Хипнотична индукция 2

   Аз знам, че дори и в най-трудните и тежки моменти, човек има способността да се отпуска...

   При всеки е така... при моите клиенти, при мен самия.. Винаги, винаги, в каквато и ситуация да се намираме ние имаме едно кътче... което остава тихо, спокойно... и сякаш чака да му дадем шанс да се изяви. Но, често пъти дори преди да стигнем до това кътче е нужно да оставим всичко да се случва естествено.... В природата нещата се случват естествено... След залез, винаги идва изгрев,... след зимата идва пролетта,... след буря винаги става спокойно, след звука винаги идва тишината.... след умората винаги идва съня.. . И това се случва винаги, в природата, в ежедневието, в нас хората.
  По някой път дори ни е трудно да  забележим това спокойно кътче, но странното е, че притежаваме усещането, че то е вътре в нас....Хората често пъти гледаме с отворени очи, но не виждаме много от нещата, премигваме тежко, сякаш се опитваме да затворим очите си и да видим нещата от друг ъгъл, от друга перспектива....Оставаме със отворени очи, но любопиството, че можем да видим нещо със затвори очи всеки път надделява....и рано или късно не се сдържаме и ги затваряме .. И ние дори не знаем, кога виждаме решенията по-добре себе си... със отворени или със затворени очи. Оставяш очите да вземат най-правилното решение, за да се затворят. След, като се затворят ги оставяш да гледат на вътре,.... да продължава да наблюдават, изследват съвсем различни хоризонти. Това състояние е близко до съня дори, не знаеш..., дали си буден със затворени очи.... или спиш с отворени очи..Наблюдаваш, изучаваш и потъваш все по- навътре... и отново оставяш всичко да се случва естествено...И както ти знаеш винаги идва и изрева  и спокойствието и тишината...А сънят променя  фазите си... на моменти е ту по-плитък и чуваш гласа ми, на моменти сънят става по-дълбок и отнася дори и последните ми думи в тишината... 

ОРИС

ОРИС

Бели, нежни, аромати,

е то идва пролетта,

Бели, нежни аромати,

разкъсват обръчите на снега.

Сезоните препускат лудо,

променят цветовете си,

косите ми ги отразяват,

по бялото това личи.

И спомням си дивашките години,

игрите вън до късен здрач,

ах, толкоз много люти зими,

и още пазя пролетта.

Цветовете се променят,

бялото ми води старостта,

но сърце не изменя,

играе вън със другите деца..

Измежду ролите

    Всички маски се стоварват,
    сгромолясват в пепелта,
    А лицето ми остава,
    бледо, търсещо тъма.

     Опитвам жалко да прикрия,
      тази нова светлина,
      но всъщност  пък какво да скрия,
      не бях ли с многото лица?

    Усмивки празни аз раздавах,
     хилех се над себе си,
     и нагло мене си дарявах,
     със фалш и  хиляди лъжи.


      Надзъртах в чуждо огледало,
      търсех своите очи,
       но образът ми сочи вяло,
       че омразен поглед ме следи.

      И странно образът  се свежда,
       допира устни в моите,
       и сетни сили той изцежда,
        отнася ги на другите....

     
     

   


 
   
   
   
   

 

Визуализацията, като ново възприятие

 
     Страх от загуба на контрол, сърцебиене, изпотяване на ръцете, усещане за задух, прималяване, треперене, гадене, болка в корема, топли и студени вълни.
        Познати ли са ти тези симптоми?
   Катастрофални мисли, мисли, че ще полудееш, мисли, че ще изгубиш контрола над живота си, мисли, че ще избиеш всички около себе си, мисли, че ще си посегнеш, мисли, че смъртта е толкова близо, че можеш да я подушиш.
       Познати ли са ти тези мисли?

