Досег със сянката

   Говоря ти за онази част от твоята личност, която има един сенчест привкус. Привкус на онова, което си отхвърлил и не си зачел за свое. То не е нужно да е твое или мое, а то си е там в тъмнината. Онази част от теб, която иска да бъде опозната, но уви тъмнината е толкова поглъщаща и дива с тишината си, че се чуват само писъците на хилядите ни гласче в главата ни " Откажи се".

   Трудно е да виждаш в тъмнината, защото там очите не вършат работа. Сякаш там най-ценният опит е опита на другите сетива, с които разполагаме. Но уви, когато е тъмно може дори и те да са заспали и тогава става още по-трудно да опознаем нещо отхвърлено от собствената ни личност. Онази част сенчестата, поглъщащата, в която тлее нещо диво.  Онази част от теб, в която забравяш за светлите моменти и си обгърнат изцяло от онова, което си отхвърлял. Може да е сила, която не си подозирал, че имаш или малоценност, която седи там и чака, но знай, че там в тъмата има нещо, което е твое, мое, наше по природа. 

Няма светлина, няма насоки, няма упътване има само сянка, която внася ужас в сърцето ни. Досегът с нея никога не се забравя. Наподобява смъртта над преходното, но има и жежка огнена сила, която дава нов живот. Придружен с някаква странна демонична сила, неприсъща на този свят. Защото тя се намира там в онзи свят извън материалното, извън обозримото, нещо, което и плаши и притегля един полусъзнаван, несъзнаван комплекс описан от Юнг - Сянката. Символ на злото, отхвърленото, неприетото.

Според Юнг ние общуваме със сянката си по няколко начина: проекция, отказ, интеграция и преобразуване. С отказа си от тази сенчеста част ние въобще не я приемаме, като съществуваща и прилежаща на нашата личност. Това лесно и дори най-често води до проекции.  При нея проектираме собствените си чувства и недостатъци върху другите. В един такъв момент ние буквално преписваме онези части сенчести части от нашата личност, които не можем да осъзнаем върху другите. Това, често води до неприятно сблъсъци, защото ние прожектираме филмът на отхвърлените си части, без да си даваме сметка, че част от това, което виждаме е наше производство.
Ако човек умее да остане осъзнат и да бъде критичен той има шанс да започне да оттегля проекциите си, а това не е хич лека задача. С оттеглянето на проекциите започва едно вътрешно съзряване и интеграция на отхвърлените ни части. Този процес е дълъг и изисква време. Процесът на интеграция е свързан с това не да гледаме образите от филма, а да застанем зад "прожекционния апарат", зад онова, което дирижира филма на нашите усещания. Този процес винаги е съпроводен със сериозна съпротива на съзнателно ниво и би могъл да се осъществи пълноценно едва тогава, когато личността е готова за това. Да се приеме сянката означава да се спре нейната компулсивна схватка.

 Символите на сянката на сянката включват змията (като тази в Райската градина), дракони, чудовища и демони. Тя често пази входа към езеро с вода, което е колективното несъзнавано.


Ако често пъти се гневите или приписвате на хората определени черти, помислете дали всъщност това не е нещо ваше, което прожектирате върху тях.. :)

Ключът в страданието

И отново онзи мрак, за него ти говоря. Дори съм чувал, че за него пише в онези алхимични текстове. Текстове, в които мистиците са търсели ключът към вечния живот. И странното е, че те са знаели, че ключът и онова, което той отключва са символни понятия, които живеят дълбоко в човешките недра. Там където, за да слезе човек се нужда е от смелост, защото там е мрачно, тъмно, няма ориентири и единственото нещо, което може те води, това е волята на нещо по- голямо от човешката ни разумност. Пътя надолу е път на равно сметка и сблъсък с онова нещо, което наричаме душа.

А за да вървим надолу неизменно се сблъскваме с мрака, който мистиците са обозначавали с думата нигредо - чернилка, утайка. Мрак, който тежи, като олово. Знам, че ме разбираш, защото аз не ти говоря за времето, за слънцето и белите краски, които са посипани по облаците. Говоря ти за болката. Онази болка по един съвършен свят, в който няма болка. Знам, че усещаш или не е нужно да разбираш целия парадокс на думите ми. Защото в едно сме се убедили двамата животът е труден и освен, че е труден той ти носи на теб или било то на мен това, от което имаме нужда, за да прочистим душата си или напълно да погубим битието си. Нито повече, нито по-малко, сякаш всичко е старателно измерено и поднесено с типичен божествен финес, който ние правосигнално не можем да разберем.

И това поражда болка, да не знаеш, да се променяш, да страдаш и да се опитваш с всичките си човешки сили да избегнеш нужното страдание. Тогава, когато болката е заседнала на гърлото ти, като камък, който те спира да говориш, да викаш, да плачеш и единственото нещо, което ти остава е да седиш в тялото. Да седиш в света, в който си избрал да се родиш. А мозъкът ти не спира да прехвърля планове идеи, как да се измъкнеш, а нещо в теб вече е разбрало, че бягството не е решение.

А, от тук насетне накъде?

Явно нещо сме разбрали и аз и ти и то по трудния начин. Може би това е нашия начин, че бягството от самата болка, ражда още болка. И вече сме депресирани, изгубили надежда, че нещо някъде ще се промени. В този момент не сме ли най-близо до онова, за което винаги сме мечтали? Няма логика, нали? Чрез безкрайното си отхвърляне и тотално неприемане на ограниченията на живота, не сме ли стигнали до онази повратна точка, в която просто сме се доверили на нещо, което надхвърля праволинейната логика на ума ни. Странно? Никога не се бях замислял, че ако човек смята, че се отдалечава от нещо с ума си, то той може би се приближава към същото с душата си. И не е ли това по-силната връзка. Връзката с цялото човечество не само през радостта, а през болката, отчаянието, мъката, които тайм всички ние дълбоко в душите си. Тогава в депресията, в отчаянието разбираме най-важното, че всяка болка, всяка криза ни отнема маските, дрехите, усмивките, зад които се крием и всичко това продължава, докато не останем голи. Напълно голи, напълно съкрушени, напълно обезсърчени, но и напълно пречистени, напълно преродени, напълно припознали себе си.....Само в този момент можем да оценим и осмислим божествената логика за всичко случващо ни се....

И може би ключът от всичко преживяно ни трябва и ни е нужен, за да отворим вратата, когато на нея се почука.

Има моменти, когато Бог идва и чука на вашата врата. Това е любовта – Бог, който чука на вашата врата. Чрез жена, мъж, дете, любов, цвете, залез или изгрев, страдание, болка, мъка,…Бог може да почука по милиони начини.

Ошо