На кръстопът

    Сълзите се стичаха една по една по бузите й. Бяха като малки бисери от чистота извиращи от болката и мъчнотията дълбоко затлачени в душата й.
Тя отново не знаеше, на къде да поеме, тя отново беше на кръстопът. Постоянното  двоумение  и борба между сигурността и мечтите и не й даваха мира. Сърцето, душата, тялото стенеха в страни конвулсии, които й подсказваха, че този избор не е от онези посредствените, това беше избор, който щеше да я откъсне от семейството, от защитената среда, това беше избор, който щеше да я отвее в океана на живота, а там тя трябваше да разчита на себе си, а това й беше чуждо, това беше наистина плашещо за нея.

   Заминаването  далеч от дома, толкова много й се искаше! Тя желаеше от цялото си същество да пътува, да се носи по течението на живота, но страхът, отново и отново, срязваше крилете й.
 В нея се водеше постоянно една борба за надмощие между умът и душата й, умът подсказваше само през логиката, той беше песимистичен, дори алчен за сигурност, докато душата й искаше да вкуси още и още от приключенията на този живот!
Беше в  безизходица, а в главата й беше  пълна каша, а чувствата и настроенията се сменяха едно подир друго!
 Незнанието я убиваше, сякаш изтръгваше всеки миг от нея и го правеше на пух и прах!
 Тя не можеше да издържа повече на това напрежение, в един момент коленете и омекнаха и тя буквално рухна на пода! Енергията отдавна беше изчезнала от самата нея, по измършавялото й тяло ясно си личеше, че и помен нямаше от онова ведро някога момиче! От дни не беше вкусила нищо друго, освен горчилката, която й носеха сълзите! Гладът по никакъв начин не я спираше, тя се хранеше от себе си, изсмукваше живеца си ден след ден!
Като че ли  на крехката и възраст от 20 години, върху нея бяха стоварени хиляди избори и желания на поколения живели преди нея!
 Не искаше да се вижда с никой, приятели, познати, роднини всички бяха отлъчени, сякаш заклеймени от самата нея!
 Тя търсеше, искаше отговор на въпроса да замине или не, беше чела, че отговорите и прозренията се раждат в тишината, за това може би се бе затворила в стаята си, но тя беше пропуснала да осъзнае, че под тишина древните йоги имаха предвид вътрешен баланс, мир и уединение.
 Беше толкова изморена, че дори не намираше сили да се изправи, предпочиташе да лежи на пода, сякаш самият под беше опората, която подсказваше и й даваше реална представа за това, че е жива!
 Занемареният й външен вид подсказваше, че нещо се случва и с всеки изминал ден, нещата стават все по-сериозни, кризата, в която тя боксуваше беше тотално замъглила ума  и представата й за време!
 За малко тя надигна глава и погледна  часовника на стената, беше сряда 12 часа на обяд, тя направи набързо сметка в ума си и разбра, че от два дни  не бешее излиза извън вратата на своята обидел.
 Никои не се сещаше за нея, баща и беше починал още, когато тя беше на 4, а майка и работеше на две места, за да си позволят лукса да живеят що годе нормален живот...
 Единственият роднина, който се сещаше за нея беше дядо й. Той беше на преклонните 80 години, но винаги беше до нея в трудни моменти. Той живееше на няколко стотин километра от дома й,  но тя не искаше да го притеснява с разговори по телефона, защото сама знаеше, че той има крехко здраве.
 Трябваше да разчита само на себе си, а това беше равно на смърт за нея!
Нямаше за кого да се хване, нямаше от кого да почерпи сила, съвет, прегръдка, беше сама отново...
 Докато лежеше безпомощно на земята часовете се търкаляха един след друг, тя отдавна беше загубила представа за времето, апатията, която я беше обзела беше  изтръгнала всяко рационално съждение от главата й.
  Лежейки на пода в това безсилие, съзнанието и се понесе в нещо като транс, в състояние, което беше провокирано от изтощението, породено от постоянно присъстващата битка на вътрешния и диалог!
 В нея започнаха да изплуват различни образи и картини, някои бяха мътни, други тъмни и светли и промазани, но тя ясно си спомни образа на баща си! Беше същият, който беше виждала на снимките.  Бистрият спомен, който се роди в нея  беше как тя се е сгушила в прегръдката  му, при  това усещане странна топлина премина през тялото й, сякаш отново се беше върнала в онова време, в което той беше сред тях, в онова време, в което живота беше съвсем различен, в онова време, в което всички бяха заедно...
  Тя си припомни усмивката на майка си, спомни си как майка й се чувстваше толкова благодарна, радостна, щастлива от всичко, което и беше дал Господ. Но сега от усмивката й дори нямаше помен. Майка й не можеше да надигне глава от работа, тъга и чувство за вина...Тя живееше с мисълта, че не беше направила достатъчно, че не беше силна, че не беше постоянно до мъжа на живота си, докато той лежеше в болницата!
  Да ,в болницата, той беше починал от рак, но въпреки мъките, болките и усещания за неизбежната смърт, той беше запазил чувството си за хумор и чистота на ума си.