  Горе споменатите симптоми се проявяват поради тревожното състояние, в което индивидът се намира. Страхът е постоянно съпътстващ и той често пъти дори мени формата си и начина, по който се опитва да ограничи и буквално изземе живота ни.
   Страхът е нещото, което ни променя. И тук не отъждествявам посоката на нашата промяна. Промяната може да бъде в един или друг аспект, но след срещата ни със страха със сигурност животът ни няма да бъде същият.
    Страхът е онова нещо, което събужда едни от най-древните звена в нашия несъзнаван свят.И от това събуждане започва търсене на личността, а след това търсене на отговори на фундаментални въпроси свързани с живота и със състоянието на смърт.  
  Всеки преживяващ се пита с какво е заслужил това си състояние? Дори, ако човекът е достатъчно осъзнат той започва да намира голяма част от отворите. Започва да проследява отношението си към определени ситуации и аспекти. Започва да вижда неща, които прави в свои ущърб. Но това може да се случи само, ако човекът си позволи да признае своите недостатъци. Признаването на недостатъците е един сблъсък с голяма част от нашето несъзнавано , сянката ни. Сянката е всичко онова, от което бягаме. Всичко онова, което безкрайно много се опитваме да не бъдем,да скрием, но по един изкривен начин показваме.

  Страхът е едно от най-уникални неща, които притежава всеки човек. Появата му слага началото на пътешествие от съвсем различен порядък. Страхът  е един огромен стимул човек да започне своето собствено развитие, навлизане и синтезиране на зони от несъзнаваните си психически структури.
   Обикновено при първата си среща със страха човека изпитва невероятни ужасни преживявания. Изплуват мисли, симптоми, изплуват дори забравени моменти. Паническата атака е афект, които буквално въвежда човека в транс. Транс, които изкарва съзнанието ни от рационалното ниво и го въвежда в ирационални, алогични преживявания.
    За да  успее да премине в последващите етапи от развитието си и да се освободи от сковаващия страх, да разхлаби обръчите му, индивидът, често пъти е нужно да използва трансови похвати. В транса няма логика, но има дълбока преживелищност.
Често пъти липсата на логика, води до логически решение. Това се случва поради факта, че трансовата логика не следва някаква порядъчност или последователност, но тя има нещо, което надхвърля рациото. Тя дарява знание и виждане от друг аспект.
   Често пъти ние, хората искаме да лекува само симптома и да продължава живота си по-същия  стар начин, но тялото ни, съзнанието ни надигат вой, че това няма как да стане и ние отново преживяваме паническия ужас. Симптомът е само показател,  че се нуждаем да търсим, да предприемаме адекватни действия, да се освобождаваме, да разрушаваме обществените надстройки, които сме приели за свои. Под симптома седят дълбоките ни рани, които ни сме лекували с дезадаптивно поведение, лекували сме с притаена омраза, с ненавист, лекували сме с бягство, но уви раните все още кървят.  В един момент дори след десетки години миналото рано или късно ни застига и ние отново се озоваваме в ъгъла с разтуптяно сърце.
      Понеже споменах, че паническата атака ни въвежда в транс, то научаването ни да влизаме в транси  да изграждаме визуализации е една от първите стъпки за справяне с това състояние.
Самото ни влизане в транс  чрез един осъзнат начин е лечебно. Под транс  имам предвид, медитация, хипноза, визуализации, дихателни техники. Във визуализациите всеки може сам да работи със страховете в себе си.
  Пример: Страх от самотата.
 Затваряме очи отброяваме от 30 към 1, бавно и спокойно и започваме да си представяме една тъмна гора, в която се разхождаме сами. Оставяме тялото да трепери всичко да се случва естествено. Продължаваме да си представяме как навлизаме още по-дълбоко в тази тъмна гора, няма светлина, няма никой около нас. Сами сме нужно е да разчитаме на себе си. Оставаме за момент в тези страхове, в тъмнината, в чувството за изоставеност. Представяме си как викаме наум, но няма кой да помогне, сами е нужно да се справим. В края на гората виждаме светлинка, разчитайки на собствените си сили започваме да вървим натам. Достигаме я, излизаме благодарение на собствените си усилия, запомняме тези чувства.

Пример: Страх от провал. Затваряме очите си отброяваме от 30 към , бавно и спокойно и започваме да си представяме един цирк. Представяме си стотици хора. Влизаме в ролята на клоуна, на онази фигура, която символизира най-големия ни страх. Чуваме всички как ни се присмиват, как ни подиграват, въпреки всичко не спираме да се излагаме. Представяме си как се влачим по корем на подът, как плачем дори,  правим нетипични за нас неща и хората отново ни  смеят. В края на представлението всички прожектори са насочени към нас, покланяме се си представяме аплодисментите, може и освиркванията и двете са част от живота.  Запомняме тези усещания. Провалът е състояние преди успеха.


