Стени без тухли

    Мрежи, телени мрежи преграждаха гората, като скопени животи в продължение на няколко години. Но мрежите, стомана не бяха достатъчни, нужно беше още. Нужно беше нещо повече, с което хората да бъдат разделени от близките, приятели, роднините, сънародниците си.
 В продължение на няколко години  мрежите  бяха заменяни от 45 хиляди бетонни блока, изграждащи стена  с размери 3,6 метра на 1,5 метра. Стена, която символизираше силата, могъществото и унижението, което беше готов да понесе обикновеният човек, унижение, което беше подаръкът от победителите във войната.
   Желязната завеса терминът, който охарактеризира периода след Втората световна война.
Разделение, разкъсване и усещане за онзи студен привкус на войната. Това беше епохата, в която водачите разделяха народите с най-здравата, най-пазената и най-сивата стена - Берлинската.  Берлинската стена беше стожерът, който пазеше политическите интереси  от 1961 г. до 1989 г. почти три десетилетия. Времена, в които съдбите, сърцата и отношенията между хората бяха разцепени, разсечени от Източните и Западните интереси. Интереси, които обуславяха прищевките само на малцина, назовавани  с прозвището Водачи!
    Но така беше при войната губещите нямат право на глас, а победителите пишат историята. Историята всъщност беше най-голямата развратница, която се присламчваше само към днешните герои.  А народът нямаше право, нямаше глас , единствено  тихото роптане вкъщи скришом се долавяше едвам, едвам.
     Стена, която разцепи добитъкът на две, при това за един ден.  Един ден и стената беше издигната, макар и само като мрежа, но  това беше достатъчно, за да се разцепи стадото надве. Нямаше как да преминеш, нямаше как да протестираш, няма как да се бориш, защото си просто човек без мнение, човек пълен със страхове и слабости.  А политическите течения и интереси бяха, като река, която давеше всеки дръзнал да я прекоси.
    -Берлинската стена, берлинската стена зовеше гласа на стареца!
-Аз бях там! Пазих я, изпълнявах заповедите и сърцето ми се късаше, защото моето семейство беше отвъд тази тягостна преграда. Да пазиш стената, която разделя теб от собствената ти плът, представяш ли си? - иронично се засмя той. На никой не го пожелавам, това наказание!
 -Но такива бяха времената, заповеди,  неизпълнение, смърт! Това беше рутината, която беше набрала Студената война! Всички се запасяваха обмисляха планове, стратегии, събираха оръжие, а ние войниците бяхме пионки. Каквото ни кажеха, това правихме, имахме ли избор?....Със заповед Желязната завеса беше спусната, със заповед се вдигна. 1989 година, беше годината, в която светът бутна и развали тази проклета,дяволска стена. Хората ликуваха прегръщаха се, като брат, брат. Някои хора, които обичахме за жалост не дочакаха този ден.  Хиляди бяха погребани в очакване, че скоро, съвсем скоро Желязната завеса ще се вдигне и те отново ще имат шанс да се съберат с остатъка от семейство си. Е, моментът дойде, но за някои беше прекалено късно. Стената погреба хиляди съдби опитвайки се да я прекосят, но зидат на човешката алчност  погреба множество други, които чакаха моментът на свободата. Свобода, та какво разбираме ние хората от свобода....
  След падането на постолата на разделението щастието, веселието,  всичко това продължи толкова кратко. Всички ние хората, всички тези, които празнувахме по цял свят, всички ние нямахме нужда от свобода. Това беше самата истина... И така последната бетонна стена, която ни делеше близо 30 години беше разбита на пух и прах и само един малък кът от нея седеше за назидание, подсказващо за човешкото безумие, което всички ние се кълняхме, че никога, никога няма да повторим..
   Но човекът винаги е имал нужда от сигурност, така, че онази последна стена беше наистина последната видима такава. Тя беше заменена от нещо много по-страшно, стени без тухли, без тел, без бетон, без пазачи.  Разрушихме една преграда и я заменихме с друга сто пъти по-тегава за премахване.  На мястото на сивата стена  всеки човек издигна невидими стени, кули, лабиринти, зад които да се скрие.... Стени, които ни придаваха сигурност, стени, които ни предпазваха от мрака, стени, които не допускаха  светлината, стени, които пропъждаха болката, но не допускаха и любовта, стени, които ни бранеха, но и притискаха, стени, които ни показваха, че имаме нещо свое, но точно те бяха отнели силата ни да се впускаме стремглаво в нови пътешествие, приключения и подвизи, стени, които ни бранеха от вятъра, но ни караха да зъзнем нощем сами в студа....Стени, стени, зад които мъждукахме, като восъчни свещи към своя край....Войната измести центъра си, премести се от бойното поле, вътре в самите нас. В дните, в които живеем няма нужда, да ходим  на бойното поле за да умираме, ние  вече сме способни сами да отнема живота си.  И най-лошото е, че никой не може да и спаси от там, само ние знаем изхода на лабиринта, в който сме се затрили. Сами я докарахме до тук! - отсече старецът.  Бившият пазач на Берлинската стена.
- Огледай се, виж хората, виж себе си и се запитай.  Споделям ли? Радвам ли се истински?  Успявам ли? Живея ли така, както и искам? Доволен  ли съм? Позволявам ли си? Помагам ли си?  Усещам ли?  Обичам ли  ? Но преди да ми отговориш знай, че за да видиш, за да усетиш, за да изживееш, за да бъдеш е нужно да напуснеш своята крепост за малко, поне за малко, отвъд стените....

Съдбовен знак

    Дните се изнизваха един след друг, преливайки в седмици, те в месеци и така  неусетно дойде краят на поредната година. Бяха минали два месеца от посещението ми в онова малко градче. Спомените от там още топлеха душата ми, съучениците ми, дядото и заветът на любовта, до който се докоснах, определено ме накара да преосмисля живота си.
     Беше Коледа, време в което хората се събираха и празнуваха , а аз нямах никой, бях сам. Толкова години, толкова срещи с хора и на прага на четиридесетте аз отново нямах никой.  Освен себе си разбира се, но сега това не ме плашеше. Бих казал, че ме плашеше, това че самотата ми харесваше. Уединението ме привличаше, единак такъв бях по характер. Разбира се това не означаваше, че не искам семейство, деца, топлина, любов , но все си мислех, че друго ми е отредено. Бях приел мисълта ,че така ще си угасна, сам в някой забутан старчески дом , може би там щях да намеря някоя баба , на която постоянно да чета конско и да давам акъл от позицията на терапевтичния ми насъбран опит. Ох, горко й на тази женица! Моят пиперлив характер щеше бързо да скъси оставащите й дни и да ускори изпращането й в царството небесно!  Мисълта за моята  кончина ме караше да се усмихвам и да иронизирам живота си в тази празнична нощ.
Иронията ми беше вярна приятелка, ако не друго винаги намирах утеха в нея....

   Стоях пред камината и наблюдавах игривите пламъчета . Никое от тях не се повтаряше , така както дните макар и еднакви , никога не бяха едни и същи. Всеки един изгрев носеше надежда за по-добър и смислен ден , докато залезът слагаше край на поредната илюзия. Чакаш ли някой друг да те направи щастлив, обречен си! Това говорех на хората, явно беше дошло времето и аз да се вслушам в своите думи...
   Бях поседнал на кафявата мека мебел в хола, отпивах от червеното вино и колкото и да бях свикнал със самотата, уединението и рицарското ергенство,  исках да прекарам с някой празниците.  Имах нужда да споделям. да давам, да получавам, имах нужда от разтърсващи емоции, които да ме изкарат от релсите на коловоза, в който бях застинал. Исках да споделя това което имам, а аз имах предостатъчно. Многото години работа ми бяха донесли слава, пари, признание , но всичко губеше смисъла си, щом не беше споделено с някой, който да ме буди с целувка, с някой, който да ме изкарва извън нерви, а след това да ми прошепва нежно в ухото "Обичам те", някой, с който да изпитвам разтърсващи духовни и физически наслади.

  Времето за мен самия беше цената, която плащах, за да помагам на хората. Помагах, раздавах се, учех,  учех се и аз, но в такива дни си давах сметка, че и аз не знам много  за чудото наречено живот...  Доказателството беше, че на светъл празник като този, седя сам и абсурдно анализирам животът си, при това за пореден път...Жалко, наистина жалко!
  Може би трябваше да намаля темпото на работа. Ако трябва да съм честен отдавна трябваше, да съм го сторил. Нищо не ми беше чуждо, та и аз бях човек , но работата ми, обществото и чуждата болка изискваха от мен да бъда отдаден, отзивчив и толерантен, та нали бях Господин психологът... Човекът, който показваше пътя на другите ,а сега самият той се бе забутал задънена улица.
    Причината беше ясна. Всичко това се дължеше на мекия ми характер.  Не можех да отказвам на хората търсещи помощ, много рядко ги връщах. Бях съпричастен с болката им, исках да им помогна  да преминат по-бързо през страданията, мъката и да намерят себе си. Но забравях най-важното, всеки крачеше със собствено темпо. 
    Когато започнах да практикувам вярвах и все още вярвам, че това беше моята съдба и призвание, вярвах, че така ми беше отредено, от оня горе, но не бях Йешуа , не можех да бъда винаги успешен. Не можех да приемам и всички. Времето ми тук на Земята беше ограничено също както на всеки човечец. 
    Претоварвах се, нагърбвах се с прекалено много ангажименти, часове, курсове, семинари, консултации и всичко отново и отново. Сега когато седя  и се връщам лентата назад се чудя как съм успявал. Знаех обаче, че няма да мога да поддържам продължително това темпо на живот или по-точно  на работа, защото ежедневието ми се опираше точно на това, работа...
   
