Ново начало

   Нощта се разстилаше, сякаш спускаше полутъмна нежна ласка, с която милваше земята. Всичко наоколо спеше само в далечината се виждаха тук-там светещи прозорци. Но нощта не беше сама, луната се беше извисила в небето като сърп, който някак си разсичаше облаците на две. Небето съчетаваше различни пластове в някакъв странен унисон от тъмни до мъгляви и светли на места,звездите мъждукаха, като стотици малки свещи, към края на живота си, запалени в някоя свещена обител.
Звездите чертаеха различни форми по небесното пано, древните хора са достигнали до предзнаменованията, които те носят само с интуицията си, интуиция задминаваща технологиите и напредъкът на това, някак си запътило се към миналото време, в което живеем днес.

Беше след полунощ улиците на града бяха празни, но все някъде сред тях се намираше по някой запътил се  незнайно накъде човечец, който внасяше малко от малко живот в това мъртвешко време.
 Но там някъде в сърцето на заспалия град двама души, напук на това сънливо време,  някак си пробуждаха нещо ново, различно, един към друг.
Те бяха млади в разгара на силите си, очакваха чудеса от себе си, от живота , от бъдещето, което в този момент те споделяха.
 Макар нощта да беше тиха,чувствата и емоциите бушуваха в тях  като два урагана, чиито допир и затишие,  следваха от докосването на далечните им жадни погледи...Сякаш думите бяха заменени от плам, който светеше в очите им...телата им треперещите, гласовете, свенливите движения, подсказваха за желание, човешко желание за любов...
   Мислите в главите им се прескачаха една друга, а сърца им биеха в този момент по различен начин, по начин, който вещаеше нещо ново, но хилядите въпроси, страхове и промени, които разкриваше това ново начало спираха стремежите им един към друг...
 Темите, които разнищваха  бяха общи, сякаш  всеки един от тях си правеше план, в който да достигне до дълбочината на другия. План, в който дори и нощта помагаше, като прикриваше в своето тъмно було напрежението извираща от недрата на душата им...
Единствената светлина около тях идваше от  отражението на няколкото лампи  пръснати тук и там в парка. Но тази светлина беше крайно недостатъчна, тя беше далечна и сноповете, които идваха от нея оставаха откъслечни, дори на моменти се губеха в тъмното... тъмнината и лекият примес  и отдалеченото отражение на фенерите на тези лампи внасяха романтика,..та било то и и насред този парк, в сърцето на столицата...

   В главите им беше въртележка, въпроси и отговори някак си идваха и си отиваха, някои намираха отражение в мига, когато те се усмихваха един на друг, други просто оставаха нерешени, а това внасяше смут и в двамата, защото всеки на моменти свързваше сладостта на щастието им сега, с последващата горчивина от раздялата.....
 Не знание, очакване, трепет всичко преминаваше през  тези две чисти млади души, които в разговора си пресъздаваха миналото, връщаха се към бъдещето, сякаш отбягваха, сякаш се страхуваха от случващото се...