Той постоянно им казваше - Аз сега ще отида на друго място, защото много ви обичам, ще отида първи там! Аз ще подготвя всичко там, за да бъде  прекрасно, защото знам, че и вие ще дойде един ден, но докато дойдете вие трябва да се борите, трябва да живеете, трябва да следвате мечтите си! Ние отново ще бъдем заедно, защото никога няма да се разделяме, аз винаги ще бъда част от вашите сърца, така както вие сте част от моето!
 Като че ли сега в този миг  Ан си спомняше, част от думите на бащата, докато беше в болницата:
 -Принцесо, ти си най-хубавото нещо в моя живот! Запомни думите, които ще ти кажа! В живота нещата не винаги ще се случват, така както ние искаме! Моментът никога няма да бъде подходящ за да живеем така както наистина желаем! Макар, че си малка запомни, че животът е една труден, лесен, падаме, ставаме и продължаваме напред!  Болката, страданието, по някой път олющват коленете и лактите ни, но просто отново трябва да се престрашим да съберем сили и да се изправим и да поемем по пътя, по нашият път...по твоят път!  
    Е явно дошло времето, да поема по друг  път, но ти продължи да вървиш и да градиш своя, защото има още много, на какво да се научиш!Живей така, че да бъдеш щастлива! Щом ти си щастлива, майка ти ще бъде щастлива също и не забравяй, че щом съм в сърцето ти, то и аз ще бъда щастлив! Живей, дори по някой път на инат...но живей със сърцето си!

  Това беше последният жив спомен  от баща й, там в онази болница, в онзи ден, който също беше сряда, като днешния беше последния миг, в която тя го прегърна и с насълзени очи му прошепна:

-Обичам те тате! Обещавам ти да бъда щастлива!

Детското й телце тогава, трепереше и таеше надежда, че всичко ще бъде наред, но явно това беше последният ден, в който те отново бяха заедно!

   Сега, в този миг тя усети отново силната бащина прегръдка и сигурност, отново тръпки преминаха по тялото й, сякаш той наистина беше там в сърцето й  и сега отново и нашепваше:

 -Не забравяй всичко е игра, падаме, ставаме, въпроса е да продължим....

  Ан беше чувствителна, но и истински мъдра вече жена, тя знаеше, че животът е прекалено кратък, тя усещаше, че никой от нас простосмъртните не знаеше, кога е краят на царуването ни тук на тази Земя, а думите, образа на бащата, сякаш я подтикваха да се изправи и да започне да живее така, както иска! Сякаш този сън и даваше възможност да се допре до истинската си сила да избира, да следва, да се слива със същността си!
  Със сетни сили се изправи и отиде до банята, изкъпва се, душът и помогна да свали освен цялата мръсотия от себе си, а и част от онова голямо напрежение, което носеше на плещите си.
 След банята, сложи нови чисти дрехи, изсуши и среса косата си, приведе стаята си в приличен вид и отиде да  хапне нещо!
 Беше взела решение, че ще пътува за Канада! Тям тя искаше да следва медицина! Това беше мечтата й, да бъде полезна на хората...
   Докато закусваше, ако може така да се нарече храненето в 6 часа следобед, на врата се позвъни!
Тя не можеше да повярва, на вратата седяха дядо й и майка й, те не се разбира от толкова много години, но явно днешния ден беше специален! Тя изглеждаха дружелюбни и мили един към друг!
 Когато влезнаха вътре дядо й я прегърна, майка й също, Ан усети отново онази топлина по тялото си, която преминаваше по нея, когато я прегръщаше баща й.
  Те седнаха на масата, майка и беше напазарувала нещо за вечеря, тогава дядото извади снимка от джоба си, снимката беше намачкане, стара, от онези черно белите, личеше си, че я беше носил постоянно със себе си и я беше  пазил старателно.Той остави снимката на масата  между тях тримата..
На снимката бяха запечатани образите на мъж и жена с малко момиченце.
Дядото започна да говори с пресипнал глас, че днес се навършват 16 години от смъртта на Мартин, неговият син, баща на Ан. Макар да беше на 80 години той събра смелост и сила да продължи:
 - Вие сте всичко, което имам, аз съм на прехода към оня свят вече, но имам една молба към Вас! Искам да следвате мечтите си, да живеете  щастливо и смело, това е повелята, която не само аз споделям, а сигурен съм и Мартин!
С тези думи дядото приключи, всички се спогледаха за миг, сякаш размениха думите
-Благодаря ти, че те има! Благодаря ти, че ми даряваш от любовта си!
Сълзите на Ан не бяха сами този път, всички плачеха от щастие, че бяха заедно в този миг от живота си. А мъжът от снимката сякаш ги  наблюдаваше  и съпреживяваше  обичта им, усмихвайки се доволно, макар и тялом не сред тях......