   Точно за това говоря, че даже и докато бях почивка си мислех за работа. Анализирах, търсех конкретни решения, за даден проблем, ако хората, които ме посещават надзърнеха в дома ми, щяха да видят как техният психотерапевт седеше сам в празната си къща, докато галеше малкото си куче Джордж и чакаше да се случи чудото, с което да започне да живее отново.
  -По Коледа стават чудеса, нали Джордж?- засмях се аз.
    Поне намирах сродна ергенска душа  в лицето на Джордж . Липсата ми на време  беше замонашила и него.  Двама красиви, наперени ергени на прилична възраст, такива бяхме аз и моето куче! 
    Колкото и  да обичам работата си, сам знаех, че трябва да я съчетавам по-умело с личният си живот или поне  с останките от него. Казвах на хората, че „животът не е само психотерапия" явно трябваше и аз да го проумея.
   Огънят, светлинките, виното, всичко беше чудесно, но не ми се седеше в тази празна къща. Чувствах се подтиснат, изоставен и захвърлен, като непотребна вещ. Имах нужда да се поразсея малко. Станах, навлекох шубата си и се стегнах за разходка.  Макар навън  да беше тъмно и мъгливо, то нямаше от какво да ме е страх, аз имах верен приятел и защитник в лицето на Джордж. Все пак Джордж беше същински звяр, който тежи три килограма. Нямаше как да не изпитвам спокойствие, докато бях с моя дакел. 
   Излезехме навън, а  мъглата беше загърнала в непрогледна перелина всичко наоколо. Мъглявината  се разстилаше  като фон, върху който се открояваха силуетите на пустите дърветата.  Въпреки метеорологичните условия навън наистина беше приятно.  Усещах свежия въздух, който беше подправен с миризмата дим, излизащ от комините на няколкото запалени печки в околията. 
   Странна, интересна Коледа без подаръци, без сняг, но въпреки всичко Коледният Дух се усещаше, повече от всякога. Хората изглеждахме по-добри и отзивчиви по тези празници, сякаш се освобождавахме от капана на материализма, в който бяхме прищипания цяла година. 
 Не подаръците, вниманието и афинитетът, с който подаръкът беше избран, това ни караше хората  или поне мен да се чувствам щастлив. Как успешно се вписвах в тази графа на нуждаещи се от такъв подарък - внимание.  Смеех се сам на себе си, докато ходех по пътя, но се обнадеждавах с факта  че Дядо Коледа няма да ме забрави, защото знае , че съм бил послушен.
   Аз вярвах в стареца с корема и чувала с подаръците, знаех, че рано или късно ще дойде и при мен. Това, че закъсняваше го отдавах на факта, че може би в мъглата е закъсал някъде с шейната си и сега впряга силите си да бута шейната, там някъде из Млечния път.

   Прекарахме почти час навън с малкия Джордж. Макар,че  се намръзнахме и двамата бяхме доволни по своему. Той въртеше опашка, а аз се смеех на коледните прищевки и мисли, които преминаваха през главата ми. Прибирайки се към вкъщи, видях че портата на двора беше отворена. Аз нямах спомен да съм я оставил така, но кой ли щеше да дойде. Мъглата, празника, отдалечеността от града разколебаваха повечето, които бяха решили да ме навестят. Отивайки към къщата видях силует, който се отразяваше под лампата. 
    Странно кой ли беше ? Когато се приближих, силуетът дойде към мен целуна ме по бузата и ми каза: 
- Весела Коледа Антонио ! .Не знаех , все още кой е, но гласът ми звучеше познато. Когато застанахме под светлината видях, че това беше Линда. Красива жена на около 33 години, с дълга черна коса, добре сложено тяло и зелени  изумрудени очите. Вниквайки в  очите й   се виждаха искрите на кипящия живот, извиращ от  нея.  
    Линда живееше в Америка. Идваше, два три пъти в годината  у дома си.  Срещата ми с нея  беше много интересна. Преди няколко години тя потърси моите психологически услуги. Беше попаднала наистина в дълбока емоционална дупка.  В нейният живот беше настанал анхедоничен период, в който тя не изпитваше никаква наслада, не виждаше никакъв смисъл и не намираше никакви сили да продължи напред.
  Спомням си, че когато дойде в кабинета ми беше посърнела и пожълтяла. Не беше хапвала нищо с дни, а за  спокойният сън за нея беше станал лукс, който и се струваше далечна дестинация. В рамките на десетина сесии , тя си стъпи на краката. Но между нас се зароди приятелство или може би нещо повече, на което ние  не дадохме шанс. Тогава бяхме в различни посоки, всеки гонеше професионална изява. Тя своите задачи, аз по моите, нещо  не ни достигна...
     Сега тази жена седеше на прага на къщата ми и изглеждаше ослепително, нямаше и помен от унилия човек тогава.
-Линда, Линда каква магьосница си! - това ми се въртеше в главата непрестанно.
  
    Поканих я да влезне вътре. Беше малко разхвърляно и ме досрамя , но така е като си ергенин.
С влизането  Линда започна да ми се кара , защо нямам елха, защо съм сам на този празник, защо, защо, защо.....Явно днес си бяхме сменили ролите. Тя се беше превърнала на терапевта.
   Какво да й обяснявам, сякаш  сам не знаеше, за какво иде реч.
   Настанихме  се  хола, а аз отидох в кухнята да взема  още една чаша за вино и да взема нещо за хапване. Когато се върнах , на масата стоеше подарък. Не знаех какво да кажа. Тя само се усмихна и ми каза:
- Честита Коледа Тони ! На картичката пишеше: За човекът, който промени живота ми и ме накара отново да заобичам себе си! Очите ми се просълзиха. В такива моменти съм наистина благодарен на Бога, за това, което ми отредил да работя. 
   Тази жена беше пропътувала хиляди километри, за д се прибере в родината си. И първият човек, при който идваше бях аз.  Та тя мъкнеше куфарите си от летището. Чувствах се благодарен, полъскан и определено приповдигнат. 
    Разопаковах подаръка .Беше картина, а в долния ъгъл пишеше  "С обич Линда". Тя я беше рисувала, сега си спомням че ми разказваше, че в свободното си време обича да рисува. На платното беше изобразен огън и въглени , а над тях се рееше свободно феникс, възкръснал от болката, за да разпери крилете си над въглена, над огъня, над старото. Може би с това тя искаше  да ми каже ,че е време да променя нещо в живота си , знам ли можех само да гадая. Тогава тя дойде към мен, сложи ръцете на раменете ми и ме целуна, казвайки ми " Антонио,  няма какво да губим, нека се опитаме отново". Стоях, като треснат, не можех  да повярвам на ушите си.
Сърцето на психотерапевта  сега биеше по-лудо от всякога, а именно трепетите в него подсказваха, че той е човек, просто човек...
 -Усминах се, целунах я, погледна и през прозореца и си казах:
-Дядо Коледа винаги си знае[ как да ме изненадаш послушните деца!....

Жена

Остави я да говори,

крещеше всичко вътре в мен.

А лъжите й прозират,

като тялото й във сатен.

Красота и Дявол,

има в своята душа.

Красота, лукавост,

си личаха в изказа.

Остави я да говори.

дай й път и свобода.

Остави я да се рови,

там във миналите времена.

Остави я, остави я,

искаш само нейната снага.

Прегърни я, прегърни я,

Дяволът ехидно подстрека!

Ръж

Време, време ни разделя.
без да има даже плач.
Време, време ни събира.
водейки ни чак до здрач.

Устните докосват нежно,
жадно впиват се в плътта.
Пръстите притискат алчно,
с раздрани линии по гърба.

Тялото трепери, като струна,
възгласи издигат в ръжта,
а сърцето бие по принуда,
искайки да вкуси от греха.

И телата се събират,
като пъзел от игра,
а очите ни  се вглеждат,
в маковете на ръжта!

Маковете ни унасят,
с ритъма към порив нов,
възгласите се  разнасят,
някъде далеч, надлъж.

Само стенене се чува,
там из цъфналата ръж,
страстите в едно се сливат,
сякаш правим го веднъж!

Преход

Последна цигари.
Последна песен.
Последен шанс.
Последен грях.

И после всичко пак наново.
Опитвам се да викам,
но гласът  ми няма слово.

Няма смисъл, думи, логика дори,
а цигареният дим отлита,
унасяйки ме в размисли.

А мислите  се сипят,
като блясък разпилян отвън в снега,
снежинките докосват, голотата на света.

И бавно, бавно снегът ще се превърне в лед,
но дотогава аз ще чакам,
хаосът да се въведе във ред!

Залез

Мъка, мъка се събира,
като капчици роса.
Мъка, мъката извира,
сутрин рано с изгрева.

Всеки лъч към мен поглежда,
с поглед внася светлина,
мъката от мен изцежда,
като пясък, вадичка вода.

Ситни вопли в мен напират,
като цветни пъпки пролетта,
нощем мъката извира,
с бутилка празна ще я утеша.

Всичко давещо преглъщам,
без да има израз и слова,
а пък мъката седи прегръща
като стари рани мащеха.

С болка нежно ги поръсва,
туря им по някой цяр,
знай, че мъката пирува,
станеш  ли й господар.

Звукът на любовта

Погледите се кръстосват,
като шпаги режещи плътта.
Думите пък омагьосват,
като две сърца с една съдба.

Ритъмът им става равен,
монотонен всеки ден,
а пък звуците отлитат,
без да бягат във фалшив рефрен.

Стонове, въздишки тихи,
сипят се във нощния брод.
Две тела напук се свързват,
обричайки се любов.

Любовта непретенциозна става,
не й е нужна даже светлина
но емоции тягостно раздава,
въпреки разсъдък, правила.

Тишина се възцаряват,
звуци се връщат  с допир нов,
и телата, като  две остават,
готови да изтръпнат  в едно с любов.

Звезди в нощта

През прозорецa наднича странник,
тръгнал нейде из града.
През прозореца наднича сянка,
затрита, като светлина в тъма.

Но тъмно е навън и аз не зная,
прозорецът предпазва ли ме днес?
Но сърцето горестно потрепва,
че странникът ми носи вест.

Вгледах се във сянката отсреща,
оприличих я, като есенна дъга,
а странникът помаха ми насреща,
и с думи той ме прикова.

И стъклената ми ограда,
на хиляди парчета разпиля,
защото странникът със думи ме наказа,
че зад стъклото не прониква светлина.

