Хипнотична индукция 3

 


   Оставяш очите да си почиват, докато са се фокусирали втренчено в този капан за сънища. Може би не си забелязал толкова обстойно нишките, цветовете, движенията. Сънища..Докато го наблюдаваш и  докато цялото ти внимание е привлечено от него. Можеш да се зачудиш, как той седеше и в същото време се движеше бавно, помръдваше, сякаш те подканваше, а ти чак сега го забеляза. Странно, хората не забелязваме толкова много неща. Не забелязваме, как вниманието ни е погълнато от нещо, точно както твоето. Не забелязваме дори, какви процеси се случват в нашето тяло, докато вниманието ни е насочено в една точка. Не забелязваме дори толкова малките, но съществени промени, които се случват...Малки съществени промени..Когато дори се замислиш, тогава и вниманието ти се раздвоява, сякаш половината остава вкопчено в центъра на капана, а другата половина потъва спокойно навътре към теб. Капан за сънища..сякаш този капан ти напомня за онези моменти, в които си сънувал. И ти си знаел, че сънуваш, така както знаеш, че в живота има мигове, които минават точно, като на сън. Дори в едни такива мигове ти забравяш дали си с отворени или затворени очи. Забравяш дали капанът се е пренесъл от едната в другата реалност. Ти не знаеш дори, какъв сън се е оплел  в този капан за сънища... Пропуснал си да забележиш дори тялото, което се чувства точно, както в сън. Отпуснато, натежало, спящо тяло.. Дори и очите независимо дали са отворени или затворени виждат този капан за сънища.... Моменти, в които се чувстваш, като на сън. Всичко се случва, като на сън. Бавно, монотонно, дишането, усещането, картинките, които се появяват.
Аз ще броя от 100 към едно на всяка четна бройка ти ще отваряш очи, а на всяка нечетна ще ги затваряш и ще потъваш по-дълбоко. 100 отваряш очи, 99 затваряш ги, потъваш, клепачите натежават. 98 едвам отваряш тези очи, които бързо се затварят, 97, 96, 95 , ти не знаеш дори дали очите са отворени или затворени. Сякаш това не е толкова съществено 83,81,75 с всяка бройка се отпускаш още повече  55,54, 50. Дори не си забелязал тялото, колко се е отпуснало, дори не си забелязал сънищата, които се появяват 33,32,30.. Точно така отпусни се, остави нещата да се случват съвсем естествено. Дори се чудиш, коя бройка следва.. Няма никакво значение.. Така, както този глас няма никакво значение. Сякаш е далечен, блед глас, глас, които хем унася, хем внася едно спокойно чувство за тишина....Можеш да се насочиш още по-навътре в себе си, тогава, когато ти решиш...Всичко е под твой контрол..Сънищата, спомените, решенията. Ти знаеш, че всичко е там...Продължавай да откриваш нови неща, нови ресурси за справяне...Чудесно...Съзнанието ти може да не знае, но подсъзнанието ти със сигурност знае, накъде да търси..Просто го последвай..Точно, както следваш образите в съня..

Любопитството убива котката

    Развитието на съзнанието е залегнало, като постоянно обогатяване, трупане на нови знания. Да, всичко е така, но до някъде. Развитието на съзнанието, означава и опростяване, премахване на излишна обществена утайка, на определени защитни механизми. Разширяване на съзнанието означава и опростяване на начина на живот.. Странно звучи, когато се замислим? Развиваме, а всъщност опростяваме, премахваме огромна част от обществените капани, от масовите заблуди, от абсурдите, които сме приемали за истина.  

 
    Разширеното съзнание е съзнание, което приема противоречието, освобождава се от тях, но е готово и знае, че в следващите мигове на живота ще има  още противоречия, трудности и болка. Едно такова съзнание е напуснало илюзията, че животът може да е само мед и масло и благи усмивки. Опростяването и отхвърлянето на една огромна част от парадокса на нашето пребиваване, на нашите потребности дава възможност да се докоснем до различни усещания, до вродената си мъдрост.