Пример: Страх от Смъртта. Затваряме очите си отброяваме от 30 към 1, бавно и спокойно и си представяме  Смъртта с онази прословута нейна коса. Представяме си как ни реже главата, кракът, коремът, представяме си как ни завлича към един ковчег. Оставяме всичко естествено да преминава през нас. Влизаме в ковчега, тъмно, мрачно, няма живот, няма светлина, позволяваме си да умрем и да се родим отново, но вече по-смели, по-уверени. Знаем, разбираме, че страхът от смъртта  ни е даден, за да преживяваме всеки миг, докато сме живи в пъти по-силно.

 Пример: Страх от задушване.
Затваряме очи отброяваме от 30 към 1, бавно и спокойно. Представяме си как сме в болница, как няма кой да ни помогне въздухът не ни достига, ракът  ни е победил. Остават ни броени дни, без въздух, без светлина в тунела. Оставаме в тези усещания за момент. След това си позволяваме да се задушаваме. Умираме, край всичко се свършва. И след като умрем си представяме как започваме да дишаме по-дълбоко и по-дълбоко, даряваме нов живот на себе си.

След всяка визуализация се препоръчва танцуването на песните от дадените линкове. Пускане на контрола максимално. Освобождаване на тялото и емоциите.

https://www.youtube.com/watch?v=jofNR_WkoCE

https://www.youtube.com/watch?v=9bZkp7q19f0

https://www.youtube.com/watch?v=W3q8Od5qJio

https://www.youtube.com/watch?v=kE1NSUMSAjs

Практикуването на визуализации дава възможност да не се бяга нито от симптома, нито от базовите страхове. Преживяването съзнателно, само то може да ни дари със свобода.

Визуализациите са един от най-мощните методи, ако човек ги практикува редовно по няколко минутки, то определено в един бъдещ момент ще забележи плодовете на трудът си. Посока не е нужно винаги да бъде ясна, все пак в живота  дори и най-хубавите неща не са планувани....
 

Червен досег

   Червената коса се движи, приближавайки безмълвна,
    червената коса разстила, цветовете си по хълма.
    Цветът й е наситен, изгарящ   тишината.
    Цветът й е типичен за доводите на жената.

     И зная аз ще имам  белези раздрани,
     но мисълта ме тегли, за очите й избрани.
     Червеното протяга ръцете си напред,
      косите й превземат наоколо без ред.

      И всичко се разтила, като пластовете на дъга,
      очите й преследват сънищата ми в нощта.
      Кошмарите изплуват,  съпровожда ги тъга,
      Ах, колко се нуждая от протегната й ръка.
     

Индивидът в обществото

Знаете ли, кой е парадоксът? Ние живеем в свят, в който определена част от нашия живот е предначертан, спрямо общата матрица. И не толкова телесните ни деформации, колкото психическите преживявания, като панически атаки, тревожност, депресия, натрапчива невроза са състояния, които насила ни изкарват от матрицата, от утъпканата пътека, по която сме свикнали да движим всеки ден. И то не само ние, а всички хора около нас. И най-големият страх в нас хората е, че никога вече няма да бъдем нормални. Какво означава нормални? Това означава да приличаме на другите, да си мислим, че мислим, като другите, усещаме, като другите, да бъдем приети.

Паническите атаки внасят смут и ужас, защото в днешни дни все повече и повече правото на избор на човека е ограничено, свободата ни е отнета. И когато имаме тази възможност да усетим свобода и да бъдем различни, така, както винаги сме желали, то се появява страхът. Страх, който отново ни натиква в стадото. Свеждаме глава, преформулираме позитивно завръщането обратно към общото и продължаваме.

Изпитваме срам, неприязън, несигурност, не от това, какво преживяваме по време на психическите разстройства, а изпитваме страх от осъждането от обществото. И това е основен страх във всеки един от нас. Обществото е мерилката, която определя до колко отговаряме на критериите за нормалност.