   И имаше защо, тя живееше в едно малко градче на двеста километра от тук, от столицата...
Двамата бяха състуденти в един и същи курс, толкова години бяха заедно и макар и да усещаха привличането си един към друг, чакаха все другия да направи първата крачка и така в продължение на толкова хиляди дни удобният момент никога не идваше, но тази нощ след толкова пропилени напразно мигове и неосъществени опити,  сякаш моментът приятелството им да се погуби или прероди в истинска любов беше дошъл..
Седяха и трепетно предвкусваха вълненията, които щеше да им донесе тази нощ, дистанцията между тях се скъсяваше с всяка една минута, с всеки един поглед, с всеки един  напрегнат дъх,  думите, някак си се губеха , но въпреки това всеки един от тях разбираше другия, поради фактът, че и той в този момент преживяваше същото, така както седяха на двете страни на пейката, не след дълго се озоваха един до друг.
  Телата им, които се допираха, мирисът на хормони, усещането за желание витаеше около тях, единственият свидетел на случващото се беше пазачът на парка, който седеше в кабинката, от която охраняваше и макар и да четеше книга с интерес наблюдаваше случващото се, може би това и него го връщаше в онези луди и млади години, в които търсеше и се бореше за любовта, в онези години, в които рискуваше всичко за онзи животворен трепет, който сега може би отдавна беше забравил...
Две млади души търсещи нещо общо в този живот, така ги определеше той тези двамата чудаци...
Неусетно времето се търкаляше, минутите преминаваха в часове, а часовете бавно се процеждаха един по един.
 Разговорът премина в ласки, които си подариха един на друг, сякаш с развиделяването на утрото те откриваха и показваха парченца от дълбоката си същност. Устните им се допряха, това беше първата целувка, първата награда след толкова излишни дни на терзание! Не след дълго след тази целувка имаше още и още една, сякаш поредица от чувства, които се изливаха чрез докосването на устните...
 Тя се разплака, след 2 часа трябваше да отива към автогарата, след като вече беше завършила образованието си тя беше обещала на семейството си, че ще се прибере и ще помага с грижи за  уж болната си майка.
   Тя не го желаеше никак, но чувството за вина постоянно я терзаеше, колко лишения бяха изтърпели родителите й, за да получи тя това образование и този студентски живот. Дългът я зовеше, а сърцето и подсказваше, че няма смисъл да се връща натам... Майка и беше студена и властна жена, жена, която беше прекършила момичешката и осанка и чувство за индивидуалност, майка, която беше пренесла всички свои болни и незадоволени амбиции и комплекси върху детското й невинно сърце...
 Мария се чувстваше подтисната, нежелана ,използвана в онази в собствената си къща...но съвестта я гризеше, от едната страна на везната тя трябваше да постави себе си, а от другата семейството или по-точно дългът към него... и тази  любов, която се случваше сега,в този миг, най-неподходящия..
Везните се наклониха!
 Беше рано сутринта някъде към 6, тя стана целуна го, погледна го с насълзени очи и прошепна нежно в ухото му " Бъди щастлив, аз не мога....!". Разплака се и побягна към първото спряло такси за да отиде на гарата..

Аз не мога...Аз не мога......това бяха последните й думи  в онази нощ ,но аз ще ти дам един съвет " Никога не слушай само думите, които изричат жените, защото дори и самите те не знаят, какво на моменти искат.....", така, както и баба ти не знаеше в онази нощ... сподели с усмивка  наставленията си, старецът на малкия си внук!

На кръстопът

    Сълзите се стичаха една по една по бузите й. Бяха като малки бисери от чистота извиращи от болката и мъчнотията дълбоко затлачени в душата й.
Тя отново не знаеше, на къде да поеме, тя отново беше на кръстопът. Постоянното  двоумение  и борба между сигурността и мечтите и не й даваха мира. Сърцето, душата, тялото стенеха в страни конвулсии, които й подсказваха, че този избор не е от онези посредствените, това беше избор, който щеше да я откъсне от семейството, от защитената среда, това беше избор, който щеше да я отвее в океана на живота, а там тя трябваше да разчита на себе си, а това й беше чуждо, това беше наистина плашещо за нея.