 
    Преди време използвах  думата вродена мъдрост просто, като постулат, който бях чул от някъде. Звучеше ми доста гръмко и представително, докато днес разбирам, че вродената мъдрост е било нещо съвсем непонятно за съзнанието ми. Голяма част от това, което ще напиша не идва от книгите, а идва от преживявания, прозрения, които съм изпитал. 

 
   Когато започнах да работя тази работа - хипнотерапевт, аз си мислех, че знанието е нещо, което се набавя чрез книгите. Четох, продължавам да чета, четенето стана неделима част от живота ми. В хода на собственото си развитие разбрах, че човек може да придобива знание, докато наблюдава околните, докато се поучава от грешките и поведението им.  До тук изброих два метода, които се утвърдиха и бях сигурен, че това ще ми помогне да науча повече.

 
    Не след дълго време, всичко това беше разбито от нещо много по-силно, знание, което се придобива от преживяното.Като това преживяно бих го класифицирал в два под типа. Едното идва от живота, от ежедневието, трудностите, ситуациите, а другото идва от вътрешните лични пътувания, през състоянията на модерния свят, панически атаки, тревожност, депресия. Състояния обхващащи едно необятно поле, да полето си на душата.

   Вътрешни пътувания, през болката, страданието, пътувания, които ни отвеждат все по-навътре в дълбините на нашето съществуване.  В тези случаи човекът няма избор дали да спре или да продължи,  единственият негов избор е дали да се учи или да страда и да се мъчи. Ние се учим най-много тогава, когато се сблъскваме с неща, които са ни непонятни и всъщност тогава разбираме, колко невежи сме. Страданието провокира едно от най-великите човешки търсения и докосвания до така нареченото знание.  Най-големите слабости в нашия живот дават възможност да се родят най-силните лични преживявания!

 
    В процеса на намиране и последващо търсене индивида буквално отваря очите си за нови хоризонти. Хоризонти, които не са свързани само с ежедневието му, но и отвъд него.  В едно такова търсене човек лесно може да се изгуби, ако няма водач до себе си или човек, който да му помага при преминаване на последващите урви на трънливия път на знанието. Защо трънлив? Защото пътя е труден  и коварен и знанието съдържа в себе си божествена благодат, но и ужасна прокоба. Ако глупака се добие със знание, това няма да го направи по-умен, напротив, това ще го унищожи. 

 
    Всички искаме да знаем. Но не всички знаем дали можем да понесем тази участ. И тук отново ще се завърна към естествената, вродена мъдрост на нашето съзнание. В терапията терапевтите постоянно работим с тази вродена мъдрост, опитваме се, помагаме на човек да я отприщи и да я впрегне в живота си.  Създаваме предпоставки човекът да оборва съпротивите си и да проглежда отвъд. 

   
      За да бъда по-точен в изказа си, защото може би ще остана неразбран ще дам пример. Един човек, който преминава през състояние, което надхвърля невротичното, психоза, преминава през различни етапи. Психотичен епизод, ако се вземат адекватни мерки и психотичната маса започне да се разгражда с различни антипсихотични препарати, човекът е съвсем възможно след това да премине през тревожност. Тоест нивата на енергия преминават от по-високи психотични, към по-ниски тревожни. След известно време отново енергията занижава обема  си, като въвежда индивида в депресивен епизод. Това е епизод, който е придружен с безмислие, апатия, анхедония. Лично аз смятам, че това преминаване от едната в другата крайност е съвсем естествено и е провокирано точно от това нещо, което хората наричаме естествена мъдрост. Целият този алгоритъм се случва, за да може депресията да компенсира масовата информация и напрежение, което е предизвикало психотичният епизод. Излизането от депресията, означава завишаване отново на нивото на енергия, тоест енергията започва да преминава и към горните центрове. Индивидът събужда дори своята сексуалност, появяват се мигове на удоволствие. Но епизодът с тревожността може да бъде прескочен и индивида да влезе отново в психоза.
    Ясно личи, че преминаването от едно състояние в друго е защита, която ние се налага отвътре.   Мъдростта  се проявява по много различни начини. Някои са дори абсурдни. Човекът, казва, че иска да си помогне, прави абсолютно всичко по устав, но ефект няма. Това може да се дължи освен на дълбоките вътрешни съпротиви, но и на точно тази вродена мъдрост, която спира процеса, сякаш знае, че сега не е най-подходящото време за решаване на този проблем. И тук ролята на терапевта е решаваща. Един терапевт  е нужно съзнава, че по някой път липсата на помощ, се оказва най-голямата помощ за един човек  Терапевтът работи освен през методите и техниките, а и през своята собствена интуиция.  Той знае, че любовта може да бъде мека и нежна, но може да бъде и твърда, но и в двата случая тя е любов! Самото идване на клиента в кабинета на терапевта не означава готовност за работа и за съдействие, не означава дори желание за промяна. Постоянното ходене и търсене на помощ  от страна на клиента го обрича на лишаване от вътрешната му сила и за да събуди и усети тази сила, често пъти е нужно да се помъчи сам! 