Ако живеехме във време, в което обществото е етикирало невротичните състояние, като уникални феномени, които се случват само на избраните хора. То, ако някой от нас преживяваше, тогава такова състояние, то той отново щеше да усеща чувство за различност, но по съвсем друг начин.И всичко това щеше да се режисита по друг начин, защото обществото има други критерии.

Спомнете си едно време как хората са общували помежду си. Имало е уважение, езикът е бил що годе издържан, нямало е цинизми, всеки, който се е държал арогантно е бил поругаван.

А в дневно време всеки, които говори простотии, всеки, които ръси мръсни думи и вулгаризми е забелязан, оценен. Защо ли? Защото отговаря на очакванията на идеалистичното ни общество?

Неврозата започва от обществото, а духовното израстване от самите нас. Погледнато от далече и двете много си приличат, но когато се приближим разбира, че имат съвсем различен еквивалент.

Прозорецът

 



      Нощта отново взимаше превес. Тъмнината загръщаше дори и малкото светлина, оставаща от изминалия ден. Пореден ден, пореден откъслечен миг от животa. Толкова много дни, толкова много опърпани парчета, стоят сякаш разпилени на пода на стаята. Опитвам се да ги подредя, да въведа някакъв ред. Опитвам се да наложа контрол, но нещо винаги ми се изплъзва през пръстите, така както и този ден, и това парче се озовават на пода в прахта.
   Аз съм от онези хора, които винаги търсят логиката в живота. Аз знам, че след А следва Б и единствено по този начин живея. Ако може да се нарече живот анализирането на поредното парченце, което се сгромолясва от мен, то това е животът ми.
    Докато се разхождам  бос из стаята, усещам как краката ми опират хем в твърдия под, хем в камарата парчета захвърлени в нищото. Стараех се, винаги се стараех, да намирам изход от всичко, да се боря с всичко, докато в един момент умората ме превзе и се сгромолясах на дъното на тази стая. Разпилено, разкъсано и захвърлено на безброй малки късчета, това беше усещането вътре в мен.
   Няма как да опиша чувствата, от това да гледаш живота си разбит на пух и прах. Да, гледаш парчетата, като кадри, в които времето е застинало. Всичко изчезва и потъва в този 25 кадър отвъд видимото.  Оставаш разкъсан от нещо, над което нямаш власт. Някой го наричаха съдба, други карма, но това за мен си беше орисия.
    Толкова усилия влагаме, за да изграждаме нещо, толкова усилия влагаме хората, за да забравим нещо, което носи още глъч и  болка в нас. Толкова, толкова, че накрая забравяме,че се озоваваме в стая с всичко това, което ни е плашело, раздирало душата ни безброй пъти.
Няма, на къде да бягаме! Е, поне аз не можах... Не съм, чул и друг, да го е сторил.
 Затворен, самотен, изоставен и обгърнат от онези студени стени, които сякаш пиеха и последните стичащи се капки желание за живот. Спомням си стените, студът, който ме сковаваше. Ръцете, краката всичко беше изстинало. Не можех дори да помръдна, това беше моето място, от което гледах картините, и спомените засипващи ме от преди.
      Празна, мрачна стая от ми миналото, спомени, кадри, сънища от забравените стари ленти на детството, сълзите, усмивките. усещанията. Всичко беше запечатано и стоеше и чакаше моята поява.
     Толкова е тягостно да гледаш всичко, което някога си постигнал как остава напълно обезличено. Как всичко се затрива и оставаш ти и пъзелът. Сглабяш, напасваш и когато си мислиш, че всичко е готово, тогава отново някаква буря преминава, въвеждайки  отново безпорядък.
   Всичко беше толкова просто на времето, когато бях дете. Имах усет да напасвам различията, имах усет да намирам, да знам, кое наистина е мое. А сега, когато вече пораснах всичко изчезна, сякаш избяга от мен...Аз ли го изпъдих?
   Странно е да търся нещо, което мога да намеря  само там в онази прашна детска стая. Спомням си я, стаята от детството. Леглото, шкафът, играчките, това беше моето царство. Царство, което бранех с цената на всичко.  Спомням си и онзи прозорец, толкова странен прозорец. Уж беше поставен от мама и татко да ме пази, но уви нещо не си вършеше работата...
Всеки път, когато се стъмнеше и имах нужда от малко светлина, отивах до прозореца надниквах навън и виждах звездите. Виждах светлината, която излъчваха, светлина, която ми беше толкова нужда, за да изкарам и тази тъмна, мрачна нощ сам.
   Опитвах се и отново се опитвах да сграбча някоя звезда, някоя надежда, някоя мечта. Протягах ръка, но пръстите ми опираха в стъклото на прозореца. Всяка вечер всичко се повтаряше.Опитвах се да блъскам с малките си длани, но нищо не се получаваше.  Не можех, просто не можех! Бях малък, слаб, бях дете...
 -Ах, този прозорец.. мислех си, тогава, само той ме спира.Един ден, един ден.. канех му се.  Чаках да порасна, да стана по-силен, чаках...  И така годините се въртяха и неусетно денят дойде. Ден, в който всичко се преобърна, ден, в който изпитах ужас... Изминалите години ми бяха дали  силите, за да счупя стъклото, но  и същите тези години ми отнеха вярата, че зад стъклото има светлина...... Стъклото ли беше виновно или очите, които се опитваха да проникнат през него? Все още нямам обяснение...Но едно знам, че явно е нужно отново да порасна, за да  осмеля  да пусна вътре, светлината, която  чака вън ..Но на колкото и  години да стана, усещането за онзи прозорец, за онази прозрачна стена  винаги ще ме преследва. Винаги ще спира ръцете, действията, мечтите ми. Стъклото, което и в днешни дни ме пази от света навън...
 - Мамо, татко нали ме пази,  нали е там за добро?.....Защо мълчите! Нали ме пази,? Кажете ми вече съм голям!...