   Заминаването  далеч от дома, толкова много й се искаше! Тя желаеше от цялото си същество да пътува, да се носи по течението на живота, но страхът, отново и отново, срязваше крилете й.
 В нея се водеше постоянно една борба за надмощие между умът и душата й, умът подсказваше само през логиката, той беше песимистичен, дори алчен за сигурност, докато душата й искаше да вкуси още и още от приключенията на този живот!
Беше в  безизходица, а в главата й беше  пълна каша, а чувствата и настроенията се сменяха едно подир друго!
 Незнанието я убиваше, сякаш изтръгваше всеки миг от нея и го правеше на пух и прах!
 Тя не можеше да издържа повече на това напрежение, в един момент коленете и омекнаха и тя буквално рухна на пода! Енергията отдавна беше изчезнала от самата нея, по измършавялото й тяло ясно си личеше, че и помен нямаше от онова ведро някога момиче! От дни не беше вкусила нищо друго, освен горчилката, която й носеха сълзите! Гладът по никакъв начин не я спираше, тя се хранеше от себе си, изсмукваше живеца си ден след ден!
Като че ли  на крехката и възраст от 20 години, върху нея бяха стоварени хиляди избори и желания на поколения живели преди нея!
 Не искаше да се вижда с никой, приятели, познати, роднини всички бяха отлъчени, сякаш заклеймени от самата нея!
 Тя търсеше, искаше отговор на въпроса да замине или не, беше чела, че отговорите и прозренията се раждат в тишината, за това може би се бе затворила в стаята си, но тя беше пропуснала да осъзнае, че под тишина древните йоги имаха предвид вътрешен баланс, мир и уединение.
 Беше толкова изморена, че дори не намираше сили да се изправи, предпочиташе да лежи на пода, сякаш самият под беше опората, която подсказваше и й даваше реална представа за това, че е жива!
 Занемареният й външен вид подсказваше, че нещо се случва и с всеки изминал ден, нещата стават все по-сериозни, кризата, в която тя боксуваше беше тотално замъглила ума  и представата й за време!
 За малко тя надигна глава и погледна  часовника на стената, беше сряда 12 часа на обяд, тя направи набързо сметка в ума си и разбра, че от два дни  не бешее излиза извън вратата на своята обидел.
 Никои не се сещаше за нея, баща и беше починал още, когато тя беше на 4, а майка и работеше на две места, за да си позволят лукса да живеят що годе нормален живот...
 Единственият роднина, който се сещаше за нея беше дядо й. Той беше на преклонните 80 години, но винаги беше до нея в трудни моменти. Той живееше на няколко стотин километра от дома й,  но тя не искаше да го притеснява с разговори по телефона, защото сама знаеше, че той има крехко здраве.
 Трябваше да разчита само на себе си, а това беше равно на смърт за нея!
Нямаше за кого да се хване, нямаше от кого да почерпи сила, съвет, прегръдка, беше сама отново...
 Докато лежеше безпомощно на земята часовете се търкаляха един след друг, тя отдавна беше загубила представа за времето, апатията, която я беше обзела беше  изтръгнала всяко рационално съждение от главата й.
  Лежейки на пода в това безсилие, съзнанието и се понесе в нещо като транс, в състояние, което беше провокирано от изтощението, породено от постоянно присъстващата битка на вътрешния и диалог!
 В нея започнаха да изплуват различни образи и картини, някои бяха мътни, други тъмни и светли и промазани, но тя ясно си спомни образа на баща си! Беше същият, който беше виждала на снимките.  Бистрият спомен, който се роди в нея  беше как тя се е сгушила в прегръдката  му, при  това усещане странна топлина премина през тялото й, сякаш отново се беше върнала в онова време, в което той беше сред тях, в онова време, в което живота беше съвсем различен, в онова време, в което всички бяха заедно...
  Тя си припомни усмивката на майка си, спомни си как майка й се чувстваше толкова благодарна, радостна, щастлива от всичко, което и беше дал Господ. Но сега от усмивката й дори нямаше помен. Майка й не можеше да надигне глава от работа, тъга и чувство за вина...Тя живееше с мисълта, че не беше направила достатъчно, че не беше силна, че не беше постоянно до мъжа на живота си, докато той лежеше в болницата!
  Да ,в болницата, той беше починал от рак, но въпреки мъките, болките и усещания за неизбежната смърт, той беше запазил чувството си за хумор и чистота на ума си.

Той постоянно им казваше - Аз сега ще отида на друго място, защото много ви обичам, ще отида първи там! Аз ще подготвя всичко там, за да бъде  прекрасно, защото знам, че и вие ще дойде един ден, но докато дойдете вие трябва да се борите, трябва да живеете, трябва да следвате мечтите си! Ние отново ще бъдем заедно, защото никога няма да се разделяме, аз винаги ще бъда част от вашите сърца, така както вие сте част от моето!
 Като че ли сега в този миг  Ан си спомняше, част от думите на бащата, докато беше в болницата:
 -Принцесо, ти си най-хубавото нещо в моя живот! Запомни думите, които ще ти кажа! В живота нещата не винаги ще се случват, така както ние искаме! Моментът никога няма да бъде подходящ за да живеем така както наистина желаем! Макар, че си малка запомни, че животът е една труден, лесен, падаме, ставаме и продължаваме напред!  Болката, страданието, по някой път олющват коленете и лактите ни, но просто отново трябва да се престрашим да съберем сили и да се изправим и да поемем по пътя, по нашият път...по твоят път!  
    Е явно дошло времето, да поема по друг  път, но ти продължи да вървиш и да градиш своя, защото има още много, на какво да се научиш!Живей така, че да бъдеш щастлива! Щом ти си щастлива, майка ти ще бъде щастлива също и не забравяй, че щом съм в сърцето ти, то и аз ще бъда щастлив! Живей, дори по някой път на инат...но живей със сърцето си!