 По някой път не намирането на решение на даден проблем, ни предпазва от още по-голям проблем. Може би  това е начинът, по който се учим най-много. Тогава, когато разберем урока, който ни се предава  от книгата на живота само тогава можем да прелистим страницата и да преминем напред. Урокът, който учим сега е подготовка, която ще ни е нужна занапред, опитаме ли се да го пропуснем, то освен, че ще удължим агонията си, то и определено е ще си навредим многократно!

  

Спирам да търся, за да намеря

Отдавна не съм писал в блога си. Не знам на какво се дължи това. Може би е на факта, че няма какво да кажа или пък  на факта, че има какво да кажа, но мисля, че ще остана неразбран. Знам ли и аз..
  Интересното, което забелязвам през последните месеци е освен масовия бум на тревожни разстройства, но и масовата загуба на смисъл в човешкия живот. Ние хората се превръщаме все повече и повече в едни сиви машини, които си лягат с мисълта за утрешния ден, за работата, за това какво искаме да променим, но ставането ни сутрин завършва само с мисъл, без действие, без адекватно поведение.
   Човекът, съзнанието и душата му стават все по-заклещени и притиснати. Буквално сме премазани от постоянните промени, които дори и не забелязваме. Промени, които не смятаме за сериозно, но всъщност тези промени оказват генерални последствия върху нашия живот. Промените са хубаво нещо, но когато интензитета и интервала им е прекалено кратък, то това оказва огромен негативен аспект върху нашето съществуване.
  Обемите на информация става все по-големи и мащабни, нашата психика също се развива, но тя не може да насмогне с всичко заобикалящо я.  Адаптерът, който свързва психиката с този реален свят е нашето тяло. От милиони години тялото ни не е претърпяло съществени промени. Тоест какво излиза в крайна сметка, психиката се развива бавно, тялото стой едно и също, а заобикалящият ни свят е като кошер, който постоянно ни праща различни пасажи с информация. Информация, която често пъти дори срива нашите системи.
   Когато имах панически атаки и тревожност аз бях сигурен, че разширяването на съзнанието ще ми помогне да преодолея това състояние. Медитирах, дишах, отдавах се на вътрешни пътувания. Четох подходяща литература, оборвах защитните механизми на съзнанието си, чрез психотеатър и чрез различни поведенчески експерименти. И определено това ми помогна да разбия обръчите на неврозата и да започна да гледам на живота си по-съвсем различен начин.
Разбрах, че тревожността учи, че променя, че това е нещо, което напътства. Но въпреки, че я преодолях аз продължавах да развивам и разширявам зоната си на комфорт.
  Трансови състояния, трансперсонални преживявания, психотелесни опити. И странното е, че в един момент отново забелязах, че при развитието си индивидът отново се среща със новистрахове. Това го изпитах и аз. И разбира се аз знаех, че е нещо съвсем нормално. Но в същото време изпитвах амбивалентни чувства, хем новото ме плашеше, хем страшно много ме привличаше. Трансовите състояния дават невероятна възможност човек да се докосне до непонятни и невиждани сили, които стоят и дебнат в несъзнаваното. Това е безкрайно интересно, но и в същото време това е един много рискован процес.Най-важното е да има мярка във всичко и да се използва уместно. Както казваше баба ми, да не пресоляваме манджата.
  Ако бях писал това преди година нямаше да използвам думата рискован, но сега смятам, че е точно на мястото си. Защото ли? Защото в постоянното търсене след разкъсването на невротичната маска индивидът започва да става все по-чувствителен и фин. Срещата с нови несъзнавани структури отделят дори индивида от реалността, в която той пребивава. А това определено му отнема голяма част от реална физическа преживелищност, като щастие, усмивка, благодат, наслада.
  Постоянното търсене се оказва и постоянно отричане на тази реалност. И в един момент индивидът, ако иска да оцелее и продължи да живее живота си пълноценно е нужно просто да спре да търси и да започне да живее. Какво означава да живее? Да разбере, че освен душа е и материално същество, което има нужда да черпи от благата на тази Земя. Постоянното залитане в духовността и личното търсене и развитие в един момент може да се окаже завършек с пагубен край!