Вечност

Много лесно е да вярваш,
че счупеното може да се залепи.
Много лесно е да лъжеш,
че всичко някак си върви.
Много лесно е да чакаш,
всичко безвъзвратно да се промени.

 А времето да бъде, като спряло,
скрибуцащо със зъбни колела,
защото времето се е събрало,
със две стрелки разделящи мига.

И бавно миналото се прокрадва,
превзема мълчаливо реалността,
и с нагли лапи то заграбва,
усмивки хиляди сега.

Но тихо можеш да се вслушаш,
дълбоко в своите недра,
и странно този път да чуеш,
глас от детска игра.

И може да премине чувство,
че винаги над тебе бди душа,
и нейният глас да те напътства,
че всъщност си дете от вечността.

Спътник

Скитници във нас се скитат,

разделяйки съдбите ни на две,

Скитници във нас се лутат,

с разперени отвъд ръце.

И пустошта е празна чаша,

пропита с болка и сълзи,

и пустошта е тежко бреме,
което някак си тежи, тежи.

А скитниците нейде бродят,
заменят болката със глъч,
а скитниците се надяват,
с молитви на последен лъч.

Молитвите пък някак си пропадат,
във тегоба,обреченост и самота,
но молитви се издигат,
там от нищо, в болката.

Скитниците някак си намират,
умисъл във всичко това,
и скиталчеството се превръща,
 като преход в пустошта.

Защото  скитниците вече са разбрали,
че е нужен спътник във нощта,
защото скитниците вече знаят,
че е нужна помощ,
за да бъдеш бутнат в  пропастта!

Пагубна светлина

    Мирчо се беше  запътил към съседното село. Краката му се движеха бързо и чевръсто. Бързаше, бързаше, чакаше го път, който най-лесно и кратко можеше да измине вървейки. Няколко сипея и една долина и вече съседното село се виждаше.  Докато вървеше Мирчо забеляза тревата под краката си. Тревата имаше жълто зелени оттенъци. Зимата си отиваше, но сякаш още пролетта не смееше да се покаже. Дърветата бяха оголени и потънали в дълбок приятен сън. Тук-там имаше по някоя зелена пъпка проявила смелост да се покаже. Но все още дърветата стояха, като голи скелети насред пустошта.

     
          И-де, иде новото начало! - окуражи се  Мирчо.

 
     И отново забързваше крачката си. Знаеше, че днес има важна среща.  В далечината вече се виждаха малките схлупени къщурки на китно планинско село, към което се беше запътил. Макар и отдалечено, сгушено в прегръдките на планината , макар далече от градски кич и показност, в селото все още кипеше живот. Хората. живеещи там бяха останали верни на предците си. Обичайте, обредите и отношението към делника в селото  си стояха същите, както десетки години преди това. Въпреки свирепите времена на живот, хората в тази общност бяха успели да запазят човещината един към друг. А това им даваше сила да посрещат всички неволи и несполуки, които им носеше утрешният ден.

  -Близо съм вече! - прошепна си Мирчо.

  Когато напусна долината, която беше посипана на места със сняг, приличащ на парцали разкъсани и разхвърляни несретно в тревата. Мирчо навлезе в селото и  пое през  къщите. Вървейки през тях той наблюдаваше хората.  Хората, през мирчовите очи  изглеждаха приветливи, радостни и благи. Това го дразнеше, завиждаше им. Искаше и той да притежава това щастие, това спокойствие и ведрост. Толкова много  им завиждаше на тия проклетници, които сякаш държаха това, за което той само бленуваше.
   
      -Доброто, Мирчо, доброто! Не завиждай! Не пожелавай щастието на другия!- обори чувствата си той.
    За момент Мирчо се усети, че  беше потънал в с раздорите на душата си, но сякаш тропотът  на преминаващата каруца го извади от този унес и той бързо се по освети.
  -Още малко, още малко и ще съм спасен! - обнадеждаваше се той. 

Отново сложи усмивката на занемареното си брадато лице  и прекоси  остатъка от селото. Отвъд последните къщи, към  края на павираната улица се издигаше неговата спасителна обител. Църквата стоеше там,  накрая на село. И някак си, наистина очакваше и приветстваше идването на Мирчо.

   Черквата  беше малка, но си личеше, че  беше поддържана. Бялата, варосана фасада и подреденият външен двор подсказваха, че това беше свято място, в което цареше друга енергия. На върха на купола на черквата висеше една медно жълта камба, чийто звън се чуваше дори и в Мирчовото село. Всеки път щом чуеше звука на камбаната сърцето на Мирчо подскачаше и започваше да шепне молитви, като избавление.

   
        Тук съм вече! - успокой се той.

    Пристъпи бавно. Ръцете му се опряха на студената вратня на двора. Побутна я. Проскърцването на вратата прониза царящата мъртвешка тишина. Още с пристъпването към черквата, той усещаше мириса на тамян. Свързваше този мирис със спасението. След това той пристъпи по стълбите нагоре и отвори вратата на черквата, но преди това свали шапката си, в знак на уважение и се прекръсти няколко пъти.

    Влизайки вътре го посрещна обичайна гледна, икони, които, сякаш зорко съблюдаваха  за правилата и канона,  горящи свещи, които внасяха светлина в мрака  и онзи неговият спасител отец Иван.  Отец Иван или дядо Иван, както го наричаха хората беше 56 годишен мъж, който се беше отдал да служи на най-висшата инстанция  - Бога. Дядо Иван в хорските очи беше символ на вярата, смирението и благостта.

     Мирчо идваше всяка седмица при дядо Иван. От  доста години насам. Това, което водеше Мирчо   беше, че в съзнанието му се  беше зародило мисъл, че ще се самоубие. Изневиделица тази мисъл се беше появила, от нищото, просто ей така. Мисълта в първите дни не го притесняваше и с лека ръка я отблъскваше , но  ден след ден,  десетки дни след появата й, мисълта носеше усещаше напрежение и лудост, който разболяваха Мирчо. Той вече беше повярвал на мисълта.   Ножовете и острите предмети го привличаха, за това той беше заключил всичко в едно чекмедже в дома си, а ключа  беше оставил на сигурно място, при жена си. Но каквото и да правеше, както и да се бореше  той не можеше да изчисти мислите си.
   Тази зла участ, която го беше застигнала, го докара до  последния шанс за спасение - Дядо Иван.

 
     След, като се здрависаха Дядо Иван и Мирчо се насочиха към изповедалнята.

Мирчо започна да излива болката си. 

-Дядо Иване живея смирено, работя, гледам децата си, обичам жена си, отдал съм се на Бога, но тези мисли, тези мисли......Присви юмруците в знак на яд, отчаяние и безпомощност и се разплака. Пъдя ги, от себе си, но колкото повече го правя толкова по-черни и нахални стават. Усещам, че тези мисли ми отнеха всичко и радостта и щастието...Говорейки той започна да заеква и да хлипа от отчаяние. Ще го направя накрая, ще сложа край на живота си!

-Дяволът е упорито нещо Мирчо! Ти трябва да си силен и да не се подаваш на него. Мисли си за хубавите неща от живота.  Мисли си за Христа, моли му се да ти прости грешките, защото ти знаеш, че ти си грешник, когато позволяваш това да минава през главата ти.
- Постиш ли, четеш ли Библията, молиш ли се?
 -Моля се всеки ден. Спрях да ям месо. Спрях да пия. Спрях да излизам. Спрях да правя секс дори с жена ми.  Седя си вкъщи само. Правя всичко, само и само да е угодно на Бога. Осъзнах, че  Дяволът се е вселил в мен, аз трябва да засиля вярата си в Бога. Целомъдрие, отдаденост, безпристрастие, така ще засиля  усилията си в  борбата срещу Сатаната!

-Така, така! - поклатеше радушно глава си отецът, в знак на съгласие. Упорство и вяра, това води до избавлението, продължавай по същия път! Дай  сега да ти прочета  Кипряновите молитви, за да се очистиш от  покварите в душата си.

 
      Дядо Иван започна:

- Владико Господи, Иисусе Христе, Боже наш, който всичко държиш, помогни на този грешник, обладан от Дявола. Помогни му да изцели душата си. Помогни му да прогони тези мисли и да възвърне вярата си отново в тебе Иисусе ..Ти знаеш тайните на смиреният твой раб Кипрян..- продължаваше да пъди злото отецът.

А Мирчо седеше слушаше, представяйки си как тези мисли се пропъждат от  светлина идваща от иконите и гласа на божия наместник. По лицето на грешника се изписа онази лекота, която винаги отецът виждаше след обредът, който правеха в продължение вече  на 8 години.

      Молитвата свърши.  Мирчо се изправи и каза:
- Да, почувствах го!  Аз съм светлина и чистотата. Изцелен съм, бяха думите на страдалеца. Чувствам се, като прероден! Благодаря ти отче! Жив съм , отново съм жив! - зовеше Мирчо.

   Мирчо целуна ръката на кадията, прегърна го в знак на благодарност.  Страдалецът  беше изпълнен с чувство  на ведрост  и надеждност, че наистина неговото страдание е свършило днес. Прекръсти се! Погледна смирено олтарът, сложи шапката на главата си. Огледа се в свещите, които бяха изгаснали. Той веднага свърза това, с края на мъките си. Амин, Амин!
 Отвори вратата с въодушевление, слезе по стълбите, слагайки шапката на главата си и пое по пътя към  вкъщи. Натоварен  с тялото това спасение, но и заръките да продължава да пости, да се моли, да се ограничава, да не мисли, но не и да живее.  

 -Лек ти път и само светлина по него! - провикна се дядо Иван.

 -Да, бъде! - отзова се отдалече изцеленият.
Срещата на дядо Иван и Мирчо беше променила и двамата...

Когато вече Мирчо се изгуби из селото дядо Иван усети, това странно чувство, което винаги го спохождаше щом се срещаше с този човек. Чувство на безсилие и безверие. Той знаеше, че колкото и добре да се чувства сега, Мирчо ще дойде другата седмица отново.

