Ръж

Време, време ни разделя.
без да има даже плач.
Време, време ни събира.
водейки ни чак до здрач.

Устните докосват нежно,
жадно впиват се в плътта.
Пръстите притискат алчно,
с раздрани линии по гърба.

Тялото трепери, като струна,
възгласи издигат в ръжта,
а сърцето бие по принуда,
искайки да вкуси от греха.

И телата се събират,
като пъзел от игра,
а очите ни  се вглеждат,
в маковете на ръжта!

Маковете ни унасят,
с ритъма към порив нов,
възгласите се  разнасят,
някъде далеч, надлъж.

Само стенене се чува,
там из цъфналата ръж,
страстите в едно се сливат,
сякаш правим го веднъж!