   Преживявал съм в трансперсонални хипнози, че над мъдростта, над знанието седи смехът. Описал съм дори историята си в статия, която нарекох Смехът на глупака. Но чак сега разбирам истинския смисъл на това, което научих тогава. Осъзнах, макар и година след тази хипноза, че човек има нужда от заземяване и уместно ,прецизно използване на трансовите и променени състояния на съзнанието. Съзнанието на човека в днешни дни толкова се е развило, че някой от духовните пракитики, като йога, медитация, дишане в един момент се оказват  неподходящи за масова употреба. Защото ученията, които датират още от преди хиляди години буквално се разминават с линиите и вибрацията на съзнанието на днешния човек.
   Докато преди да кажем сто години, пет от сто човека са търсили себе си и са си задавали екзистенциални въпроси за живота и смъртта, то сега го правят осемдесет от сто човека. Постоянното масово търсене позволява да се изваждат все по-големи късове информация и знания от колективното несъзнавано, а това от една страна решава едни проблеми, но създава други от съвсем различно естество. Представете си една празна кофа и как в нея се изсипват 5 чаши вода всекидневно, а сега си представете как се изсипват осемдесет. Кофата се пълни много по-бързо и огромна част от водата прелива и остава неизползвана. Лошото е, че с човешката психика това преливане води до последствия.  Всеки ден душите ни сменят неколкократно настроенията си, умът ни сменя целите си и това се случва поради факта, че човека е заобиколен от възможности. А точно  купищата възможности създават дълбоко вътрешно напрежение и терзание. Възможностите дават право на избор, а правото на избор постоянно дава вътрешни страхове, поради страха от поемане на отговорност.
    Ние търсим себе си всекидневно, изучаваме се, тоест ние намираме и научаваме нова информация. Както писах по-горе  задълбоченото търсене води до черпене на знание от ниво надхвърлящо индивидуалното - колективното несъзнавано. Цялата тази лична информация, която постъпва в психиката ни, когато се сблъска с информацията и възможностите от заобикалящия ни свят води до дълбоки вътрешни терзания. Постоянният стремеж към мъдрост води до духовна нищета. Ние сме хора. Ние сме просто същества, които е нужно не само да търсят какво има отвъд, а да се научат да живеят тук на Земята. И това е най-важната ни мисия! Прекалено бързо придобитото знание води до по-голям страх, които този път предпазва не от невроза, а от психоза, шизофрения, тежки психически разстройства.
    Човекът е нужно да се заземява. Да живее живота, да се развива, но и да знае, кога да спре да търси. Защото спирането на търсенето дава възможност всичко научено да бъде приложено. За съжаление обаче постоянния досег и сблъсък с ново знание ни блазни постоянно и със сигурност спирането "духовното" търсене и завръщането към реалността се оказва един огромен шок за много духовни пътешественици. Често пъти духовността се оказва бягство от самата реалност. И тя е оправдание, което уж ни дава възможност да гледаме от по-висок порядък на нещата, но прекаленото залитане към духовността, под себе си крие един огромен, умело прикрит страх от живота.  Аз не отричам добродетелите, които носи духовността и на които ни учи, говоря за пагубната духовността, онази, която индивидът използва, като парадна маска, за да прикрие дълбоките си вътрешни терзания.
Смехът. самоиронията, любовта ще са нещата, които ще спасят душата на човека. Времената, които идват са тежки и за да спасим душите си е нужно освен да вярваме, да обичаме, а и да не се взимаме много на сериозно. Човекът е роден, за да живее, да бъде част от тази Земя, да пребивава в тази реалност и да разбира, че  е тук защото това място, тази материя са ценни, интересни и ще допринесат за развитието на  душата ни. Може би главната цел на нас хората е не да търсим какво има отвъд смъртта, а да вникнем какво има живота  в тази реалност, защото по някой път намираме най-много, тогава когато спрем да търсим постоянно.....