  Това беше последният жив спомен  от баща й, там в онази болница, в онзи ден, който също беше сряда, като днешния беше последния миг, в която тя го прегърна и с насълзени очи му прошепна:

-Обичам те тате! Обещавам ти да бъда щастлива!

Детското й телце тогава, трепереше и таеше надежда, че всичко ще бъде наред, но явно това беше последният ден, в който те отново бяха заедно!

   Сега, в този миг тя усети отново силната бащина прегръдка и сигурност, отново тръпки преминаха по тялото й, сякаш той наистина беше там в сърцето й  и сега отново и нашепваше:

 -Не забравяй всичко е игра, падаме, ставаме, въпроса е да продължим....

  Ан беше чувствителна, но и истински мъдра вече жена, тя знаеше, че животът е прекалено кратък, тя усещаше, че никой от нас простосмъртните не знаеше, кога е краят на царуването ни тук на тази Земя, а думите, образа на бащата, сякаш я подтикваха да се изправи и да започне да живее така, както иска! Сякаш този сън и даваше възможност да се допре до истинската си сила да избира, да следва, да се слива със същността си!
  Със сетни сили се изправи и отиде до банята, изкъпва се, душът и помогна да свали освен цялата мръсотия от себе си, а и част от онова голямо напрежение, което носеше на плещите си.
 След банята, сложи нови чисти дрехи, изсуши и среса косата си, приведе стаята си в приличен вид и отиде да  хапне нещо!
 Беше взела решение, че ще пътува за Канада! Тям тя искаше да следва медицина! Това беше мечтата й, да бъде полезна на хората...
   Докато закусваше, ако може така да се нарече храненето в 6 часа следобед, на врата се позвъни!
Тя не можеше да повярва, на вратата седяха дядо й и майка й, те не се разбира от толкова много години, но явно днешния ден беше специален! Тя изглеждаха дружелюбни и мили един към друг!
 Когато влезнаха вътре дядо й я прегърна, майка й също, Ан усети отново онази топлина по тялото си, която преминаваше по нея, когато я прегръщаше баща й.
  Те седнаха на масата, майка и беше напазарувала нещо за вечеря, тогава дядото извади снимка от джоба си, снимката беше намачкане, стара, от онези черно белите, личеше си, че я беше носил постоянно със себе си и я беше  пазил старателно.Той остави снимката на масата  между тях тримата..
На снимката бяха запечатани образите на мъж и жена с малко момиченце.
Дядото започна да говори с пресипнал глас, че днес се навършват 16 години от смъртта на Мартин, неговият син, баща на Ан. Макар да беше на 80 години той събра смелост и сила да продължи:
 - Вие сте всичко, което имам, аз съм на прехода към оня свят вече, но имам една молба към Вас! Искам да следвате мечтите си, да живеете  щастливо и смело, това е повелята, която не само аз споделям, а сигурен съм и Мартин!
С тези думи дядото приключи, всички се спогледаха за миг, сякаш размениха думите
-Благодаря ти, че те има! Благодаря ти, че ми даряваш от любовта си!
Сълзите на Ан не бяха сами този път, всички плачеха от щастие, че бяха заедно в този миг от живота си. А мъжът от снимката сякаш ги  наблюдаваше  и съпреживяваше  обичта им, усмихвайки се доволно, макар и тялом не сред тях......

Идилия - стих

Странни чувства се преплитат, вътре в нейната душа,

ту са черни,  ту са бели , с цветовете на дъга.