Наместникът на Бога, не знаеше какво да прави, а това го поболяваше и него...Мислите на Мирчо, бяха изпитание и за вярата н отецът и за самият им притежател...
  -Ах, Дяволе, Дяволе! Всички ни поквари!- затвори отецът вратата на черквата, запътвайки се към иконата на Дева Мария с Младенеца! Понечи, побутна я и зад нея изкара една бутилка наполовина пълна с ракия. 

- Ех, Мирчо, Мирчооо и двамата ни погуби!-  проклинаше отецът, пълнейки чашата догоре.  Явно твоят дявол е по-голям от моя. Отпиваше на големи глътки  богопоклоникът,  опитвайки се да избяга от безизходица, отчаянието, тъмнината и пагубната светлина, която не беше погубила само неговата душа, но и чуждата.

Духовност, подтисничество ?

Лишения, ощетяване, кое е правилно и кое грешно?...Трябва да се молиш! Не трябва да ядеш месо! Трябва да е въздържаш! Нужно е да следваш канона! А днес каза ли молитвата?

И с каква цел се прави всичко това? Духовност ? Духовността означава разширяване на възгледите, а не подтискане и принизяване. Това е правилно, това грешно...Кой го определя!? Господ? Макар и Господ да е еднакъв неговото присъствие в нас е много индивидуално и тези насоки и убеждения, които са описани по горе определено изразяват само едно мнение! Мнението на този, които вярва в тях. Но чуждата вяра със сигурност не е моята, твоята или чиято и да е било! Чуждата вяра си остава чужда. Опитваме ли се да я впрегнем насилствено през нашите разбирания за живота, това е равно не само на лишение, но и на духовно самоубийство.
Вярата е едно от най-важните звена в човешкия живот, изгубиш ли я свършен си. Изгубиш ли вярата си,животът вече не носи радост. Ежедневието става сиво, апатично, поради това, че липсата на вяра отваря една огромна бездна, бездна, която с нищо друго не може да бъде запълнена. Вярата е в основата на човешкото съществуване и израстване и за да достигне личността до това прозрение е нужно да има болка, да има страдание. Само единствено болката и страданието ни откъсват от обществения впряг. Страданието дава възможност на човек да разбере кой е. Тогава се проявяват истинските сили и заложби за борба за ново начало. А това да разберем кои сме, като личности е наша основна цел в съществуването ни.
Духовността представена чрез религиозните движение е доста оскъдно явление. Ограничение, канони, празници, поклонничество. Да, разбира се всяка религия има уникални гледни точки, но в един момент религията се оказва недостатъчна, за човекът, които е бил побутнат да върви по пътя на духовността. Използвам думата побутнат, защото за да тръгнем в една такава неизвестна никому посока, каквато е духовността е нужно или да бъдем излъгани или да бъдем принудени.
Каквато и да е една религия, каквито и приоми да се позовават в нея. Религията измества центъра на вярата в човека, навън към правилата. Не се ли спазват правилата си осъден, от изповядващите, от самия себе си дори. Вина, вина, че имаш различни собствени усещания. И това е нормален ход на нещата, човек преминава през сблъсъкът, през неврозата, през раздиращия вътрешен конфликт и там започва собствения си път Бога.
Но каквото и да означава понятието духовност, ние сме длъжни да живеем от позицията на човека. Човекът, който преминава през щението, покварата, през абсолютно всички жизнени цикли. Опитваме ли се да пропускаме нещо с цел да докажем уж високите си възгледи, то ние се лъжем, бягаме, страхуваме се от онова, което се крие в душичката ни.
Нямам предвид безразборни ограничения, в никакъв случай и липса на такива, цета е да се търси балансът между тяло, душа. жизнен цикъл. Ако живеем на 20 години с разбиранията на 50 годишен, а след това на 50 години с разбиранията, като на 20 годишен, то това са 30 години изгубен живот. Защо ли? Защото сме пропускали, прескачали, бързали излишно!
Не е нужно да правим страдалчески опити и неописуеми усилия, за да видим какво се крие зад ъгъла. Това, което се крие там, когато му е времето само ще ни намери. Не казвам да не правим усилия. за да се развиваме. Но всичко да бъде от една човешка позиция, а не инфантилен стремеж за бягство в духовните парадигми.
Телата са създадени да се мъчат, но и да носят удоволствие, духът се ражда в материята, за да зрее. А материята е майката, която учи духа на мъка,болка, щастие, радост, страдание. И всичко това ни отличава от роботите, защото ние усещаме, тлеем и умираме. И въпросът е не кога ще умрем, а какво ще направим, докато живеем. А това със сигурност са безбройно много грешки, провали и успехи. Безбройно много човешки глупости, които няма да се нравят на канона, но ще ни дадат емоция, искра, тласък да продължим напред, Така се учим хората в хода на съществуването си, в движение. Движение, което не е еднакво с утрешното или вчерашното такова. Течението носи всеки от нас и това е неизбежно. Някой решават да плуват, други да се борят, трети да се давят. Всичко е въпрос на личен избор, но прав и установен път и посока никога няма и няма и да има. Защото човешките ни сетива са ограничени, докато изпитваме само удоволствие. Тогава възприятията ни са притъпени. Но, когато има трудности, когато има мъка, печал, тогава тялото е най-долу, но душата ни е най-горе. Когато човек страда и проявява разбиране към случващото се , тогава той е най-близо до Бога. В такъв момент отношението ни към заобикалящата реалност се е изменило, защото ни вече сме разбрали нещо много важно, че не сме само материя. И всичко това е през болката, търсенето, движението.
Като деца на Бога нашата задача е да щуреем тук на тази Земя!
Така, че ако ви се яде - яжте! Ако ви се прави секс - правете! Ако ви се мрази - мразете! Защо ще дойде време, в което тялото ще премине през доста физически фази, а ние ще сме го ощетили, поради това, че сме търсели и сме се учели на духовност. Стремежът към Божествената любовта е уважение към бинарните субстанции. в които пребиваваме - тяло, душа. Когато ги уважаваме и зачитаме, когато се вслушваме и намираме допирни точки, тогава през нас протича съвсем различна енергия, защото ние вече сме в друго състояние на съзнанието. Божествено, Атман, Крия, Турия. Но това може да се случи само и единствено, когато обединяваме, а не разделяме!

Човешка омая

Думите преплитам аз във рима,
търкаляй ги тихо във прахта,
а  времето отлита ли отлита,
със спомени и шарени листа.
Годините се нижат в броеница,
тежейки силно на врата,
а есента отново се попарва,
от зимна люта суета.
И дните си отиват бавно,
проточвайки се в ден и нощ,
а животът тъне славно в заблуда,
придружена с  притъпен  разкош.
И всичко жалко се прокрадва,
 в сляпа вяра във нощта,
и тихичко стремглаво наблюдавам,
 скрита вътре прозаична светлина,
И душата ми за миг ликува,
 намерила подслон в нощта,
а в  сърцето чувствата се бутат,
като притоците на река.
Далечен пристан, светлина, звезда.
Ах , коварна омая!
А нa човек му трябва само,
проклета нежност, топлина!

Убеждения

     Някои общи заблуди и  мисловни изкривявания, които подчиняват и променят живота ни в посока, която ни отдалечава от самите нас!

1. Ако се чувствам зле, значи съм направил нещо погрешно.

2.Не мога да действам по различен начин - така чувствам нещата.

3.Когато ми се случи нещо лошо, знам, че това е наказание.

4.Ако нещата  не се получат сега, повече никога няма да се опитвам да ги правя.

5.Ако има моменти, в които не  се чувствам перфектно, значи нещо се случва с мен.

6. Когато съм тревожен знам, че ще се случи нещо лошо.

7. Аз никога нямам право да плача.

8. Силните хора никога не плачат.

9. Да казваш "обичам те" е проява на слабост.

10. Аз нямам право да отказвам.

11. Винаги трябва да се съгласявам с чуждото мнение.

12. Какво ще кажат хората, ако ме видят как плача?

13. Когато съм сред хора винаги трябва да се държа на положение.

14.Ако съм добър и мил, ще ми се случват само хубави неща.

15. Хората никога не оценяват това, което правиш за тях.

16. Не мога да си позволя да обичам, защото знам, че ще бъда наранен.

17. Мога да контролирам чувствата си. Аз нямам право да се поддавам на емоциите.

18.Ако не ми угаждаш, значи ти не ме обичаш.

19. Всеки един човек е длъжен да ме приема такъв, какъвто съм.

20. Преди да предприема нещо, аз трябва да съм на 100% готов за това.

21. Аз винаги трябва да съм добра, каквото и да ми струва това.

22.Аз съм лоша майка, ако не позволявам всичко на децата си.
23. Не е важно какво съм постигнал до сега, важното е, че има още много неща за вършене.
24. Работата е най-важното нещо в живота ми.
25. Нямам право на почивка, почивка е загубено време.
26. Винаги съм бил ощетен от живота.
27. Само  аз ли имам такива огромни проблеми?
28. Чувствам се виновен, че не давам всичко от себе си за другите.
29. Аз трябва да бъда уважаван от всеки . Уважението е нещото, което ме прави значим.
30. Аз нямам сили да отстоявам позицията си.

