Знаете ли, кой е парадоксът? Ние живеем в свят, в който определена част от нашия живот е предначертан, спрямо общата матрица. И не толкова телесните ни деформации, колкото психическите преживявания, като панически атаки, тревожност, депресия, натрапчива невроза са състояния, които насила ни изкарват от матрицата, от утъпканата пътека, по която сме свикнали да движим всеки ден. И то не само ние, а всички хора около нас. И най-големият страх в нас хората е, че никога вече няма да бъдем нормални. Какво означава нормални? Това означава да приличаме на другите, да си мислим, че мислим, като другите, усещаме, като другите, да бъдем приети.
Паническите атаки внасят смут и ужас, защото в днешни дни все повече и повече правото на избор на човека е ограничено, свободата ни е отнета. И когато имаме тази възможност да усетим свобода и да бъдем различни, така, както винаги сме желали, то се появява страхът. Страх, който отново ни натиква в стадото. Свеждаме глава, преформулираме позитивно завръщането обратно към общото и продължаваме.
Изпитваме срам, неприязън, несигурност, не от това, какво преживяваме по време на психическите разстройства, а изпитваме страх от осъждането от обществото. И това е основен страх във всеки един от нас. Обществото е мерилката, която определя до колко отговаряме на критериите за нормалност.
Ако живеехме във време, в което обществото е етикирало невротичните състояние, като уникални феномени, които се случват само на избраните хора. То, ако някой от нас преживяваше, тогава такова състояние, то той отново щеше да усеща чувство за различност, но по съвсем друг начин.И всичко това щеше да се режисита по друг начин, защото обществото има други критерии.
Спомнете си едно време как хората са общували помежду си. Имало е уважение, езикът е бил що годе издържан, нямало е цинизми, всеки, който се е държал арогантно е бил поругаван.
А в дневно време всеки, които говори простотии, всеки, които ръси мръсни думи и вулгаризми е забелязан, оценен. Защо ли? Защото отговаря на очакванията на идеалистичното ни общество?
Неврозата започва от обществото, а духовното израстване от самите нас. Погледнато от далече и двете много си приличат, но когато се приближим разбира, че имат съвсем различен еквивалент.
Няма коментари:
Публикуване на коментар