Знание или невроза

      Хората днес живеем в   групова неврозата и единственият начин да разкъсаме този обръч е да преживеем това състояние индивидуално. Акцентирам на думата индивидуално, понеже всички се намираме в едно масово състояние на невротичност, което можем да осъзнаем най-явно, като преминем през индивидуален катарзис.
 
   Индивидът, който преживява даден  аспект от невротичните състояния, като тревожност, паник атаки, депресия и тнт. влиза в разрез с латентната невроза, в която пребивава стадото,  което днес наричаме с елегантната дума "общество".  Отцепването на единицата от цялото създава едно специфично усещане страх освен от различие, но и страх от разобличаване. Може да звучи странно, но страхът от разобличаване на общата невроза, индивидът  се опитва да запълни с едно постоянно спазване на старите възгледи, от новото си изменено гледище. Това поведение в един период води до самоубийство на личността !
 
    Предателството на себеподобните веднага се компенсира чрез вина, а вината може веднага да бъде свързана със наказанието, което предстой.  Единицата знае, че не  ще може да издържи груповото наказание, което ще й бъде наложено, за това със сетни сили се опитва да се вреди отново в стадото, като неистово отрича собствената си невроза и се опитва да я замести с общата. Това сблъсък между личната и груповата невроза назрява още повече, докато се превърне в един огромен вътрешен конфликт, който буквално въвежда човека в делириум.
   
    Самото преживяване на тревожност и паник атаки откъсва индивида от обществените приоми. И често пъти преживяващият такова състояние свързва това усещане, с усещане за полудяване. Ние хората не сме родени да живеем сами, ние сме стадни животни, които имат нужда от принадлежност.  Преживяването на невротична симптоматика събужда страха за различие във всеки един от нас. Различен в стадното мислене се асоциира с болен, негоден, неспособен. Това е първичен страх, които е засят в съзнанието, още от раждането ни.
Колко парадоксално е, като се замислим.  Борим се за свобода, за откъсване от общото, за различие, а когато ги получим, тогава в нас се събуждат най-големите кошмари, които можем да облекчим само и единствено, когато заменим дадено общество или групата с други по-адекватни  и  отговарящи на нашите нужди и разбирания.
   
    Метафорично погледнато животът на тревожния индивид прилича на едно махало, което преминава от едната в другата крайност.   От безмълвно спокойствие, към звънлива радост и към ужасяващ страх.  Науката, медицината осъжда човек от такъв порядък със званието "невротик", но всъщност  това е лице, което притежава   свръх чувствителна сетивност. Такава натура има способност да усеща в пъти по-силно радостта в живота, но и в пъти по-силно преживява страховете и катаклизмите, които я връхлитат.
 