Това са само част от убежденията, с които израстваме ние хора. Една голяма част от тези парадигми за запечатани още в нашето детство. Авторитетите на майката и бащата са наложили  модели  си на поведение, като  отпечатък, който носим години след детската си фаза на развитие.
  Но вече пораснали хора, някои от тези убеждения ограбват живота ни. Рамката, която е скована от детството буквално ограничава и големия, "зрелия" човек вътре в нас. И с течение на времето ние започваме да използваме само част от потенциала си. Пазим се, крием се, живеем зад решетките на собствения си затвор. Надзъртаме мечтите си от там, но уви все нещо не ни достига. Все нещо е твърде далечно, все нещо куца в нас или във другите. Нашето възпитание, травмите от ранната ни детска възраст са изградили  филтрите, през които ни приемаме заобикалящата ни реалност.
   Ако бащата, майката са пропуснали да ни насърчават, а за сметка на това са критикували постъпките ни. То в нас започва да живее една личност, която изпитва неописуем страх от провала.  Защо? Защото това е бил страхът на нашите родители, страх, който умело те са приобщили към нашия живот.
  Ако бащата и майката са посрещали сълзите в нас с думите "Стига си се преструвал", "Не ме натоварвай с твоя рев". В нас започва да живее личност, която крие чувствата си, крие емоциите си, поради това, че този страх от критика и наказание за нашето несъзнавано са все още фиктивни.
  Ако майката и бащата са прекалено толерантни и позволяват всичко. Тоест няма забрани, няма умерени наказания дори. В нас започва да живее личност, която си мисли, че всичко е позволено. Личност, която проявява нарцисизъм и неуважение към другите, понеже единственият авторитет, който съществува, това е авторитетът към собственото Его.
   Ние не можем да виним родителите си, защото теса направили всичко по най-правилния начин спрямо техните разбирани. Но вече, като хора в определена възраст е нужно да се отърсим от товара на някои от по горните убеждения.
 Как можем ние възрастните да променяме собствените си убеждения?
 Реструктуриране на моделите, като използваме пътя на логиката, опитът,  способността ни да се наблюдаваме и анализираме.
Задаването на въпроси директно към подсъзнанието ни води към отговорите, а отговорите определено водят и до страхове вътре в нас!
Въпросите са от порядъкът на: Какво означава?, Какво ще стане, ако?, Как ще се чувствам, ако?, Какво ще се промени, ако?

Когато проявим смелост и зададем въпросите и приемем отговорите освен с логиката, ние имаме възможност и да работим и нещо в пъти по-силно. Силата на любовта към себе си. Това да си позволим да бъдем такива несъвършени. Но да осъзнаем и нещо много важно, че несъвършенството всъщност се нарича уникалност.

Пример:
-Ако  се карам на децата си, когато крещят и викат съм лоша майка!
Какво ще стане, ако наистина съм лоша майка?
-Децата ще ме намразят!
-Какво ще стане, като ме намразят?
-Ще остана сама?
-Какво означава самотата за мен?
-Слабост, отхвърляне.

Страхът от самотата, от  отхвърлянето са в основата, чувство за вина, .
Логика. Добрата майка учи децата си на възпитание и уважение. За да науча децата си на уважение първо е нужно да го проявя към себе си. Уважавам се, като поставям здрави граници, с които да показвам, че най важното е човек да има лично пространство. Аз знам, че децата са огледало на родители си, за това за да науча децата си да се отстояват е нужно да им покажа такова поведение.  Обичам ги и знам, че това е за мое и тяхно добро!

Пример.
Аз трябва винаги да съм готов на 100%!
Какво ще стане, ако не съм готов на 100%?
-Ще се проваля.
Какво ще стана, след като се проваля?
-Хората ще ми се присмеят.
Какво означава присмехът им за мен?
-Болка, гняв, нерви.

Страх от провала.
Ако съм постоянно на 100%, то аз винаги ще съм под напрежение. Като всеки човек, аз имам своите силни и слаби страни. Аз знам, че провалът е стъпалото преди успеха! Аз съм готов да успявам, за това си позволявам да действам и да греша! Аз знам, че грешката всъщност е опит, който ще ми бъде нужен напред по пътя ми!


Пример.
Аз няма сили да отстоявам позицията си!
Какво ще стане, ако започна да отстоявам позицията си?
- Ще е нужно да поемам отговорности!
Какво означават за мен отговорностите?
-Не, знам, никога не съм поемал.
Как ще се науча, ако не започна от някъде?
-Няма как!

Страхът от заявяване, страх от успеха.
Страх от приемане на собствената  личност, уникалност. Страх от отстояване на собствените възгледи, които са съчетани със страха от кастрация, наказание.
Всеки човек е уникален и всеки човек има позиция и  право да се заявява, така както аз имам право да отстоявам собствените си виждания. Позволявам си да изразявам мислите и идеите си свободно, защото знам, че по този начин аз проявявам потенциала си. Аз знам, че когато се заявява проявявам любов и отношение към себе си!


Пример.
Жена ми изглежда променена, сигурно ми изневерява!
-Какво ме навежда на тази мисъл?
Външната промяна, която забелязвам.
-Всеки човек, които се променя ли изневерява?
Не.
-Какво провокира в мен чувството за изневяра?
Ревност, слабост, недоверие.

Страхът от самотата, тук е съчетан със страх от загуба на контрол и ревност.
Жена ми, като всяка жена иска да изглежда добре. Когато жена ми изглежда добре и аз ще се чувствам добре. До колкото на себе си, до толкова позволявам и на нея да бъде свободна. Доверявам й се, защото знам, че доверието е нужно на нашата връзка. Когато се доверя на нея, това означава, че съм си позволил да се доверя и да освободя себе си от оковите на ревността.

Майчина заръка

    Пясъчният часовник отново се завърташе и ситните песъчинки бавно изпълваха празната отсрещна сфера. Песъчинките се струпваха  една върху друга, като думите, усмивките, сълзите.  А, натрупаните  нахвърляни чувства  безразборно стояха на камари, захвърлени и чакащи идните дни.  Дни, в които тя щеше да намери време, за да сложи ред и начало. Но камарите се множаха година след година, така, както обещанията, че от днес, от утре, от други ден животът й ще поеме в друга посока. Посоката никога не идваше, сякаш беше само на една крачка, а това беше толкова тежка крачка, която тя дори не знаеше как да направи.
 
Не знаеше, не можеше! Тя сама прозираше, че тези жалки оправдания са поредните лъжи, които  й даваха  нотки на сигурност. Мигове, в които тя можеше да поеме дълбоко въздух и да остави живота й  да се подхвърля, като разменна монета, от ръка на ръка.
  Уж, следваше течението. Така беше чула  от хората, че най-правилният ход е да се оставиш в лапите на живота. А животът някак си я  подмяташе от едната в другата ръка, търсейки най-подходящото място за нея. Подмятане, което продължаваше толкова дълго, че тя вече придобиваше обликът на пачавра, чиято роля беше да попива чуждата болка, мъка, мръсотия.
 А още по-лошото беше, че колкото и да я отвращаваше, това по някакъв неприличен начин я възбуждаше дори. Караше я да се чувства значима!
 
  Единствено отварянето на гардероба й  сутрин и доставяше удоволствие. Гардероб, който допреди време беше пълен с костюми. Костюми, които променяха облика й.  Костюми, които заменяха самоличността й, в такава самоличност, в която тя  очакваше хората да я възприемат.
  Стотици парчета плат имаше в този гардероб, сякаш там бяха събрани всички роли, които тя умело избираше да играе. В този гардероб живееше обликът на добрата домакиня, онази, която винаги трябва да бъде изрядна. Там пребиваваше и образът на мръсницата, тази, която трябваше да прави мъжете щастливи, да ги задоволява, да угажда на перверзните им заявки. Там живееше  и грижовната майка,  онази, която беше нужно да бъде мила, всеотдайна, грижовна.

  Но днес гардеробът беше почти празен. След толкова много чужди маски и прищевки, след толкова много други образи, сред толкова много парцали, днес вътрешността й беше пуста. Нямаше никой. Нямаше усмивка, нямаше радост, нямаше любов. Сякаш всички тези усещания бяха станали, като дрипите й. Скъсани, износени, захабени от хилядите насилствени обличания.
   Отдавна не й се беше случвало, но при липсата на алтернатива, налагаше се да бъде себе си.
  Тя започна бавно да оглежда голото си тяло в огледалото. Движеше ръцете си по кожата. Усещаше топлината, а това я караше да настръхва. Докосваше лицето, гърдите, бедрата, гениталите си. А вътрешният й глас гръмко крещеше " Курва, Курва". Така се чувстваше тя изнасилена. Мъжете, които я чукаха й казваха тези думи стотици пъти, но тогава тя ги приемаше като признание, от покорените глупаци, които се мислеха, че са я превзели.
Мъжете бяха средство за постигане на цели. А тя знаеше какво искат тези псета. Тяхната заявка беше толкова просто, те искаха плът. Плът, с която да задоволят нагона си.
Тя обичаше тази игра и я играеше умело. Играта, в която разменяше тялото си срещу това, което иска.

 Но от вътрешния глас отново се изтръгваха думите "Курва, курва". Болеше я, но болката я връщаше обратно в реалността.Нямаше какво да спре този зов. Нямаше с какво да притъпи и отмие чувството на мръсотия, което усещаше не само в тялото си, но и в душата си. Почернена, омазана в човешкото щение. Всичко в нея лепеше и макар  да миеше по два пъти на ден тялото си, тя не можеше да отмие миризмата и усещането за поквара, които  се бяха стаили вече, като част от нея.

Днес нямаше одежди, с които  тя да се пременя. Сега в гардеробът стоеше закачена само една бяла рокля на червени точки от преди повече от двадесет години.  Спомняше си, че когато за последно беше обличала тази рокля си бе обещала, че ще сбъдне всичките си мечти, каквото й да и струва това. Е, вече всичко беше постигнато пари, коли, къщи, работа, деца, но онази жена, която си беше пожелала всичко това вече я нямаше. Беше се изгубила, затрила в мечтите си. Или по точно мечтите й я бяха затрили. На кой бяха мечтите!? Може би нейни, може би чужди... Какво значение имаше на кой бяха, като тези мечти бяха погубващи.
 

Беше толкова отчаяна, че направи нещо неприсъщо за нея прояви слабост й се  разплака. Коленичи на пода, а сълзите  й бавно капеха  и попиваха  в килима. Сякаш тези няколко капчици, които извира от нея сега, бяха най-чистото нещо, което се беше запазило в нея. Нямаше къде да избяга днес. Нямаше я тълпата, хората, нямаше къде да се изгуби.

Тя вече беше погубена, но гласът не проявяваше жал "Курва, курва".  Раздираше я отвътре. Болеше я, но и носеше  й наслада това самопризнание! Някак си по този начин тя, задоволяваше чувството си на вечно подчинение и дълбок мазохизъм.
-Такава съм! Курва съм! -ухили се ехидно тя.
Изтри сълзите си, надигна се, огледа се й отново в отражението се появи онзи блясък, с който тя беше готова да съсипва чуждите животи, така както беше съсипала своя. Готовност, с която да троши и заличава всичко само за да угоди, на човека, който никога не я зачете такава, каквато е. Но заръката, на същия този човек й тежеше и я преследваше постоянно.
   -Длъжна си  да успееш, независимо какво  ще ти струва това!- Бяха думите на майка й.  Думи,  с които беше израснала от малка. Думи, които 30 години след това се бяха претворили в орисия.

