Да ли беше заради многобройните пътувания, които предприемах или от постоянното напрежение, под което живеех се чувствах изморен, не исках никои до себе си. Професията, която работех беше интересна по своему. Никога не бях очаквал да я упражнявам, но явно тя избра мен . Работех като психолог. Срещах се с различни истории и хора през живота ми, на някои помагах, на други не. Хората минаваха един след друг не само през кабинета ми, а и през живота ми. И макар да си отиваха, срещата ми с всеки един от тях оставяше по нещо в мен самия.
С времето се променях, пораствах, възгледите ми ставаха по-широки, а погледнех ли се в огледалото виждах същия човек. Тук, там бях побелял, но се утешавах , че това е от събраната мъдрост. Учех хората, как да опознават себе си, как да променят някои черти от характера си, които изкривяваха визията им за живота. Показвах им, че силата на любовта, може да разбие оковите на неврозата и да направи самите тях по толерантни и свободни. Опитвах се да предам, всичко което бях научил, преживял и осъзнал на другите.
На моменти това страшно ме изморяваше, защото някои от тях постоянно рационализираха и седяха в плитчините на съзнаването си, уви в такива случаи бях малко успешен, да не кажа че бях даже неуспешен.
Но аз вярвам, че психическите проблеми, които разпиляват и разбиват всичко, може да бъдат шанс за нов живот. Работейки с хората, работех и над себе се, разбирах, страдах, променях, връщах се назад, движех се напред. Всички тези съдби, до някъде изтъкваха и моята собствена. Знаех, че съм тук неслучайно. Но като всеки нормален човек ми писваше, исках да зарежа всичко и да остана насаме със себе си. Това разбира се случваше рядко, всички искаха нещо. Всеки искаше да превъзмогне състоянието, в което се намираше. Някой идваха при мене и ми казваха „Докторе Вие сте последния ми шанс и надежда” , а аз се усмихвах и им отговарях - , „Ако на това разчитате, значи работата не е на добре „".
Бях дошъл в този град за да се видя с мои бивши съученици. Градчето беше малко и китно през по-голямата част от годината, но в този есенно -зимен период то изглеждаше пусто и празно. По улиците нямаше много хора, чуваше се само свистенето на вятъра, който натиряше хората да се прибират вкъщи. Ходейки по улицата само единствено фенерите внасяха светлина около мен. Беше осем часа,исках да се прибирам .
Прибрах се в стаята си, седнах до масичката, която беше плътно до прозореца. Загледах се на вън, необятната мрачна небесна шир се сливаше с зелените поляни. Имаше нещо което разделяше небето от земята, беше нещо сиво. Спомних си ,че на влизане в града минах покрай гробище. Това беше каменния град , в който времето беше спряло, а стрелките на часовника вече не значеха нищо. За моя радост, аз бях в града на живите или поне така го си мислих.... Гледайки навън, явно съм се унесъл в размисли за предстоящите дни и срещи с нови хора, търсещи себе си, но времето беше напреднало, а клепачите ми бяха вече натежали. Не знам колко часа беше ,но беше време за сън.
Легнах си, бях ужасно изморен . Веднага заспах. Озовах се в странен сън, сякаш гледах тялото си отгоре. Бях буден в съня си, отдавна не ми се беше случвало да сънувам осъзнато. Духът ми беше, сякаш излетял от тялото, а то лежеше там изморено и спящо. Намирайки се в това състояние огледах стаята беше тъмна, нищо не можеше да се различи в нея, само през прозореца имаше нещо което светеше и разбутваше тъмнина, не беше далеч от мен. Нощта беше гъста и се разстилаше навсякъде, само тихото потропване на дъжда по керемидите създаваше атмосфера на уют .