Общ преход

  

     Преходът, през който преминава човекът в днешно време е отражение на прехода, през който преминава цялото човечество. Човекът се изменя, колкото и банално да звучи и промяната е осезаема. Всеки един от нас може да отрази промяна осезателно, стига да има смелост да се вгледа в себе си. Разбира се вглеждането в себе си е една от най-трудните и тежки задачи, защото, когато човек вникне навътре той освен изобилието, с което е надарен ще вижда и дупките и празнините, които зеят в душата му.

Ние хората ставаме максимално задоволени от заобикалящия ни свят. Ресурсите и материалните блага, които изработваме и притежаваме ни дават някаква сигурност. Сигурност, която надхвърля първичните ни потребности от храна, вода, подслон, тоест относно оцеляването си ние сме осигурени, задоволени. И от този момент на на задоволяване на нуждите ни от оцеляване започва преходът, еволюцията, през която преминава човекът.

Цената, която плаща всеки един от нас, обаче не е материална. Емоционалното ни и психическо състояние често пъти е лабилно, разклатено, при това без причина, което оказва влияние на отношенията ни с другите и отношението с нас самите. Защо се случва това? Защото, за да продължи развитието си човекът се нуждае от нови предизвикателства. И от чисто материално естествено, вече предизвикателствата преминават на съвсем друго, необозримо равнище. Психически и емоционални, катаклизми са вече неизменен спътник на живеещите в днешно време, при това всички тези психични състояния са масов феномен, които се случва буквално, като взрив.

Някои биха го нарекли невроза, но това не е точното определение лично за мен. Това състояние надхвърля неврозата, но то не е болестно, а е състояние в следствие на прехода. Човекът започва да придобива и разгръща много по-голяма дълбочина в себе си. И противоречието, което се създаваме между заобикалящата го реалност и естеството на усещане на индивидът за живота, смъртта, вселена, Бога влизат в пререкание. Науката, медицина и духовните парадигми все още са в конфронтации, а това обрича и разделя човечеството все още на духовно, болно и различно. И от там идва диференциацията на различни нива, съсловия и звания. Едните се определя, като болни от науката, другите, като издигнати от духовната каста.