    Обърнете по-обстойно внимание не само на страха на индивида, но и на страха в обществото. То нарича и обрича хората, които имат по-голяма дълбочина на личността си с думата "невротици". Което моментално корелира с болни. Вече разбираме, че неврозата е не само страх на индивида, но това е и страх на обществото, че може да има друг пренареждане на социалните приоритети и потребности.  Преминаващия през такова състояние говори за специфични усещания, за липси, които вижда, усеща в себе, за емоционална незаводоленост, за безлюбие, за безмислие на съществуването, а обществото, което представлява близки и познати гледат и слушат изплашено, защото дори и самите те знаят, че вътре в себе си имате тези празнини, от които се опитват да избягат.
    Обърнете внимание на матричноста, на поредността, в която пребиваваме. Тя не е свързана нито  с моето, нито с вашето усещане и желание за живот, а всъщност такива, катo нас изграждат цялото, всъщност ние изграждаме матрицата. Странно е, когато се замислим нали? Светът все повече и повече се затяга калъпите, под които протича живота ни. А "психическите заболявания" са бунта среща ограбването на личността, потенциала, енергията ни.Това се случва масово, това е въстанието на душите срещу робията.  Вече всеки един живот се опитва да бъде по-идентичен с другия и ако не отговаряме на правилата създадени от колектива, то ние получаваме етикет "болен", "луд", "различен", "гениален". Всички тези определение са сходни по-значение.
    "Невротикът" е творецът, шаманът, който разбулва алюзиите. Шаман по еквивалент означава крайно превъзбуден човек. Човек, през който протича уникална енергия. Такъв човек е творецът, художника, музиканта, хлебаря, хирурга.  Тревожният индивид е канал, по който протича енергия от различно естество и най-важната задача на индивида е да насочи, да оползотвори тази енергия. Ако него направи, енергията просто ще го разруши или тревожността ще премине в депресия. Депресията е затваряне на тези канали на енергия. Преминаването през депресията означава отключването на тази енергия. В някой духовни учения я наричат крия, прана, кундалини. За сметка на това днешната психо-фармация потъпква и не зачита тази лична сила, като я увенчава на години пиене на хапчета и заличаване на онова усещане за живина!
   
     Човекът, който е обречен със званието "невротик" от науката, е човек, който е тръгнал по-пътя на знанието. Не случайно "невротикът" първоначално търси помощ за паническите си пристъпи, тревожност, депресия. Той търси себе си, ако има смелост не лекува симптома, а лекува душата си. Такъв човек търси отговори на екзистенциални въпроси свързани с живота, със смъртта, със съществуването си.  Той се среща с възможността да отработи непригодните си защитни механизми, като: изместване, изтласкване, компенсация, рационализация, интелектуализация, черно бяло мислене, анулиране и тнт и да  разгърне нови като сублимация, алтруизъм, любов, потенциал. И с това се слага отварянето на една врата, която води към различни измерения на несъзнаването, където разширеното съзнание е разбрало, че в живота няма само удоволствие, има страх, има страдание, има болка и точно това осъзнаване води до разширяване на мирогледа. До нови перспективи!
   
    Ние можем да се изправяме постоянно пред страховете си, можем да минаваме през тях, но в хода на търсене на знанието е нужно да се научим да следваме определено темпо. Бих го дефинирал, като две крачки напред, една крачка назад. Това е съвсем естествена последователност.  Това е един здрав алгоритъм за постепенно разширяване на зоната ни на комфорт. Ако отприщването се случи прекалено бързо, съвсем възможно е човек да навлезе в състояния, които надминават неврозата, психоза, шизофрения и тнт. Докато при неврозата, тревожността се разпределя на  определени количества, порции,  метафорично казано, то при психозата обема с информация, който преминава през индивидът буквално разцепва съзнанието му.
 
    На пример представете си, че сте седели 20 години в тъмна мрачна стая и мечтата ви е да видите слънцето. Първо търсите вратата в тъмното, после се чудите дали да я отворите, защото не знаете какво ви очаква. Отваряте я и ви среща така желаната светлина. Но ако вперите очите си веднага към източника на светлината, то със сигурност  ще ослепеете. Същото е и с неврозата, ако се  придобие прекалено бързо ново знание, то съзнанието е ще блокира. Блокирането е защитен механизъм, в следствие на високото напрежение! След блокирането обаче процесът  на преминава и справяне с неврозата се удължава в пъти.Колкото и възрастни да станем, хората си оставаме едни малки бебета на тази Земя и е нужно да се храним по-малко, по лъжичка. Така се придобива и знанието.
     