Спомням си, че се зачудих каква е тази светлинка. Беше малка приглушена, но достатъчно изразена, за да привлече вниманието ми. Тръгнах към това, което пробляскваше в нощта . Странното беше, че можеше да направлявам съня си. Озовах се там, в гледката , която явно беше останала в подсъзнанието ми, бях на гробището, до светлинката мъждукаща в тази пустош. Беше старо кандило, стоеше и осветяваше тежка мраморна плоча, която показваше, че някой отдавана е застинал ту . Спомням си,че ликът на снимката беше на жен , която беше починала преди четиринадесет година, била е на седемдесет годишна възраст. Снимката и надписът и стояха от едната страна на паметник , а другата половина беше празна, сякаш чакаше някой да постави инициалите до нея. Разходих се из това място, поразгледах и другите бели плочи, контрастиращи в тъмата. Различни дати, различни снимки , различни имена, но краят беше един и същ. Всичко свършваше на това място, в което душата изоставяше тялото и поемаше по друг път. Пари, имоти, слава, власт всичко беше затрупано, под черната, тежка, глинеста пръст. Последните останки показващи появата ни тук, бяха тези монолитни издялани камъни, на които беше отразено с цифри началото и краят на съществуването ни. Какво ли се беше случило в този промеждутък от раждането до смъртта, малко хора знаеха, даже може би никой. Всички тези души бяха ли успели да следват мечтите си, бяха ли успели да прозрат нещо повече от материализма... оставаше загадка. Рано или късно, обаче знаех, че всички ще се озовем тук, независимо как живеем живота си. Тогава всичко , което сме успели да заграбим от живота, щеше да остане за поколенията след нас или да изчезне така както спомена за съществуването ни. Всичко щеше да потъне в незнание и мрак.В това място където смъртта властваше само пламъчето на фенера премигваше и създаваше илюзия за живот. Студенината, която се разнасяше там ме плашеше и гонеше , а не гаснещото огънче на кандилото, сякаш осветяваше пътя на следващата душа, запътила се към вкъщи.
Сънят започва, да се размазва и виденията станаха неясни. Явно това беше към края си. Рано сутринта когато се събудих, целия бях облян в пот. Сърцето ми, биеше и получих нещо, като задух , това определено ме поуспокой и ме накара да осъзная, че съм жив. Бях стреснат, не знам дали беше от съня или това, че помнех всяка една подробност от него. При спомена за близост с гробището тръпки ме побиваха.
Станах измих очите и зъбите си и седнах пак там, до прозореца. В далечината видях фенера , който присъстваше в съня ми. Разбрах , че нищо не е било случайно. Знаех, че съновиденията идват за да предвещаят нещо.
Облякох се набързо и поех по пътя към гробището. До там се стигаше по малък, тесен, черен път. Напред по пътя бавно се движеше някой. Когато приближих, видях че това беше старец на преклонна възраст, може би осемдесет годишен, та дори и повече. В едната ръка държеше бастун, а в другата два червени карамфила. Беше с капа и дебели панталони , който го пазеха от студа. Лошото време не го спираше и той бавно се движеше нагоре по пътя. Изглежда ,че това му костваше много усилия, но се виждаше,че ще даде всичкоот себе си за да стигне до гробището.
Настигнах го и го заговорих. Запознахме се, разменихме по някоя дума, но с всяка крачка напред, думите ставаха п - малко и по-малко, докато дойде моментът в който изчезнахаи и се възцари тишината. Остахме двамата и кърваво червените карамфили. Ходехме бавно, на моменти даже поспирахме, за да си почине той. След около час ходене стигнахме до гробището
Явно съдбата беше решила да ни срещне. Двамата се озовахме пред един и същи гроб, точно този с фенерът. Старецът изгази кандилото остави в една ваза карамфилите и помилва камъка, с трепереща ръка.Паметникът, който беше наполовина изографисан, беше същият който сънувах. Знаех, че този човек е предвестник на нещо. Той седна на пейка, която беше в близост, а аз се вгледах в очите му. Бяха насълзени, тогава той почна да разказва, че това е гробът на жена му. Каза, че са били заедно над 50 години, когато е отишла на оня свят е взела и част от неговата душа. Той разказваше,че с нетърпение чака смъртта, защото тя щяла да го дари със срещата с любимата си. Когато го питах защо пали фенера, той ми отговори "Момче паля го, защото не знам коя вечер ще е последна за мен, искам когато издъхна духът ми да следва пътя на светлината и да дойде тук на това място, където тя ме чака , за да поемем отново заедно нагоре!
Фенерът, който ни срещна беше изгаснал. Той беше единствената преграда между този и онзи свят. Спреше ли да свети нощем, значеше, че душата която му е давала живот, вече се е стигнала там, където винаги е желала да бъде – в прегръдките на любимата си !
Няма коментари:
Публикуване на коментар