Свeтулки в тъмнината

 
       
          Дядо Хатем , дядо Хатем! - звънтяха детските гласове по улицата.  Децата догонваха стареца, който се движеше бавно и несретно по песъчливата улица. Краката на стареца стъпваха несигурно, изморено, а шумът от провлачването на подметките подсказваше, че този човек е вече на една преклонна възраст. Годините му се бяха струпали на гърба и сякаш го свеждаха, като натоварен  огромен товар, чак  до земята. В дясната си ръка дядото държеше пръчка, с която потропваше по занемарената улица.  Звукът го ориентираше, водеше го. Старецът отдавна бе забравил какво е светлината, цвета, образа!  Той живееше в мрака. Очите му от десетилетия се бяха забули в постоянна тъмнина. Очите, прозорците на душата му бяха затворени за този свят.  Той беше слепец!  Слепец, който бе обречен да гледа живота с други очи, по друг начин. Той виждаше живота, когато се вглеждаше  навътре в себе си. Там се намираше пристана си на спокойствие и вечна светлина, които възцаряваха усещанията и чувството, че този, които няма очи може да вижда в пъти по-добре заобикалящата го илюзия.
 Но въпреки тъмнината, въпреки слепотата, детските гласове не можеха да бъдат пренебрегнати. Когато старческите уши доловиха свистящите подвиквания на децата, дядо Хатем бавно започна да се обръща и да търси посоката, от която идваха възгласите. Докато се обърне напълно децата вече го бяха обградили и засипали с обичайните въпроси.
  Децата не бяха обречени с морал, срам и човешка злоба те бяха чисти, но в същото време и безкрайно любопитни. Винаги го питаха едно и също.
-Дядо Хатем, като нямаш очи, какво виждаш!?
Старецът се засмиваше! Той  знаеше, че децата имат чисто сърце и просто са любопитни...
-Виждам други, чужди светове, в които вие зрящите не може да надникнете!
-Разкажи ни, разкажи ни...- това беше детската молба.
Старецът се умиляваше от детските призиви. Децата обичаха да слушат вълшебните думи на мъдреца. За детски душици това беше момент на бягство от реалността.
   Бягство от войната, бягство от глада и недоимъка.
   Градът в, който живееха обезлюдяваше. войната всекидневно отнемаше стотици животи. А Макази от разцъфваща провинция, се бе превърнал в свада на разрушенията. Срутени къщи. половинчати стени , хора без усмивки, съдби без посоки,  това беше докарала войната! Война за свобода и  независимост, та тя убиваше хората всекидневно. Смъртта бродеше, a  жителите на Макази толкова бяха свикнали с нея, че дори не й обръщаха внимание.
   Бомбардировки, окупация, атака и отново разрушение това  бяха действия, които бяха станали неделима част от делника.
Едно време в тази далечна провинция хората се бореха с пустинята, с пясъците, а сега пясъците превземаха и засипваха всичко наоколo. Улиците бяха песъчливи, потънали в прах и пепел, а единствените, които тичаха и се забавляваха бяха  децата наобиколили стареца. Бащите на повечето деца бяха измрели по време на битките, но децата  бяха умишлено лъгани, че един ден бащите им  ще се завърнат отново и всички ще се съберат заедно на семейната трапеза. Така, както традицията повелява. Децата нямаха избор, те трябваше да вярват, това им носеше сигурност! Лъжата им носеше надежда, че войната ще донесе мир!  Но мирът никога не  идваше! Мирът беше, като оазис в пустинята, тъй желан, тъй чакан,  а същото време тъй далечен и безкрайно убийствен!
   Децата поведоха слепеца към тяхното място, приказното място. Място закътано, все още неосквернено, покрито с малко зелена трева и едно голямо величествено дърво, което местните наричаха Асока.  Дървото на изкуплението. Зелените високи клони на дървото и прокрадващата се слънчевата светлина през листата създаваше шарена, прохладна  сянката.  Идилията, която цареше на това място пренасяше човек в други измерения, далеч от войната, далеч от мира, далеч от онова що беше човешко. Това беше идеалното място. в което всички се настаняваха удобно и заслушваха гласа на стареца, пътувайки към онзи свят, светът на приказките.
  Но едно беше условието, за  да почне да разказва дядото   поредната  си приказа.  Всички трябваше да затворят очите си.  Само, когато затворите очи, вие ще  усетите мира, дори без да го търсите, подканяше ги старецът!  Приказка, истина или лъжа беше, какво значение имаше, щом , свободата беше реалност, макар и за малко!
 Групата се настани и разказът започна....
   Думите на дядо Хатем зазвучаваха все по-провлачено  и унесено, а малките слушатели сякаш се откъсваха от това, което до преди малко виждаха с очите си, от това, което наистина ги заобикаляше. Макар и всички да слушаха приказката всяко дете си представяше по-различен начин думите, които достигаха до него.
  Старецът разказваше за едно далечно място, отвъд пясъците, отвъд пространство. Място надалеч от тук, там където животът никога не спира. Но  макар и  съществуването да продължава, то никога не се случва по същия начин. Децата слушаха потънали в една дълбока полудрямка. А старецът говореше за реката, реката, в която се къпят душите.
   Хората наричаха тази река Еридан. Буквално се превеждаше Божийте сълзи. Това беше мястото, в което душата се отърсваше от човешката болка, щение и алчност и започваше новото си начало. Душите, душите дядото натякваше... Играят си там като,  светулки светещи в мрака. Подскачат, танцуват там над притоците на реката. Сияят в тъмнината, като светлинки, които впръскват надежда, че отвъд притоците на реката, животът продължава по различен, по свой начин. Живот наподобяващ човешкия, но без болката, без омраза, без алчността, без власт, без война... Светулки, хиляди светулки, накацали по полето на  безвремието.Седят и си почиват от работата, която са свърши ли на Земята. Кротуват и размишляват, какви дела да сътворят отново щом разперят крилете си. Това е царството, в което цари мир, величествен мир. Децата от това имаха нужда от мир. Душите им имаха нужда да се откъснат от разрушението, хаоса, глада и болката и да се понесат в едно спокойствие, временно спокойкствие
  Старецът влачеше гласът си бавно протакано, сякаш като лодка  движеща се  из Божията река! Чисто, смирено и отдадено, думите се преплъзваха в образи, създавайки нов свят. И макар да изглеждаше всичко толкова хаотично, някак си отвъд логиката имаше подредба непонятна за човешкия ум. Но за децата беше лесно да се сприятелят със светулките, в света на душите. Да ли защото бяха още невръстни? Дали защото  децата имах една непонятна връзка с оня свята? Никой не знаеше. Но децата притежаваха онова, което ние възрастните губехме, онова, което животът ни отнемаше и заменяше с лакомия, материализъм и война за власт и надмощие! Децата притежаваха вяра и мечти, детски свободни мечти, това им беше достатъчно, за да живеят с усмивка, било то и в един свят на болка и страдание, какъвто е човешкият!
  Приказката бе към края си, а светулките разперваха криле и засветваха, като хиляди звезди, които обсипваха небесния свод над вълшебната река, която разделяше човешкия свят от ония невидимия, до който човек  може да достигне, когато си позволи да стане, като слепеца, виждащ отвъд пределът. Виждащ, но не с очите, а сърцето си!
  Звездите засияваха, а тяхното отражение достигаше и се отразяваше в дъното на реката. Сякаш малки бисери се бяха посипали в лоното, в което се движеха водите на  забравата.  Реката продължаваше ходът си, така както светулките продължаваха да разбулват мрака и да създават едно състояние на омая. Състояние, в което единствено душата можеше да пребивава.
   Но, думите вече ставаха по-звучни и по-ясни, думи наситени с онази човешка вибрация, която подканяше децата да се завърнат от светът на приказките и да се пренесат отново в песъчливата забрава, която , ако не смърт, то със сигурност щеше да им донесе страдание.
 Когато всички се събудиха и отвориха очите си старецът се усмихна, споделяйки детското умиление, а децата в мигом започнаха да се кикотят.
 - Като светулки сме, щом се радваме и се смеем! - тръбеше гласът на стареца.
 - Така е, така е! - групово отговаряха децата.
 -Нужно ние само да се обърнем, за да видим красотата и светлината, които носим на този свят! - смееше се старецът, поглеждайки назад към гърбът си.
Поредната приказка беше свършила и беше време всички да се разотиват. Децата се разбягаха, само едно от тях стоеше при стареца и се двоумеше дали да го попита нещо.
 Слепецът усети притеснението в детето и го подкани да говори.
 - Какво има Хосе?
-Дядо Хатем докато бях светулка и летях, видях един образ, които ми маха от другата страна на реката. Беше ми много познат, приличаше на баща ми! Образът ми помаха и ме насърчи да отлитам! Но това не може да е татко, той е на война, за да ни защитава, нали така!
-Така е! Така е! - умълча се мъдрецът.
-Направи това, което ти е казал образът, отивай да си играеш и да  летиш!
Усмихна се лъжовно стареца. Хосе подскочи жизнено и изчезна.
А дядото се замисли, колко много истина има в приказки. Той не знаеше дали бащата на Хосе е отвъд реката, но със сигурност знаеше, че не е измежду живите....
  Краят на приказката вещаеше размисъл... А пясъците дебнеха, готови да погълнат и малкото надежда, която едвам мижеше в тази провинция, в това сърце, в това заслепение, в което хората живеем!