Дълбочината, която се разгръща в индивида даже плаши и самия него, понеже той вече има способност да преживява и да се среща със съвсем далечни и неописуеми невидими реалности в своето подсъзнание.

Човекът в днешно време разгръща една уникална своя способност да пътува напред, назад във времето, да се среща с архетипи и колективни образи от колективното несъзнавано.

Трансът, в който има вече възможност да навлиза индивидът отразява нивото на активност и дълбочина на личността. Често пъти дори пътуванията и хипнозите придобиват компоненти близки до психеделичните трипове описвани в книгите на Станислав Гроф. И това се случва заради прехода и състоянието на активност, което се разкрива. Често пъти състояние предшествано с невроза, панически атака, психотичност..

Но в дните на висока вибрация човекът освен от познание има нужда и от заземяване. Познанието и разгръщането на още знание освен до невротичност могат да докарат индивида дори до психотични епизоди поради това, че той преминава в други състояние и измерения и променя вибрацията си. И поради това, че променено състояние на съзнанието информацията, която преминава през съзнанието освен, че е в пъти по-голяма, тя е и от друго естество.За това е нужно да има мярка и да не се забравя най-важното, че ние живеем в груб и материален с свят и е нужно да бъдем стъпили и здраво на Земята.

Трансът и хипнозата вече не са чужди на човечеството, защото човекът е постоянно в променено състояние на съзнанието и това е изискване, което се налага от обществото. А като отделни елементи често пъти ние сме длъжни да следваме ритъма на общото. Ние хората излизаме от хипноза, само, когато си позволим да влезем в транс провокиран от самите нас.

Голяма част от потенциала на човека се отключва вече, но вибрация често пъти е непосилна, за това освен от развитие паралелно с това човекът има нужда от заземяване. В противен случай системите ни има голяма вероятност просто да блокират....Движение, секс,проблеми, пари,трудности забавление са нещата, които успешно ни връщат във видимата реалността!

Следващата стъпка на човека е не да събира знания и търсене на начини да ги получава, следващата стъпка на човека е да изгражда механизми, системи или поведение в живота, с което да оптимизира този процес. Защото знанието идва, ние нямаме сили да го спрем, но с идването си то води големи катаклизми със себе си, изразяващи се, като емоционална и психическа нестабилност!

И за да се предпазим е нужно на моменти да живеем, като глупаци, защото само глупакът имa възможност да задържи щастието в ръцете си.

Преход през тревожността

Тревожните разстройства са неизменен спътник на човека в днешно време. Не е задължително те да се проявяват само на психично ниво, често пъти дори симптоматиката им е дори на физиологично ниво. Според мен дори, преживяването на психично ниво на даден вид тревожно състояние е в пъти по-благоприятно за индивида. Поради факта, че той забелязва, че нещо се случва и съответно, ако прояви малко съзнателност, има възможност да вземе конкретни мерки. Аз смятам, че хората с психично разстройство, дори са по-напред в осъзнаването си и имат по-голям шанс да решат проблема си, от колкото хората със соматични (телесни) прояви на невротичност. Защо, защото в първия случай тревожността е осъзната, тя не е само болка в корема или изтръпване на ръката.

Страхът е спътник, който ни бута най-малкото към търсене, понеже страхът дава възможност човека да се докосне, да преживее и опознае съвсем непонятни реалности от своето подсъзнание.Обикновено повечето хора в началото се опитват да се справят сами със страха и тревожността. Някои успяват, други - не. Но това не прави едните по-слаби или по-силни от другите. Силата и слабостта са пропорции, които са измислени от обществото, проблемът е,че толкова ни е набивано в главите, поне на повечето от нас, да бъдем силни, могъщи, да спазваме матричноста на общия впряг, че това просто ни обезличава и ни прави бледи, по някой път дори невзрачни хора.

Срещнеш ли се с тревожността, паниката, страха, връщане назад няма! Някои хора започват да надграждат с цел спокойствие, сигурност, но според мен това усложнява нещата. Изходът е в процес на опростяване, разрушаване, отделяне на излишните, неприложими парадигми. Само, когато човек опростява и премахва чуждото влияние и наслагване с години, в последствие тогава той може да надгради. Тогава, когато премахва мега сложните структури на взаимоотношения, възприятия, тогава, той може да достигне до чувство за центрираност и емоционално равновесие. Използвам думата равновесие, защото равновесието не отрича преминаването от едната в другата крайност: от страх към спокойствие, от будност към сън, от бездействие към действие. Дори напротив, дори това е неизбежен процес, който се случва.