   Интересното е, че в началото на психотерапията, човек има усещане, че се движи надолу, че кризата му се задълбочава.  И това е точно така! Някой решават да продължават въпреки това, това са смелите, амбицираните, това са съзнателните хора. Другите се отказват  и се опитват със сетни сили да се завърнат отново в умалелите си черупки, но това няма как да стане!
    Защото се случва това задълбочаване!? То се случва точно поради факта, че съзнанието се среща с ново знание,  поглежда през нови аспекти.  Сега вижда, неща, които допреди време е пропускало да види, добива и претърпява нови осъзнавания. Всичката тази нова информация и ново знание събуждат страх. Това е срещата със сянката. Сянката е онази част от нас, която се стремим да отбягваме или по-точно да не виждаме, а някои дори си мислят, че и не я подозират. . Но точно" невротикът" е човекът с отворените очи, които виждат много повече от колкото притъпеният посредствен жител на тази планета. Само, когато интегрираме сянката към личността си, тогава можем да осъзнаем и силата на светлината, която носим. Не виждаме ли сянката, то слепи сме и за светлината. Бягаме ли от едното, то и другото не можем да стигнем. Такива са диаметралните закони на нашата реалност.
       
      Страданието е нещото, което провокира човекът да направи  първите стъпки  по пътя на знанието.  Преодоляването на определени страхове, определени състояния, това са нещата, които провокират в нас търсене!  Страхът ни дава тласък да търсим, но страхът ни принуждава и да спрем на моменти това търсене на духовното, на знанието, на невидимото.
    Звучи объркващо, нали?  Човек се развива, но в хода на собственото си развитие и постоянно премахване на защитите си, започва да става свръх сензитивен и силите, които преминават през него буквално разместват постоянно точката му на възприятие. Това е точка, която Карлос Кастанеда описва като асемблираща точка.  В самото начало на пътуването към себе си, това постоянно  движението на асемблиращата точка чрез различни подходи и техники  се оказва ползотворно лечебно. Това се случва обикновено в първите етапи, когато индивидът проявява ригидност, ограниченост в разбирането към тревожността, паниката или страданието, което преживява.  Може да се дефинира и като безинициативност за учене на уроците на живота.
   Трансовите техники, медитацията ,психотерапията и другите холистични духовни насочености, като цяло се опитват да помогнат на индивида да измести възприятията си към по-висока гледна точка. Точка, която надхвърля така познатото.  Някой дори наричат това по-високо възприятие еклектично, над доброто, над злото. Позиция, която не се привързва толкова силно нито към удоволствието, нито към болката. Еклектическият мироглед е шареният, пъстрият, отвъд черно белите перспективи. Чрез терапията индивидът се опитва да излезе от интерпретационната система на "познато-приемане" и "непознато-отричане". Това става, чрез отслабване на различните психологически механизми, които изброих в началото.
 
      Ще  се опитам да опиша процеса метафорично. Представете си една килия с решетки, която е пълна с хора. Решетките са здрави, железни и никои не си и помисля, че решетките могат да бъдат  разбити. А и никой не си помисли, че след разбиването на тези решетки и напускане на затвора човек може да оцелее! Решетките са догмите, забраните, това и нашите защитни психически механизми. "Невротикът" буквално е принуден да намери начин да излезе и разбие тези решетки. Той е избран да търси начин. Страданието, тревожността, физическите усещания са  нещото, което  провокират  да го направи. Той започва да бута, дърпа, удря решетките, а другите хора просто му казват"Спри ти си луд". Точно, както се случва и в нашето общество. "Я се стегни", "Ти луд ли си". Думи, които на всички са ни до болка познати. Непознатото хората сме склонни веднага да го осъдим, като лошо, странно. непринадлежащо на нас. И ние хората сме склонни да го коментирам, без дори да имаме опит или познание в такава позиция. И когато един напусне затвора и започне да вика на другите, че навън е по-хубаво и че може да се живее, малцина са тези, които ще го последват!
   
     Свободата е плашещо нещо, в свободата хората се срещат с най-големите си страхове. И това осъждане на индивида с лудост от обществото е породено от собствения страх, което това общество тай дълбоко в сърцевината си. Поради факта, че индивида разбива табуто, от което стадото изпитва страх. Дори и самите пионери, които са поели по-пътя на свободата стават табу. Табу също, като страхът и сянката, носи своята амбивалентност в себе си.  В сянката се крият бесовете, но и сянката води по пътя на светлината и свръх съзнанието. Точно и  това амбивалентно значение има думата  "табу". Табу означава и "мръсен" и "страховит" и в същото време и "свещен" и "желан".

