Всичко, което ни се случва има някаква умисъл, независимо дали разбираме или не разбираме случващото се. Животът ни поднася поредица от изненади някои са приятни розови, със сладък оттенък, но има и такива, които имат тежък и горчив привкус, които дълго след това насища тялото ни, съзнанието ни, душат ни. В тези горчиви моменти, в първите ни срещи с тях се опитваме всячески да избегнем тежките черни тонове на живота и отново да се върнем към онова старо гледище, към онези розови нюанси и "невинни","чисти" форми на съществуване. Уви, трудно, дори от личен опит всички знаем, че е невъзможно. Знаците, които ни дава съдбата, че е време да се променим. Първоначално можем да изтълкуваме дори, като непонятни, зли и сякаш в нас може да се породи онова чувство, че суровият живот ни отнема нещо. Нещо от нас самите сякаш е иззето от по-голяма и необятна сила и ние нямаме власт над това. Но въпреки, че усещаме безпомощността си, с последните си човешки сили се опитваме всячески да съберем скъсаните парче и да закърпим нещо, с което да се скрием от промяната.
А промяната е нещо, което е свързано с болка, страданието, със среща със себе си. Защото колкото и да бягаме в обществото. Колкото и десетки маски да слагаме, сменяме и използваме, когато останем със себе си, вътрешното огледало е безпощадно и отразява истината, нашата истина такава каквато е. А в много случай тази истина е горчива, неприятна и разминаваща се с очакванията, които имаме към себе си, другите и съдбата ни. Сблъсък е тежък, често започваме да се борим, но в един момент, някъде вътре в нас се прокрадва усещането, мисълта, чувството, сякаш нещо от нашето същество ни подсказва, че сме безсилни. Безсилни срещу законите на природата, безсилни да управляваме животът си дори.
Когато стигнем до този момент, това означава, че сме навлезли в по-голяма дълбочина в себе си и опознаваме съвсем различни черти, виждаме неща, които сме пропуснали да забележим или сме виждали в другите. Често пъти такива моменти може да ни обезсърчат, да ни въведат в апатия или в битка за неприемане на нещата такива каквито са. Ние може да се бие, това е присъщо и е в кръвта ни на нас хората. Но изборът ни дали да се бием, за да опознаваме или да се бием, за да отхвърляме са два различни избора и всеки от тях си има цена.
Обикновено при такъв вътрешен сблъсък човек се разклаща. Всичко, за което се е борил и вярвал сякаш става толкова крехко, нестабилно. Усещането е, че всеки момент всичко ще се срути от нас няма да остане нищо. Но въпреки това ние прахосваме всичките си сили да закрепим, да се опитаме да дадем всичко от себе си. И това не ни прави слаби, а това показва силата, която имаме. Но природата има умисъл, който е трудно да бъде разбран, без да бъде преживян. И тогава, когато всичките ни сили са изчерпани, тогава когато нямаме ходове и сякаш сме притиснати до стената. Тогава, когато всичко се сгромоляса с гръм и трясък и изгубим всяка надежда, че въобще сме на пътя на собствения си живот и дойде отчаянието и депресията. Тогава Юнг ни съветва.
"Депресията е като дамата в черно. Ако е дошла, не я гони, а я покани на масата, като гост, и чуй това, което има намерение да ти каже."
Може би тогава е дошло да чуем това, което отдавна се е опитвало да достигне до ушите ни, но гласът на обществото, виковете на нашите очаквания, просто не са давали шанс да бъде чуто. Едни такива моменти са моменти, в които душата говори с нейният най-чист глас. И това лично според мен се случва, защото вече сме се предали, няма съпротива и няма вътрешно насилие. И това е моментът, в който гласът ще бъде чут в най-чистите и откровени форми, но още по-важното е, че има шанс и да бъде разбран.
И на пръв поглед "злите" и "лоши" симптоми, ужасяващото се случващо ни отвеждат към ново поле на разбиране. Защото симптомът добър или лош е? Случващото се положително или отрицателно е? Джеймс Хилман в книгата си "Кодът на душата" споделя:
А промяната е нещо, което е свързано с болка, страданието, със среща със себе си. Защото колкото и да бягаме в обществото. Колкото и десетки маски да слагаме, сменяме и използваме, когато останем със себе си, вътрешното огледало е безпощадно и отразява истината, нашата истина такава каквато е. А в много случай тази истина е горчива, неприятна и разминаваща се с очакванията, които имаме към себе си, другите и съдбата ни. Сблъсък е тежък, често започваме да се борим, но в един момент, някъде вътре в нас се прокрадва усещането, мисълта, чувството, сякаш нещо от нашето същество ни подсказва, че сме безсилни. Безсилни срещу законите на природата, безсилни да управляваме животът си дори.