Тези хора, които не могат да се справят сами търсят терапевтична помощ с цел спокойствие, облекчение, изцеление. Но в първите няколко срещи дори се случва точно обратното. Защо? Защото се разширява зоната на комфорт и ходенето при терапевт означава вече позиция, която преминава в търсене. А, когато човек търси той не знае до къде ще стигне, какво ще намери, към какво е бил сляп в себе си. В началото на терапията е нормално дори за определен момент тревожността на индивида да се покачи.

Промените са започнали, а всяка промяна колкото и желана да е, тя ни плаши. Страхът, поради това, че колкото и да е лошо, гадно и нетърпимо тревожното разстройство все пак, то ни носи нещо, за което дори не подозираме. То ни носи оправдание, за да не бъдем себе си. За да не сбъдваме мечтите си. И това е едно много уместно оправдание, от което малко хора са готови да се лишат!

Приемаме, че терапията вече е започнала, тече, преминали са първите фази и индивидът е преработил някои свои душевни травми, някои свои убеждения. Започва да се чувства по-сигурен, по-уверен. Тревожността намалява значително, поради промените, които се случват. Но промените все още водят до тревожност, защото това е нормално и естествено. Представете си, че обичате много да пътувате и се возите на кораб, който ще ви отведе до някакъв красив остров. Вие знаете, че заветната ви цел е този остров, но често пъти дори не знаете как ще стигнете до там. Няма карти, няма компаси - е това е страхът от неизвестното. Страх, който притежава всеки индивид от началото до края на живота си. И този страх в определени норми ни прави точно здрави хора. Хората наричат това чувство страх, а аз бих го нарекъл безпокойство. Безпокойствието е процес на защита на нашето тяло, психика, с цел удължаване на живота.Но често пъти ние забравяме, че точно тази защита ни държи здраво залостени зад решетките на нашата оскъдна зона на комфорт.

След определен брои терапевтични сесии зоната на комфорт на индивида се е разгърнала, увеличила значително обема си, промените са вече факт, те все по-малко притесняват индивида, защото той започва да изгражда чувство на доверие. В хода на терапията човекът е нужно да разбере, че е не е важно, кога ще умре, защото ние хората нямаме власт над това. По-важното е по какъв начин и с какъв интензитет ще живее живота си! Това е основен въпрос, на който всеки от нас е нужно да си даде отговор!

Тогава, когато индивидът започне да премахва излишното от себе си, тогава и голяма част от симптомите на тревожността си отиват. И това се случва, защото човек се доближа до личността си! В един определен момент, по време на терапията индивидът може дори да спре посещенията си, защото неговото желание да запази част от тревожността си е възможно да вземе превес, и товае част от патогенезата, проявяване на садизъм към себе си.В други случаи индивидът може да няма желание да спре терапията или поне да я намали, което също говори за невротичност, но проявена през оралност-свързване.

Но в други случаи след успешна терапия, след развиване на съзнатост, след куп промени и когато психотерапията е към края си индивидът започва да изпитва отново страх, независимо до къде е стигнал и това се дължи отново на промяна и усещането, че до сега е получавал помощ, за да се справя, а сега е нужно да го прави сам! От този момент от разреждане на терапевтичните сесии или окончателното им прекъсване започва истинската терапия, тогава човек е способен да приложи всичко научено и да си позволи да бъде такъв, какъвто иска. И това е една от най-големите крачки към генералната промяна, осланяне на себе си!

В този случай започва да се забелязва един страх от страха, един страх, че отново всичко ще се повтори, това е съвсем естествено, поради факта, че все още съществуват неврални пътеки свързани с преживяването на тревожност, но за да се подсилят и изградят още повече новите неврални здрави пътеки, че човек може да живее свободно, то той е нужно да започне да се справя сам!

