- Всяка епоха си има своя колективна невроза и всяка епоха се нуждае от своя собствена психотерапия, за да се справи с нея.“ В.Франкъл
"Всяка истина е половин истина, дори и тази е половин."
Абсолютно същото е и с теориите и догатките за това през какво преминаваме. Но каквото и да е, повечето хора го усещаме. Нещо се случва или животът ни се оказва странно как в задънена улица или сме в някаква поредна дупка, от която търсим изход. Сякаш времената, които са дошли дават възможност на човека да прогледне и да види товарa, които носи на гърба си. А това определено не е приятен сблъсък. Да можеш да виждаш си има своите положителни аспекти, но нека да не забравяме и отрицателните, които не са по-малко.
Лесно е да бъдем слънце, трудно е обаче да приемем сенките, които поражда нашата светлина. А колкото повече греем, толкова по-дебели стават и самите сенки, толкова по-ясно виждаме отхвърлените си психически части. А интегрирането често пъти е сложен, бавен, уморителен процес. Процес, който изисква усилия, търпение и вяра, че онова, което ни поставило в тази ситуация рано или късно ще ни помогне да намерим и решението. A кое ни е поставило пред това изпитание Съдбата, Богът или самите ние, това е отговор, който всеки е нужно да открие сам, И тук говорим за доверие от по-висок порядък.
„Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието.“
В.Франкъл
Но да не се отклонявам много понеже в статията искам да изложа мнението си за хапчетата и психотерапията. Забелязвам две крайности, които много трудно намират обща точка. Една крайност е на голяма част от психиатрите, които твърдят, че психическите разстройства се дължат на промяна в биохимията и всичко това може да се оправи само с прием на определени медикаменти. От другата страна са гилдията на психотерапевтите, които твърдят, че човек разполага със собствен ресурс за справяне. Преди време и аз бях много против приемането на медикаменти, но сега си дава сметка, че това е едно изкуствено налагане на волята на терапевта над нуждите на клиента. А това определено не е целта на самата терапия. Защото терапията с медикаменти и психотерапията могат да бъдат взаимно допълващи се. Клиентът и терапевтът са пълноправни личности и всеки един от тях носи определени отговорности.
И психиатрите и психотерапевтите имат своето право. Но нека не забравяме и правото на самия клиент, самият страдащ. Ако неговото състояние може да се повлияе от психотерапия, това е чудесно. Но, ако психотерапията е недостатъчна и клиентът е попаднал в един омагьосан кръг, в който било неговата невроза или нещо повече влияят и на физическите му показатели, като липса на апетит, тремор, безсъние, неспособност за извършване на рутинни физически и битови дейности, то е нужно да имам предвид, че един такъв процес може и да бъде подпомогнат временно и от хапчета. Думата временно означава, че помощта, която клиентът получава бива външна под формата на таблетки, но външната помощ може да се явява и психотерапията. Така, че това по никакъв начин не бива да омаловажава вътрешните усилия, който полага индивидът, за да въведе определен ред в собственото си същество.
Как да се провежда терапията и с какви средства тя да се провежда решава терапевта, но това е на база клиентските потребности. И това е ходенето на терапевт е първата отговорност, която клиентът предприема. Като разбира се понася и положителните и негативните аспекти от своя избор. Но в процеса на израстване в психотерапията поемането на отговорност се насърчава. Въпросът е човекът да остане с ясно съзнание, че хапчетата могат да бъдат патерица с определена продължителност, давност. Това може да продължи година, две, три. Тук упоменавам главно състояния от невротичния спектър. Хапчетата биха дали нужното време, в което индивида се лекува и има възможност да достигне до по-големи дълбочини и прозрения за себе си, да навлезе в материалния свят, да се социализира, да се заземи и да усети стабилност в себе си. Време, в което той съзнателно може да предприема нови крачки и да събира нови ресурси за справяне със ситуацията, в която е. И тук не окачествяваме крачките и изборите, като правилни или неправилни, а като нужни стъпала в периода на лечение и изучаване на себе си.
Роберто Асаджоли в своя "Психосинтез" твърди, че голяма част от духовните и психиатрични заболявания имат сходна симптоматика и ние често пъти може да сбъркаме едното с другото, за това той определя като неизменно важна причината или начина да се достигне до такова състояние. Подбудите, които са подтикнали индивида да тръгне нанякъде и да се озове в дадената ситуацията. Често пъти това са духовни потребности, свързани с изучаването на себе си. А симптомите от тези духовни търсения, често пъти се припокриват с психиатричните диагнози. Но лечението между духовната и психиатричната парадигма са коренно различни. И това е едно от разковничетата, които Асоджоли подчертава. Лечението на даден индивид е строго индивидуално, определящо се от потребностите и нуждите, мирогледа, който личността носи.
Така, че на даден етап хапчетата може да се изключително полезни, но в друг случай те просто може да не са нужни. Защото индивидът има нужна от съвсем друга храна, добавка в менюто си, а тя се нарича духовност, която често пъти е свързана с въпросите, чиито отговори изискват доза търпение, кураж и способност да се понесе откровението, което носят. Животът е хубав, лесен и прекрасен, но в същото време е труден, болезнен, сив и грозен. Това са двете страни на монетата, които изграждат нейната цялост. А въпросите, които си задаваме предвещават до голяма част лечението ни. Ако тези вашите въпроси се припокриват с част от долните, вие, аз можем да изпитваме определени симптоми, но те вече не се класифицират като психиатрична диагноза, а като духовно пробуждане.
Кой съм АЗ?
Какъв е смисълът на живота ми?
Какви промени е нужно да направя?
Какво е Богът?
Какво е любовта?
Защо това ми е дадено?
Каква е целта на чудото наречено живот?
Какво представлява светът, в който живея?
Какви сили и принципи ме ръководят?
Тези въпроси са свързани с процеси на търсене и осъзнаване и за да можем да отговорим или да се опитаме да намерим част от отговорите, които да ни покажат нещо, да го разгърнат пред нас, е нужно да насочим вниманието си навътре и да дълбаем малко, по-малко, търпеливо в кладенчето си, докато един ден не стигнем до живата вода. А тя е там и ни чака да я открием и ако и вие сте на този етап на изследване, както съм аз, време е да се замислим дали крайната цел - водата е важна или усилието в търсенето й. Защото може би всяка копка, било то на правилното или неправилното място, във вярната или в грешната посока, отдалечавайки ни или приближавайки ни, ни дава възможност да се учим от ситуациите, които пораждат живота извън и вътре в нас самите. И често пъти ще се отчайваме, ще изнемогваме, ще губим сили и всичко ще се превръща в сивота. Ще търсим помощ, но ще се чувстваме ужасно сами, изгубени, откъснати. В такива моменти е хубаво просто да си припомним, че рано или късно, доброто или лошото,което ни е застигнало ще мине, но опитът, който сме извлекли от нещо ще бъде вечен, ще бъде наш. Не защото ни е даден, а защото сме се трудили за него! :)
Защото по някой път :
"По-добре незнание, отколкото половинчато знание. По-добре осъзната лична глупост, отколкото мъдрост, основана на чуждо мнение." Ф. Ницше