Беше уж свободна птица със разперени крила,

рееща се над живота, тънейки във свобода,

А свобода ли бе да плачеш само, натоварен с нечие тегло ?

А свобода ли бе да страдаш само в заблуда, на това свирепо  общество?

Свобода ли бе да тичаш само там, след нечия мечта?

Свобода ли бе да тъпчеш  само, мъдростта на детската душа?

Не  бе ли тя, детенце малко, зъзнещо от студ в нощта,

не бе ли тя, детенце слабо, скрито в нейната душа!?

Не чакаше ли топли грижи,

не молеше ли самотно тя?!

Или пък искаше да бъде  само,

дете с характер на женa!

Митове, легенди и древни предания за хипнозата

       

                                                      
                                                   


  
                                                         Какво е хипноза?

 Хипнозата е  трансово състояние, което само по себе си е естествено състояния на съзнанието. Ние преживяваме поне 12-13 пъти транс, докато гледаме в една точка, докато се отнасяме, докато мечтаем, това е трансът.. Но хипнозата преди всичко останало е поток на доверие, чрез който умело може да се работи с вътрешни травми, психични разстройства и натрапливи мисли, тревожности, зависимости  и тнт.

   Хипнозата е  състояние, което е близко до съня, но съществено се отличава от него. Това е състояние на безинициативност и фокусиране на вниманието. Транс, до който води хипнозата дава възможност за дълбина работа на подсъзнателно ниво. а както всички знаем във всяко едно човешко подсъзнание е заложен нужният механизъм  за справяне с определен проблем!

 Хипнозата, молитвата, медитацията са състояния, в които човек има възможност да се докосне до вродената си, изначална мъдрост.


  Но хипнозата започва още преди клиентът да затвори очи, тя е повеждане, сливане на терапевт, клиент в една посока, в една цел, а това единство води и до справяне с дадена ситуация или проблем!
 Когато се изгради  мост на доверието, преминаването от будно в трансово състояние, става естествено, спонтанно, истинско, тогава то наистина има целебен ефект! Хипнозата е присъствие, доверие, в което хипнотизираният разгръща нов потенциал, нов заряд от личността си!

   Хипнозата е мощен терапевтичен метод, който прониква директно в несъзнаваното.
 Ако приемем, че съзнанието ни е едно часовникарско колелце, то несъзнаваното ни е целият останал часовников механизъм, А хипнозата е един от методите, който спомага да се настрой часовникът.

Някои заблуди относно хипнозата.

Хипнотизаторът напълно иззема контрола над хипнотизирания?

Колкото и да е дълбок трансът в човекът остава един скрит наблюдател, които запазва самоконтрола.

   Някой казват, че под хипноза терапевта може да злоупотреби и да се възползва от клиента? 

Всичко, което се случва под хипноза се случва със знанието и позволението на   клиента и разбира се установеният морал на терапевта!

   Други може би се питат, дали по време на хипноза може, да заспят и да не се събудят?

  Ако човекът бъде оставен под хипноза без ръководене, трансът прераства в естествен сън.


Страхът от трансовите състояния и два от тяхната мистика. Трансът се свързва с магията, с незнанието, с отвъдното, а както знаем новото винаги носи страх със себе си.  Това разбиране е пренесено и унаследено още от  времената на шаманите, вещерите, оракулите.

  Но хипнозата е просто дума, която в днешни дни може да се замени  подобаващо със  знание, усещане, умение, емпатия, любов, доверие, защото това са нужните елементи за съграждането на връзка, по която да тече терапията! В хипнозата  комуникацията терапевт -клиент се свежда до чисто човешки, искрени отношения.

  Хипнозата е близка до естествения сън, чрез нея се работи с въображението и когнитивните модели, но колкото и да е директна и дълбоко проникваща, хипнозата не е панацея, тя си остава  един инструмент! На някои помага, на други не.