  В днешните дни   терапевта е този, който помага на "невротика" или търсещият да разбие да разшири тези решетки и да се промуши през тях.  Разбиването не е задължително да се случва  с терапевт,  но това е честа практика. Но за да се случи напускането на килията  е нужно лична вътрешна мотивация, сила и постоянство. Друг начин няма!

  Истинският страх идва, не когато преборим страховете си, за да излезем от килията. Истинският страх започва тогава, когато разберем, че тези страхове, които сме преживели са едва началото на пътуването, което ни предстой. И това е пътя на знанието, път, в които човек разбирам, че е нужно да върви, но и да спира на моменти. Да си почива. Да се заземява, като черпи от благата на Земята и живее живота си, радвайки се на всичко, което има. А след време отново, когато събере сила или пък когато няма и капка сила, тогава да продължи отново напред в търсене!
 
    Колкото повече знае един човек, толкова по-фин става и толкова по-сензитивен в същото време.  Толкова повече страхове се пораждат в съзнанието му и толкова повече настроенията променят интензитета си. Те преминават през него, като са в пъти по-колоритни. Колкото и да е силен един човек, колкото и да е смел  в хода пътуването към знанието, човек все някъде спира. Той не продължава напред поради нещо друго, а поради страхът, който го спира.
 
    Странно е, когато човек се замисли,  нали?
 
   Страхът е нещото, което ти дава свобода. Страхът е нещото, което ти позволява да се откъснеш от общото и да научиш повече за себе си и след това страхът е нещото, което те закотвя някъде. И до където и да е стигнал човекът отново създава една зона на комфорт.  Може и да е на хиляди километри от онази клетка с решетките, но зоната на комфорт я има, тогава може да се появи отново рационализация, с която да се опровергае спирането, но зад това седи отново страхът. И това е един добър страх, това страхът, който ни показва, че живеем в груб материален свят и не можем да живеем само от позицията на душата. Нужно е да признаваме и задоволяваме нуждите на нашето тяло, дори мръсните желания на нашата душата.
    По някой път не се ли учим така най-много?  Всеки говори за сиромашията, като начин на учение, но истината е, че в богатството и охолството изкачат най-големите човешки бесове.   Учим се не само чрез душата, а и чрез материята, плътта, щението. Често пъти хората не си позволяваме да сме богати, да сме доволни поради точно този страх, че когато сме задоволени ние не сме богоугодни. Вмешателството на религията и догмите, които са залегнали, заедно с това черно бяло мислене, което ни е насадено, заедно със страха от Бога,  това ограничава и краде от живота ни. И това е по-голямата, скрита невроза, в която всички пребиваваме. Невроза, която колкото и да се бунтуваме носим до гроба си. Свободният човек си позволява да бъде богат, беден, радостен, тъжен, позволява си да бъде!. Докато" невротикът" се стреми към баланса.   Кой е невротикът онзи, който свежда глава постоянно с цел да запази сивото си ежедневие или онзи, който въпреки страховете си живее от сърце? И там е разликата, докато търсим баланса живота ни се погубва.
    Балансът е нещо, което е измислено от онези, които са останали в затвора, за да ни закотвя, защото със сигурност думата баланс за всеки от нас значи нещо съвсем различно! И към кой баланс се стремим, дали към нашия собствен или към този общия, който сме приели за свой?
 
    Всичко тече и се променя,! По пътя на знанието дори и защитните механизми на нашето съзнание се изменят от едни към други. От много неприспособими към по-адекватни. Появява се сублимация, алтруизъм, появява се творчеството. Но когато индивидът събере смелост да прояви всичко това и премине през невротичните обръчи, тогава обществото го гледа с други очи. Често това са очите на възхищение примесено със страх, че в себе си този човек тай незнайна сила..И тогава "невротикът" се превръща във водач, героят защото само този, които се е откъснал от стадото и е устоял на натиска му, само той има силата бъде водач в него!