Страхът на хипнотизатора

    Хипнотизаторът, човекът, който инициира трансът и разбулва мистиката в човешкото несъзнавано. Страхът на хипнотизаторът е базисен, атавистичен страх, който се процесира в няколко посоки, но основите са страх от провал, страх от успех,  а зад тези две посоки седи страхът от загуба на контрол над самия него и над човека, с който работи.
  Като човек, който се занимава с променени състояния на съзнанието  наблюдавам в себе си как се борят тези страхове, а ги виждам и в голяма част от колегите си, да не кажа всички.
Страхът от провалът започва с това, че хипнотизаторът не усеща човека. Някак си самият психотерапевт се е изгубил в своите травми, в своите непреработени слабости и отлага с времето трансът, намирайки си собствена причина, че клиентът не е достатъчно подготвен и способен да влезне в хипноза. В статията не описвам само страховете на хипнотераветът, а засягам психични модели на  страх във всеки един човек практикуващ психотерапия.
   Страхът от провалът определено е една от главните тегобите в този бранш.  Провалът, по време на сесия е  коварен удар  по самочувствието на специалиста, а повярвайте ми това не се понася толкова лесно. От личен опит го споделям!
   За това вместо да предприема този риск, психо-хипнотерапевът просто решава да чака и отлага работата с променени състояния на съзнанието. Започва да ограничава себе си, а терапията преминава към много по формална, с което се губи голям обем от потенциалния обмен, които може да се осъществи в хипноза между водачът и воденият.  Разговорната хипноза е силен метод, но тя е висш пилотаж, който могат малцина. Това са хора с опит, които осъществяват емпатия, през която да протичат процесите на душелечение.
    Възможността пациентът да не потъне в транс и да не се отпусне още от първия път  наистина съществува, а това плаши!. Споменавам нещата от личен опит, понеже в началото  на практиката си  този стопер - провалът, почти не ми даваше възможност да работя с хипноза. Спирах се, автоматично, но  макар и да прилагах хипноза тя беше много посредствена, а това не ми носеше задоволство. Да, може би даваше резултат, но  резултатите бяха в пъти по занижени. Страхът от грешката, постоянно ме преследваше, това, как се прави, онова правилно ли е, седенето само в ума възпрепятстваше свободното движение на  хипнотичния алгоритъм.  До голяма степен наблюдавам, че хипнотизаторите се ограничаваме до заучените фрази, модели и хипнотични модели, които са се наложили. Забравяме, за това, че ние е нужно да се нагаждаме към клиентът, а не той към нас. Липсата на синхрон и егото възпрепятстват работата с хипноза, защото седейки в егото информацията, която преминава през несъзнаваното на хипнотизатора е в пъти по-малка, за да се осъществи този генерален енергообмен, в който клиентът да почувства изцеление.
   Страхът от провалът е нещото, което спира специалистът да разгърне целия си потенциал. Защото най-важното нещо за всеки един метод, какъвто е хипнозата е, че никой не знае, кое помага и кое не! Проба грешка, колкото и парадоксално да звучат нещата, така се случва в процесът на работа с клиенти. Хипнотизаторът прави грешки по време на трансът, но и в същото време самият той ги поправя. И това е неизбежно, ако  специалистът има опитност грешките могат уместно да се използват за задълбочаване на състоянието на отпуснатост.
   Но страхът от провала винаги върви и ръка за ръка със страха от успеха.  Успехът също си има цена! Тогава правото на грешки съвсем се изпарява, защото специалистът  е нужно да брани реномето си и утвърдено впечатление за себе си в хорските очи. Ако терапевтът не е успял да преработи в себе си този мазохистично-ригиден модел на поведение, той започва да се уморява, да става еднотипен, банален. А хипнозите стават много ограничение, заучени. Фантазията изчезва, а без фантазия, хипнозата или всяка една друга техника си остава просто безмислена  техника.
    Постоянното влечение към успеха позволява на специалистът  да седи само в ума си, а  умът седи  свръх бдителен, нащрек и направлява транса относно  и само в логическите, праволинейни възможностите, които се произлизат от него. Това е доста ограничено поведение, в което хипнотизаторът пренебрегва своето усещане и интуиция за сметка на здраво стъпила логика. Логиката винаги е нужна, но в трансът тя само направлява потока на информация и енергия, абсолютно нищо повече. В  трансът няма логика, няма ум, няма последователност. Хипнозата е магия или имаш дарба да я правиш или си мислиш, че правиш нещо, докато човекът спи. Хипнозата е нещо толкова просто, че често пъти ние психотерапевтите с цел да изпъкнем представяме транса, нещо величествено, уникално по рода си. Може и да е така, но със сигурност, това е преувеличено. Хипнозата е като приказка или си позволяваш да разказваш или ходиш някъде да те учат само да слушаш.
   Зад страх от провала и успеха седи нещо още по-затъпено страхът от загуба на контрол над клиента. Странно звучи, нали? Ако хипнотизатора не успее предизвика транс и клиентът усети това нещо, то вероятността терапията да продължи става нищожна. Акциите падат, авторитетът в очите на клиентът изчезва и това моментално води до смяна на терапевта или посещаване на  сеансите вече с ниска мотивация и дълбоко недоверие.
  От друга страна пък успехът вещае отново среща с контрола! Ако човекът започне да се справя сам с проблемът си, то психотерапевтът в един момент става излишен и властта, която се е разпростирала над тази човешка душа вече е нужни да се оттегли. А това не е лесна задача, защото в днешно време терапията протича под лоното на авторитаризъм и гуровщина.
  Страховете в хипнотизатора са свързани и с това, че когато се инициира трансът, хипнотерапевтът и клиентът влизат в много по-дълбок обмен на информация помежду си. Когато и двамата са в трансово състояние тогава бариерите на съзнаваното са свалени и освен енергия, често пъти терапевтите пренасят у себе си негативните аспекти, от клиентската патогенеза. Накратко казано преносът е в пъти по-лесен. Ако терапевтът не е преработил мазохизма  и съдизма си, паралелно с  психопатията, то задържането на чуждите болки, страхове и утайки се случва много обозримо. Преносът, който се създава  помогна до едно ниво, но в същото време  може и да въведе дори самия терапевт в  вътрешен конфликт. Конфликт, в който неговите убеждения се изправят срещу общите установени и тези на клиента. А това е война, в която се влага огромен ресурс от психична енергия, енергия, която изтича и води до хронична  умора, апатия, бърн аут!
    Ятрогенията  плаши, защото специалистът винаги, винаги пренася нещо от клиента в себе си .  Ятрогенията се увеличава тогава, като специалистът държи да бъде засипван с мили думи, като "Благодаря", "Ти си най-великият" и прочие. Когато иска да притежава и преживява щастието на другия,  то човек несъзнавано и  неизменно пренася  и чуждата болката и проблеми. А това в един прекрасен ден идва  в повече!
  Страхът от авторитета също се проявява и в психотерапевта, той се стреми да спазва заучените правила, школата, която следва, установената последователност на терапевтични стъпки,  а всичката тази логика, съчета с обменът на информация с клиента спират свободното движение на енергия и невротизират специалиста.  В същия момент ограничението на специалиста  спира развитието и освобождаването  на клиента. Постоянното  спазване на  правилата и нормите,  методи и техники, губенето на себе си в знанието, заключват още повече двата потенциала, на водача и водения.  И в един момент терапията се оказва губене на ресурси, а клиентът остава ощетен.
   В един миг страха от авторитета вече е пренесен и в клиентът. Клиентът не вижда съзнателно голяма полза от психотерапията при този специалист, но липсата на опция и подчинението ограничават правото му на избор. И така в клиента заживява едно чувство на вина, че ако потърси помощ в друга посока той ще изневери, ще предаде водача. Страхът от наказание в клиентът го вкарва в капан, от който измъкването е свързано с още по-дълбоки вътрешни терзания. Защото, колкото терапевта пренася в себе си, толкова пренася и клиента, процесът е двупосочен, а случването му за да протече терапия е наложително!
    Ако терапевтът има желание да работи върху своите убеждение и развитие, той е нужно да промени начинът си на работа и да преустанови бройката на клиентите, които взима на ден.
Какво означава това? Това означава, че ако постоянно специалистът влиза в пререкания със себе си, то способностите му намаляват, умората се увеличава и прегряването вече чука на входната му врата. Но спрели или намалили хората, това означава да загуби властта си над човешките съдби, а властта е благо нещо, което малцина са готови да прозрат до каква зависимост води. Защото в един момент хората могат и  без психотерапевта си, но психотерапевтът губи статуса си без, хора, които да го нуждаят от него . И така, ако това се случи и попаднете на такъв типаж, гответе се за години психотерапия, за хиляди левове и усилия, в които единственото нещо, което ще научите е, че не може да се справяте сами.
  Всеки един човек работещ тази дейност притежава в себе си психопатия. Но въпросът е на къде да бъде насочена тя? Към болното държане на хората или повеждането и освобождаването на душите им?
  Професията психо-хипнотерапевт е интересна и наситена с постоянно търсене, откриване, с умора, с незнание. Защото никой не знае, какво е полезно, така както  никой не знае, кое ще сработи и кое ще бъде от ползва. Колкото и абсурдно да звучи, това е така. И ако някой ви каже аз знам твоят път, то той просто иска да ви контролира. Той може да ви покаже как да вървите, но задачата на специалистът е да ви подготви за пътуване, в което да разчитате не на него, а на себе си.
   Тези страхове, съчетани с авторитаризма в психотерапевта ограничават и занижават резултати  в клиента. И за това е виновен единствено специалистът, който  не е предприел най-важното, действие, което да го поучи, действие, което ще го отведе неизменно към двете страни, тази на отбягвания провал и  тази на желания успех. Винаги, винаги те вървят ръка за ръка, по някой път това е убийствено и уморително, но  това е пътят!  Не започне ли терапевтът да се изправя и привежда своите трудности в опитност през себе си, то психотерапията става една абсурдна скъпо платена лъжа, в която клиентът не се учи как да се справя сам, а се учи как да плаща добре, за да остава с впечатлението, че щом ходи на терапия, значи действа в правилната посока!