Може да се случи дори рецидив, паник атака, да се усети тревожност отново,дори, често пъти това е неизбежно, но тук е важно индивидът да прояви воля и да продължи напред. Това е, като момент на проверка. Съдбата ни тества, до къде сме стигнали. Всеки един ден, макар и труден, в който човек е успял да се справи сам, се равнява на 5-10 часа психотерапия.

За да се научи едно бебе да ходи то често пъти лази, след това се изправя, пада, става, след това започва да прави плахи стъпки. Да, в началото се е нуждаело от проходилка, но проходилката след време не помага, защото тя си е свършила работата в определен етап от развитието. След това проходилката ограничава, отнема способността да се върви свободно и за да не се стигне до там в процеса на терапия, човек е нужно да събере сила и да се захване да живее сам живота си! Процесът е свързан често пъти с тъга, болка, страх, безпокойство, но това е въженият мост, по който е нужно да премине всеки сам, за да се озове благодарение на усилията си на отсрещния бряг - на здрава земя!

Промяна

                                   
                                                  СЕБЕАКТУАЛИЗАЦИЯ
 
      Казвам се Стефан Греков занимавам се с краткосрочна терапия, като в нея използвам модели   от хипноза, медитация, йога-нидра, дихателни техники, психо-телесни подходи.
 Това, с което мога да ви бъда полезен е не набавянето на щастие и радост. Това можете и сами да го постигнете. Аз мога да ви помогна в процеси на освобождаване, опростяване, отстраняване на излишното, онова, което Ви пречи и тежи да живеете живота си свободно.
 В терапията човек се учи как да посреща препятствията, които му носи живота. Как да ги привежда до опитност, съзнателност. И как да използва този опит впоследствие в своя полза!

Как протича терапевтичният процес?

1. Интервю
-Определяне  на референтни рамки на възприятие.
-Установяване на когнитивни възприятия.
-Установяване на наличен ресурс в началото на терапията.
-Определяне на възприятията Аз-Аз, Аз-Ти, Аз и светът.
-Определяне на краткосрочни цели.
-Търсене на ресурс за постигането им.

2. В зависимост от определените цели, ресурсът, с който разполага личността, дълбочината й и светоусещането се изготвят стратегии и подходи.
-Телесни техники и упражнения, с които се активира възможността на нервната система да се само регулира.
- Техники за освобождаване от стреса и напрежението.
-Техники за граундинг, заземяване.
-Техники за релаксация
-Дихателни техники
-Упражнения и подходи, чрез които човек разгръща способността си да се самонаблюдава, анализира и вижда първопричините за възникналото в последствие напрежение


3. Работа с мисловни процеси, убеждения и възприятия.
-Разширяване зоната на комфорт.
-Освобождаване на още ресурс и енергия, за последващи действия.
-Надграждане на нови цели.
-Преформулиране на ежедневни дейности.

4. Използване на трансови и дихателни техники.
-Премахване на психо-самотични блокажи.
-Преработване на душевни травми, които спират естествения поток на енергия.
-Приучаване към здраво асеритивно поведение и заявяване.
-Само постигане на усещане за центрираност и емоционална стабилност.
-Разгръщане на нови хоризонти и потенциали.

Искам да вметна, че в хода на терапията, често пъти домашните задачи и упражнения, които ще се извършват са ВАЖНА част от вашата лична промяна! Тези задачи и изпълнението им в последствие символизират отговорността, себеуважанието и отношението, което човек показва към своята Личност!

5. В следствие на предните 4 точки се наблюдава:
-Освобождаването на енергия, която човек може да използва за придобиване на нови блага
-Усещане за вътрешно равновесие.
-Изграждането на нови неврални пътеки
-Поведение отговарящо все повече и повече на вашата личност.
-Разгръщане на нови хоризонти и потенциали.
-Изграждане на способност за адекватни и ответни реакции в стресови ситуации.

Всяка сесия се провежда в рамките на 60 минути, като броят сесии зависи до голяма степен от вашата личност, степента на възприятие, усилията, които полагате, отношението и отговорността към самите Вас, защото промяна винаги изисква промяна!


За контакти: Стефан Греков
телефон: 0876-89-93-34
Еmail: stefangrekov@abv.bg