзходство над Анимата.
        Превъзходството на мъжкото над женското си личеше по името й, което беше Атанама.    Дълго търсих какво е значението на тази дума "Атанама", но за съжаление не можах да открия абсолютно нищо. Когато обаче  потърсих думата в мъжки род "Атаман" открих, че това е титла присъща на донските казаци. "Атаман" буквално означава главатар.  Названието "Атамана" означава жената на "Атаман" главатаря. Тя беше неговата собственост.   Понеже тя е зависима от него и от неговото звание, то тя се нуждае  той да бъде  в хармония със себе си. Вече дори и на база мой лични физически проблеми, Анимата насочи енергията си около врата, като прие безформеност. Трудно ми е да определя на какво приличаше тя , докато го лекуваше,  въртейки се  във въздуха около врата на Анимусът. Най-важното усещане, което пропиваше тази сцена, беше, че двете противоположности си помагат една на друга!
 
        Анимата и Анимусът, които се появиха в това преживяване са архетипи описвани от К.Г.Юнг. Самият Юнг определя тези два образа, като базови, основополагащи символи на мъжкото и женското начало. За да изпитаме  цялостност, ние хората имаме нужда да съюзим противоположностите в нещо общо. Това беше следващата стъпка, която наблюдавах, Юнг я нарича сизигия -сливане.
            Духът на Анимата влезе през устата  в Анимуса, сякаш той я глътна. Тя слезе в корема му. ато  Като страничен наблюдател виждах кръговите движения, който тя правеше вътре.  Това, което би определило нейната форма най-точно е уроборосът,  Макар уроборосът да е символ изобразяван, като змия захапала опашката си, то образът на Анимата се беше изгубила като отделни кръгове от  енергия, дим.  Мъжествеността и женствеността знаеха, че следващата стъпка е важна и за двамата, а стъпката предвещава отново сливане. Анимусът изпитваше страх, защото отново знаеше, че ще изгуби формата си. Но когато Анимата вече беше в мъжката утроба, то тя изпитваше сила и могъщество. Нещата бяха в женските ръце и везните на надмощие вече се изравниха. Нещата се бяха обърнали и сега Анимусът трябваше да прояви доверие към онова,  което беше създал.  Макар и трудно, той й се довери. Тя изпита дори удоволствие да покаже разрушителната си сила. Завъртя се още по-бързо, още по-бързо, докато беше в корема му и изведнъж разпръсна и двамата .
 
     Анализирайки нещата до тук,  ако трябваше да определям тази ситуация с някоя карта, то това ще бъде картата Асо. .Асото присъства четири пъти, обагрено в различни бой, като всяка  боя съответства на даден природен елемент. Асото е специална карта, тя има стойността на числото 11. Стойността на две равноправни единици, така както Анимата и Анимусът изравниха силите си. Но Асото има и стойността на 1, цялостност, точно както двете половини вече придобиваха един образ.
    От образа на Анимата и Анимуса, от единицата се създаде нещо още по-възвишено, нещо още по-голямо - нулата, Жокера - Шута. Появи се   Шегобиецът, по известен като Глупакът. Един от основателите на трансперсоналната терапия Станислав Гроф  описва в книгата си "Приключението да откриеш себе си"  този персонаж с названието -  Космическият Шегобиец. В картите Шегобиецът е онзи измамник, който може да бъде и 0 и 22. Може да бъде и най-големия глупак, но може да бъде и онзи, който се надсмива на тежките, трудни моменти, които са част от живота ни.
    Още с раждането си Шута започна да се кикоти и присмива на всички. Той все още се  намираше в космоса. Въпреки глупостта и смехът, които царяха в него, той  се чувстваше сигурен, че беше истинският господар, който се явява под формата на Глупака.
    Шутът беше с шарени широки панталони, шапка с пискюли, но нямаше лице. Главата му имаше форма на топка. Интересното беше, че въпреки появата на Шута, отново се  появиха образите на Анимата и Анимусът. Мъдростта определено не беше доволна от това, което се роди от нея.  Но на Шута хич не се впечатляваше, той се присмиваше на себе си и на онези учудени персонажи, от които бе произлязъл-Анимата и Анимусът, персонажи, които си мислеха, че са достигнали до истинското знание.
В  очи  на Шегобиеца те бяха толкова глупави и изгубени. Заблудени и отдали целия си живот да търсят нещо, което толкова много ги отдалечава от самите тях. Глупакът, стоеше, танцуваше правеше малки трикчета,  с които показваше отношението си към живота. Той притежаваше смях. Сега осъзнавам, че смехът е най-голямата сила, която човек може да развие у себе си. Шута само подвикваше " Мъдрувате ли, мъдрувате ли? " и се смееше, сякаш за него думата контрол значеше смях. Дори докато аз бях в хипноза усетих енергията, която бликаше от този архетипен образ. Смеех се с него на глас.
   Четене на  книги, пости, търсене, лутане, противоречия, а мъдростта е толкова просто нещо. Тя се крие в способността да бъдем глупаци и да се надсмеем  над всичко, което си мислим, че е било толкова, важно, трудно за постигане.
      Анимата и Анимусът бяха слисани, гледаха уплашено, сякаш всичко, за което се бяха борили толкова дълго, всичко, в което вярваха беше разбито на пух и прах от  истините, които говореше един Глупак. Мъдростта на майката и бащата беше тотално принизена, сякаш наистина онзи, които се смееше притежаваше всичко, което може да променя вътрешното състояние и заобикалящата го реалност. За да докаже силата, с която разполага Космическия Шегобиец реши да напусне Космоса  и да слезе на Земята.
 