Задушница

    Свещи, погачи и съпричастност към живота след смъртта. Така посрещахме по моя край задушница. Почитахме я, като празник, в който имаме възможност да изкажем уважението и почитанието си към умрелите. Баба ми винаги приготвяше жито. Беше старателна  в приготвянето на обреда. За нея беше важна задушница, тя бе изгубила част от плътта си там. Аз не разбирах болката й! Може би, защото нямах нищо, не знаех нищо и  животът не ме бе осквернил по този жесток начин. Но баба ми съживяваше образът на мъртво си чедо и сякаш това и даваше енергия да продължава да шета и да приготвя нещата за гробища.
   Винаги съм се питал какво ли има там, след смъртта? Какво ли стой зад всичките тези камъняци, които правят земята студена  и засипана със сълзи и глъч? Но всеки път, когато подпитвах  баба ми по тази тема, тя ме нахокваше и казваше, че всеки си има орисия. Съветваше ме да не предизвиквам съдбата. Ща не ща, вслушваш се в думите й, макар, че детското ми любопитство продължаваше да ме гложди.
   Още от привечер баба приготвяше нещата. Искаше всичко да бъде наред и да зарадва рожбата си, която я чакаше там някъде приседнала на пиещия камък.
  Помня още утрото на задушница. Сланата се бе разпростирала и наръсила, като фина пудра, която покриваше зелено, кафеникавата трева. Времето беше от онова суникаквото. Слънцето се опитваше да прескочи облаците, но лъчите му бяха прекалено безсилни да разбулят сивите къдели, които завземаха небесната шир. Въздухът беше режеш, сякаш за момент ти спира дишането, може би защото беше рано сутрин.. Може би защото есента вече оставяше сетните си  следи, които даваха път на зимата да заграби топлината и да я превърне в мраз и студ. Всичко наоколо се беше навъсило, само кучето на двора ми се радваше  и скимтеше, въртейки опашка. Сякаш животинка знаеш , че само аз детето, което бе тогава на седем, не разбираше какъв е този ден - задушница и какво означава всъщност да изгубиш близките си. Защото там накъдето се приготвяхме да отидем нямаше ред, нямаше време, нямаше дори избор, само пръст и скреж и насипи затрупващи пламъка на житието.
    Баба ми още от сутринта  беше посърнала. Сълзите й в очите й прозираха, а детското ми сърце се свиваше, когато гледах мъката, която се опитваше да излезе по този най-човешки начин. Но аз нищо не можеше да направя, тогава бях само едно малко хлапе, което не знаеше, не умееше, не бе обучено как да реагира в такива ситуации. Единственото, което направих беше да я прегърна. Като се замисля, сега от позицията на възрастен, не бе ли това най-подходящото нещо? Колко пъти имаме нужда само от една прегръдка, от малко топлина и отношение, а токова пъти търсим толкова много...
  Когато баба ми се поосвести и сякаш преглътна и върна мъката си обратно в недрата си, ме хвана за ръка. Взе чантата пълна с храна, вино и ракия и ме поведе към улицата, където ни чакаха други хора, запътили се натам. Всеки бе изгубил по някой.. Кой дете, внуче, баща, кой майка, от всяка къща имаше по някой, който вече не бе измежду нас..Усещах унилото настроение на всички  около мен, но въпреки това някак си хората запазваха благоприличие пред мен и започваха да ми се радват и задяват. Дали защото бях едно малко човече, което не знаеше още нищо за суровия живот, дали защото и те искаха да отклонят в нещо вниманието, си не знаех..Но детското ми поведение носеше ведрост на групата, която беше поела по пътя на сълзите и тегобите.
     За първи път баба ми ме взимаше с нея. Преди винаги ме пазеше и оставаше да ме гледат, но този път бе решила, че съм достатъчно голям, за да присъствам.
  Групата потегли движехме се бавно, а къщите не си отдалечаваха от нас. Къщите ставаха все по-малки и по-малки, а ливадите, които бяха застлани с тези хиляди каменни стени разделящи живота от това, което предстой след него, ставаха все по-близки и по-близки.
-Бог да прости! Бог да прости!.. бяха думите, които огласяха тълпата.Почитаща празника Задушница.  Имаше и сълзи, но предимно бяха от старите хора, младите бърза да отчетат само присъствие. Младите нямаха избор да губят ценните си мигове в поклонничество и коленичене пред хтоничните символи на ония свят. Но старите хора се срещаха със спомените си, с радостите си, с образите на хората, които лежаха там. Старите усещаха какво предстой отсреща, след смъртта, сякаш бяха само на крачка от там. Дори и те самите го знаеха. Вярата им, че има нещо отвъд все още им даваше сили да продължат напред.
    Всеки споменаваше Господа, но лъжливите човешки езици го споменаваха само от страхопочитание. Нямаше и Господ там в полето на смъртта.  Задушница, задушница... Задухът се усещаше присвиваше се, като ръка, която те стиска и дърляви около гърлото. Сякаш  стискането не ти даваше възможност да вдишваш животворен, сякаш стискането те сковаваше и правеше крайниците студени, сини и бледи.
    Когато встъпихме в гробището, групата ни се разпръсна и всеки пое към своя близък. Всеки пое  на различна страна.Ние с баба ми продължихме към центъра. Минавахме покрай гробовете, наредени един през друг. А баба ми винаги ме предупреждаваше да не стъпвам върху пръстта на починалите.  Караше ми се, да ги почитам. Някои от гробовете бяха пусти празни, а  камъните им бяха избледнели, сякаш бяха седели тук хиляди години, но други пък бяха приветливо закичени с венци цветя, сякаш наистина тук е имало тържество. Някъде от далечината се чуваше ревът на някой, от друга пък граченето на гарваните.  А ние се движехме все по-навътре и по-навътре между живите мъртъвци. Днес беше техният празник, баници,  жито, вино и човешко присъствие изпълваше трапезата на задгробниците.
   Колкото повече се приближавахме баба ми толкова повече започваше да диша тежко и учестено, сякаш нещо в нея се събуждаше отново. Сълзите на старицата вече не можаха да се удържат, когато пристигнахме пред един паметник с една женска снимка в средата.
 С разхлипани уста баба ми проговори:
-Е синко, това е майката ти!...приседна на пейката, и започна да стене от болка. Никога, никой не ми е говорил за майка ми. Просто ми бяха казали, че след моето раждане, тя е отишла на онзи свят, за да може да ме пази оттам.
  Вгледах се в портрета. Виждах млада жена, до колкото си познавах цифрите, тя беше починала на 29 години. Лицето и беше бяло, а фонът, на който беше снимана   тъмнееше и придаваше контраст на меките й женски черти.
-Вече знаех къде е майка ми! Най-после знаех къде е камъкът на жената, която ми бе дарила с живот. Там сред хилядите бели зъбери, които стърчаха насред поляната. Вече знаех, знаех...И макар обятията на майка ми да бяха студени, заради времето, аз се опирах на камъкът, обръщах го с ръце, искайки да потече майчината обич, ласка и умиление, които да ми вдъхнат надежда, че тя наистина мисли за мен.....
 Докато аз се сгушвах в паметника, баба ми започна да вади едно по едно от торбата и да оставя всичко старателно в чинийки. Тя твърдеше, че умрелите е нужно да се почитат, така както живите. Оставихме всичко, така както беше най-угодно на Бога! Баба ми помилва с ръка изстиналия камък, сякаш галеше рожбата си. А аз се преместих срещу портретът и само стоях  втренчено и го наблюдавах. Виждах приликите, разликите, виждах устните, очите, виждах светлината, виждах мрака, а  дупките издълбани в камъка пишеше Ева. Така се казваше майка ми. Като майката на всички хора - Ева. Но тя беше само моя....
   Това беше най-неочакваната среща за мен. Истина, която дълго беше крита от мен. Днес на задушница, детето разбра, че майка  му е дала нейният живот, в замяна на неговият. Лекарите е трябвало да избират между мен и нея  и везната се е наклонила в моя полза....Колко нечестен е животът отнема ти едно, а ти дава друго...Баба ми седеше на пейката до гробът потънала в дълбоко безмълвие след споделеното с мен. Личеше си, че на душичката и беше в пъти по-леко. Беше стоварила огромен камък от плещите си, когато ми разкри истината. А аз пък бях приседнал и пазех завет на двете свещички, които бяха изгорели вече  до половина. Явно вече и аз встъпих в света на големите, в света на болката, след като разбрах за кончината на майка ми.
-Майка, майка! Какво ли е да имаш майка?..-никога нямаше да разбера. Моята майка беше баба ми. Тя се грижеше за мен, тя ме възпитаваше, но какво ли беше да погледна очи в очи жената, която надничаше от портрета...Толкова много исках! Толкова много исках да спомена на живо думите:
 -Мамо липсваш ми! Обичам те! - но всичко по реда си!
   Сега, аз трябваше да се боря, да създавам да живея....Такава беше уговорката, с която майка ми се беше съгласила да заплати с живота си....Ех, съдба, зла участ....
  Приготвяхме се да ставаме, а в далечината виждах кучетата, които разкъсваха всичко, което беше оставено от  богоугодниците. Сълзите, вълнението, живите, всички в купом напускахме това място, гробището. А по пътят на обратно в спомените отново и отново ми се прокрадваше портретът, който ми нашепваше с някакъв чужд женски глас:
-Не погубвай живота! Пази го!
 Постреснах се, но след това бързо се окопитих.  Това бяха само наивни детски мисли...Преминавахме през паметниците с баба ми, движейки се като през лабиринт. Лабиринтът на смъртта! Сякаш само аз и баба, имахме късметът да излезем живи от тук. Минахме и покрай черквата на гробището, така повеляваше традицията. Хората се бяха скупчили, сякаш чакаха и просеха изцеление. Камбаната биеше, а попът се клатеше пиян и споменаваше думите:
-Господи помилуй!
Жалка картинка  бяхме живите хора сдушили се там. Седящи, чакащи, губещи времето си в обреди и молитви. А вятърът ставаше все по-остър, носейки дъжд и простуда. Дори и мъртъвците ни съжаляваха и ни отпращаха по домовете по техният начин.
  Това беше задушница. Празникът на мъртвите. Това беше задушница денят, в който разбрах, най-важното, че майка ми е жива и ме чака някъде там из полетата на вечния живот. Чака рожбата си, така както баба ми чакаше следващата Задушница, за да прегърне детето си...