Тревожните разстройства са неизменен спътник на човека в днешно време. Не е задължително те да се проявяват само на психично ниво, често пъти дори симптоматиката им е дори на физиологично ниво. Според мен дори, преживяването на психично ниво на даден вид тревожно състояние е в пъти по-благоприятно за индивида. Поради факта, че той забелязва, че нещо се случва и съответно, ако прояви малко съзнателност, има възможност да вземе конкретни мерки. Аз смятам, че хората с психично разстройство, дори са по-напред в осъзнаването си и имат по-голям шанс да решат проблема си, от колкото хората със соматични (телесни) прояви на невротичност. Защо, защото в първия случай тревожността е осъзната, тя не е само болка в корема или изтръпване на ръката.
Страхът е спътник, който ни бута най-малкото към търсене, понеже страхът дава възможност човека да се докосне, да преживее и опознае съвсем непонятни реалности от своето подсъзнание.Обикновено повечето хора в началото се опитват да се справят сами със страха и тревожността. Някои успяват, други - не. Но това не прави едните по-слаби или по-силни от другите. Силата и слабостта са пропорции, които са измислени от обществото, проблемът е,че толкова ни е набивано в главите, поне на повечето от нас, да бъдем силни, могъщи, да спазваме матричноста на общия впряг, че това просто ни обезличава и ни прави бледи, по някой път дори невзрачни хора.
Срещнеш ли се с тревожността, паниката, страха, връщане назад няма! Някои хора започват да надграждат с цел спокойствие, сигурност, но според мен това усложнява нещата. Изходът е в процес на опростяване, разрушаване, отделяне на излишните, неприложими парадигми. Само, когато човек опростява и премахва чуждото влияние и наслагване с години, в последствие тогава той може да надгради. Тогава, когато премахва мега сложните структури на взаимоотношения, възприятия, тогава, той може да достигне до чувство за центрираност и емоционално равновесие. Използвам думата равновесие, защото равновесието не отрича преминаването от едната в другата крайност: от страх към спокойствие, от будност към сън, от бездействие към действие. Дори напротив, дори това е неизбежен процес, който се случва.
Тези хора, които не могат да се справят сами търсят терапевтична помощ с цел спокойствие, облекчение, изцеление. Но в първите няколко срещи дори се случва точно обратното. Защо? Защото се разширява зоната на комфорт и ходенето при терапевт означава вече позиция, която преминава в търсене. А, когато човек търси той не знае до къде ще стигне, какво ще намери, към какво е бил сляп в себе си. В началото на терапията е нормално дори за определен момент тревожността на индивида да се покачи.
Промените са започнали, а всяка промяна колкото и желана да е, тя ни плаши. Страхът, поради това, че колкото и да е лошо, гадно и нетърпимо тревожното разстройство все пак, то ни носи нещо, за което дори не подозираме. То ни носи оправдание, за да не бъдем себе си. За да не сбъдваме мечтите си. И това е едно много уместно оправдание, от което малко хора са готови да се лишат!
Приемаме, че терапията вече е започнала, тече, преминали са първите фази и индивидът е преработил някои свои душевни травми, някои свои убеждения. Започва да се чувства по-сигурен, по-уверен. Тревожността намалява значително, поради промените, които се случват. Но промените все още водят до тревожност, защото това е нормално и естествено. Представете си, че обичате много да пътувате и се возите на кораб, който ще ви отведе до някакъв красив остров. Вие знаете, че заветната ви цел е този остров, но често пъти дори не знаете как ще стигнете до там. Няма карти, няма компаси - е това е страхът от неизвестното. Страх, който притежава всеки индивид от началото до края на живота си. И този страх в определени норми ни прави точно здрави хора. Хората наричат това чувство страх, а аз бих го нарекъл безпокойство. Безпокойствието е процес на защита на нашето тяло, психика, с цел удължаване на живота.Но често пъти ние забравяме, че точно тази защита ни държи здраво залостени зад решетките на нашата оскъдна зона на комфорт.
След определен брои терапевтични сесии зоната на комфорт на индивида се е разгърнала, увеличила значително обема си, промените са вече факт, те все по-малко притесняват индивида, защото той започва да изгражда чувство на доверие. В хода на терапията човекът е нужно да разбере, че е не е важно, кога ще умре, защото ние хората нямаме власт над това. По-важното е по какъв начин и с какъв интензитет ще живее живота си! Това е основен въпрос, на който всеки от нас е нужно да си даде отговор!
Тогава, когато индивидът започне да премахва излишното от себе си, тогава и голяма част от симптомите на тревожността си отиват. И това се случва, защото човек се доближа до личността си! В един определен момент, по време на терапията индивидът може дори да спре посещенията си, защото неговото желание да запази част от тревожността си е възможно да вземе превес, и товае част от патогенезата, проявяване на садизъм към себе си.В други случаи индивидът може да няма желание да спре терапията или поне да я намали, което също говори за невротичност, но проявена през оралност-свързване.
Но в други случаи след успешна терапия, след развиване на съзнатост, след куп промени и когато психотерапията е към края си индивидът започва да изпитва отново страх, независимо до къде е стигнал и това се дължи отново на промяна и усещането, че до сега е получавал помощ, за да се справя, а сега е нужно да го прави сам! От този момент от разреждане на терапевтичните сесии или окончателното им прекъсване започва истинската терапия, тогава човек е способен да приложи всичко научено и да си позволи да бъде такъв, какъвто иска. И това е една от най-големите крачки към генералната промяна, осланяне на себе си!
В този случай започва да се забелязва един страх от страха, един страх, че отново всичко ще се повтори, това е съвсем естествено, поради факта, че все още съществуват неврални пътеки свързани с преживяването на тревожност, но за да се подсилят и изградят още повече новите неврални здрави пътеки, че човек може да живее свободно, то той е нужно да започне да се справя сам!
Може да се случи дори рецидив, паник атака, да се усети тревожност отново,дори, често пъти това е неизбежно, но тук е важно индивидът да прояви воля и да продължи напред. Това е, като момент на проверка. Съдбата ни тества, до къде сме стигнали. Всеки един ден, макар и труден, в който човек е успял да се справи сам, се равнява на 5-10 часа психотерапия.
За да се научи едно бебе да ходи то често пъти лази, след това се изправя, пада, става, след това започва да прави плахи стъпки. Да, в началото се е нуждаело от проходилка, но проходилката след време не помага, защото тя си е свършила работата в определен етап от развитието. След това проходилката ограничава, отнема способността да се върви свободно и за да не се стигне до там в процеса на терапия, човек е нужно да събере сила и да се захване да живее сам живота си! Процесът е свързан често пъти с тъга, болка, страх, безпокойство, но това е въженият мост, по който е нужно да премине всеки сам, за да се озове благодарение на усилията си на отсрещния бряг - на здрава земя!
Няма коментари:
Публикуване на коментар