    Много хора бленуват и искат, преживяването на транс да забравят за страхове, проблеми, фобии и трудностите на живота си. Това е невъзможно! Хипнозата не изрязва излишното, тя спомага човек да прояви дълбоката мъдрост, да осмисляне,  да разшири светогледа си. Има ли осъзнаване свързано с адекватни действия, то  животът впоследствие се променя към по-добър!
Хипнозата е нишката, която води човека до вътрешното му изобилие, от което той смело може да почерпи нужния опит!
    Всеки един проблем носи решението със себе си! Хипнозата спомага да осъзнаем, намерим и приведем  нужните отговори в адекватни действия, които в последствие изграждат нови модели на себеприемане, себеуважение и смирено единство на душа,тяло и ум, в една посока.  Посоката на смислен, светъл, щур и мъдър живот!

За мен

Здравейте казвам се Стефан. Занимавам се с хипноза и променени състояния на съзнанието. Силно вярвам, че това е моят път и не аз съм избрал него, а той избра мен. Знам, че в хода на личното си израстване човек се среща с болката, тъгата, страдание и всичко това на моменти ни обезсърчава, отнема от силите ни и ни кара да се чувстваме самотни, изгубени, буквално обезличени. В такива моменти, в тези определено трудни мигове всички ние имаме нужда от помощ, от подкрепа, кураж, за да се изправим на крака, да почувстваме стабилност и да продължим напред. Аз мога да ви бъда полезен в тези мигове.

 Защо ли?
   
Защото и аз съм човек и аз знам какво е да падаш, знам от личен опит, че изправянето изисква много сила, борба, откровение и често пъти външна помощ, която води до вътрешни промени.Обичам живота, особено онези мистични, магични мигове, в които умът спира и гласът на сърцето се чува най-чисто и ясно. Докъде можем да стигнем? Какво можем да разберем за себе си?  Това са въпроси, на които сбирам отговорите парче по парче.Харесвам усещането за свобода, а него най-често го намирам сред природата. Дърветата, широките поля  и песента на вятъра могат да ме вкарат лесно в омая, в която да изплуват мечти, спомени и усещания за това, че съм истински жив.


Относно работата ми.
Занимавам се предимно с променени състояние на съзнанието или както аз ги наричам естествени състояния на съзнанието. Като под променени съзнания има предвид състояния свързани с дишане (пневмо катарзисни техники), транс, хипноза, психо телесни похвати.

 

Относно работата ми

Всяка една среща, всеки един човек за мен са индивидуални и безкрайно различни, но и в същото време следващи някаква логика. Спрямо това ми разбиране подходът  и техниките, които се използват са съобразени със структурата на индивида. 

Защо работя като психотерапевт?

   Личният ми катарзис, в частност, паник-атаки, безсъние, генерализирана тревожност, депресия, ме поведоха към психотерапията. Пътят, който следвам и ще продължавам да следвам, е път към самия мен. Път, през който мога да проявявам човещина, емпатия, разбиране, защото не само в психотерапията, а и в живота сърцето и преживяният опит лекуват най- истински!

С какво мога да Ви бъда полезен ?

Ако търсите човек, който работи от личния си опит. Човек, който проявява отношение, разбиране и съпричастност! Човек, който знае, какво е да си тревожен, в безпътица, но и знае как да се справи с това! Просто ме потърсете!

Методи, които използвам...:)

Хипноза
Регресия
Йога-нидра
Майндфулнес медитация
Trauma releasing exercise
Дихателни техники
Поведенчески методи



Дипломите и грамоти:

     -Хипноза и хипнотерапия към Българска асоциация по хипноза
    -Основен курс хипноза към Българска асоциация по хипноза и хипнотерапия
    -Хипноза и хипнотерапия  към Българска асоциация по хипноза и хипнотерапия
    - Психология - Нов Български Университет
    -"Невро лингвистично програмиране"  - Алекс Попов

Аз вярвам, че съдбата има силата да ръководи нас, но ние имаме силата да ръководим живота си! 

Кабинетът ми се намира в София, кв. Овча купел 2, ул.Иван Хаджийски,   срещу блок 30, вход Е, партер.

Телефон за връзка: 0876 89 93 34
e-mail: stefangrekov@abv.bg

Таксата за консултация е само 50 лв , в рамките на  60 минути.
Провеждам и онлайн консултации с предварителна уговорка!