       Когато пиша тази дълга статия... Космическия Шегобиец би дошъл при мен и  типично в негов стил би ми набил един ритник по задните части  и би ми казал  иронично" Ооо, ама ти наистина си много, много мъдър, да не си Шри Шри Рави Шаран  " след този сарказъм би се ухилил. Като се замисля с тези няколко провокативни шеги, той би ми казал толкова много. Неговият смях е гарнитурата, която бих желала всекидневно да присъства в ежедневието ми.
     Шута се запъти към Земята, приемайки образа на комета. Вече на база моите лични преживявания, той се озова в Англия,  където съм пребивавал и аз. Озова се на площад заобиколен от хора, които живееха сиво, монотонно ежедневие, сякаш липсата на емоции, тотално  погубваше живота им. Той ги събра започна да прави фокуси,започна да се присмива на себе си, на самите тях дори и изведнъж тълпата избухна в захлас. Смехът стигна до сълзи от щастие, нещо, което никои там не беше изпитвал отдавна.
   Но въпреки, че даваше щастие на хората Шегобиецът се почувства самотен. Чувстваше  адски  самотен, на моменти дори се обръщаше с гръб към хората и плачеше. Този момент бих го свързал с това, че хората винаги гледаме да сме усмихнати пред другите,  с цел да прикрием собствените си мъки. .
   Когато Шегобиеца се обръщаше да плаче, той видя, че близо до него има каменен мост, под който течеше река. Той пожела да срещне своята Анима. Изведнъж от реката изскочи Русалка, която го изненада и развесели. Той се разсмя сякаш знаеше, че тя е неговата Земна половинка.
Те отново решиха да се слеят, но тяхното уединение беше много лесно, плавно и весело. Когато се сляха двама, от тях се създадоха две малки  дечица на около 3-4 годинки. Едното приличаше на мен, като малък. Другото дете беше момиченце с руси коси и бяла рокличка. Двамата се  бяха се хванали за ръце, смееха се, бяха щастливи и бавно си проправиха път през тълпата. Живот по детски.
    Шегобиецът и неговата приятелка се бяха изпарили, бяха останали само тези две невинни детски същности, които слагаха началото на един нов земен цикъл, но вече знаейки, че смехът е онова нещо, което има смисъл. След като си проправиха път през тълпата те отидоха до един фонтан и огледаха се във водата, но вместо да видят младите си лица, те виждаха образите на старец и старица. Фонтанът беше предзнаменование на девствеността на човешката душа и вечният кръговрат, от който всички ние сме част, но незнайно защо все още не можем да го приемем без страх и болка.
   По -интересното беше, че във фонтана имаше малка златка рибка,  която изпълняваше желания. Желанията, които си пожелах бяха две, третото беше подарък.
 Когато се сетя за първото желание, още чувам смехът на Космическия Шегобиец да кънти в ушите ми.
     Първото ми желание беше да се оженя. Рибката се превърна в малка фея, която ни поръси със прашец и видях картина, в която с това малко момиче сме  булка и младоженец.
 Второто желание ми беше да продължа да се развивам в сферата, в която работя сега -психологията, защото ми е изключително интересна. При изпълнението на второто желание нищо не видях или усетих.
  Третото желание аз не си го пожелах, то беше подарък от рибката. Отвори ми нещо като врата зад която се криеше наситено сива енергия, нещо като безкрай, сякаш ми отвори вратата, зад която седи Демиург, Създателя...Това беше нейният подарък.
  Може би тепърва ще разкривам стойността и значението на този подарък?

    Преди да напусна тази трансова действитеност отново се срещнах с Шегобиеца и неговата половинка, които си бяха отишли  в космоса. Те бяха щастливи, смеейки се и правейки лудорийки.  На раздяла ми подариха малка кутийка. Бях много изненадан и трогнат. Не знаех, какво има вътре. Когато я отворих от нея изскочи една пружина, на която имаше закачена китка. Пружината се изстреля  към мен, ръката с пръсти ми удари една масльонка по носа. Подаръкът им беше безценен. Жокерът и Жокерката се заливаха от смях, това беше техният жест към мен. Един от най- значимите подаръци, които съм получавал.
      Те ми казаха, че всеки път, когато си вдигна носа и се взема на сериозно кутийката ще отваря, ръката ще изскача и ще ме цапардосва по носа, за да ми напомня, че не е важно, кой колко от високо гледа , а важното е кой има умението да се надсмива над себе си..:)