Когато стигнем до този момент, това означава, че сме навлезли в по-голяма дълбочина в себе си и опознаваме съвсем различни черти, виждаме неща, които сме пропуснали да забележим или сме виждали в другите. Често пъти такива моменти може да ни обезсърчат, да ни въведат в апатия или в битка за неприемане на нещата такива каквито са. Ние може да се бие, това е присъщо и е в кръвта ни на нас хората. Но изборът ни дали да се бием, за да опознаваме или да се бием, за да отхвърляме са два различни избора и всеки от тях си има цена.
Обикновено при такъв вътрешен сблъсък човек се разклаща. Всичко, за което се е борил и вярвал сякаш става толкова крехко, нестабилно. Усещането е, че всеки момент всичко ще се срути от нас няма да остане нищо. Но въпреки това ние прахосваме всичките си сили да закрепим, да се опитаме да дадем всичко от себе си. И това не ни прави слаби, а това показва силата, която имаме. Но природата има умисъл, който е трудно да бъде разбран, без да бъде преживян. И тогава, когато всичките ни сили са изчерпани, тогава когато нямаме ходове и сякаш сме притиснати до стената. Тогава, когато всичко се сгромоляса с гръм и трясък и изгубим всяка надежда, че въобще сме на пътя на собствения си живот и дойде отчаянието и депресията. Тогава Юнг ни съветва.
"Депресията е като дамата в черно. Ако е дошла, не я гони, а я покани на масата, като гост, и чуй това, което има намерение да ти каже."
Може би тогава е дошло да чуем това, което отдавна се е опитвало да достигне до ушите ни, но гласът на обществото, виковете на нашите очаквания, просто не са давали шанс да бъде чуто. Едни такива моменти са моменти, в които душата говори с нейният най-чист глас. И това лично според мен се случва, защото вече сме се предали, няма съпротива и няма вътрешно насилие. И това е моментът, в който гласът ще бъде чут в най-чистите и откровени форми, но още по-важното е, че има шанс и да бъде разбран.
И на пръв поглед "злите" и "лоши" симптоми, ужасяващото се случващо ни отвеждат към ново поле на разбиране. Защото симптомът добър или лош е? Случващото се положително или отрицателно е? Джеймс Хилман в книгата си "Кодът на душата" споделя:
"В нашата култура думата симптом означава нещо "лошо". Но по произход тя просто означава съчетание на случайни събития. Нито добри, нито лоши, което ги свързва в цялостен образ. Както оценката на стойността им не е нужно да бъде морална, така и областта им не е задължително медицината. Като случайни събития, симптомите принадлежат на първо място не на болестите, а на съдбата.
Ако симптомите, дори когато показват страдание, не се разгледат преди всичко, като нещо лошо у детето, тогава ще можем да освободим въображението си от съсредоточаване върху тях. Да сложим край на старото извратено правило в медицината " Клин, клин избива" да се навреди на детето, за да се премахне лошото, тоест симптомът. Ако симптомът не е "лош" не е нужно да използваме лоши методи за премахването му. Високоучени и суеверни лечители, често се питат къде отива симптомът, когато си отиде. Отишъл ли си е, наистина? Или ще се върне под друга форма. И сега след като си е отишъл, какво ли всъщност се е опитва да изрази. Тези въпроси показват, че в симптомът има още нещо освен асоциалното, ненормалното и инвалидизиращото зло. Подобни въпроси отварят очите ни за невидимото предназначение на симптома, за да можем да го видим с по-малко тревога, не така морализаторски, като зло и по просто, като феномен."
А симптомът може би е онова звънче, което ни подсказва, че промяната, която настъпва в живота ни е нужно да бъде вече осъзната. Тогава симптомът не изчезва, а той просто става неделима част от нас, която с течение на времето и процесът на съзряване променя предназначението си. Симптомът може да се превърне в импулс за действие или пък в мъдър учител, които ни учи на търпение наблюдение и търсене на други гледища. И когато споменах други гледища, бих завършил тази с статия с един коплет от Данте Алигерий, поемата му "Ад"
А симптомът може би е онова звънче, което ни подсказва, че промяната, която настъпва в живота ни е нужно да бъде вече осъзната. Тогава симптомът не изчезва, а той просто става неделима част от нас, която с течение на времето и процесът на съзряване променя предназначението си. Симптомът може да се превърне в импулс за действие или пък в мъдър учител, които ни учи на търпение наблюдение и търсене на други гледища. И когато споменах други гледища, бих завършил тази с статия с един коплет от Данте Алигерий, поемата му "Ад"
„Бедите, що смущават ги духът,
за да избегнеш — с вид благ отговори, —
ти требува да хванеш други път.
Кой път и кога да го хванем? Всеки един от нас има нужда да усети, но не с постоянното кандилкане на мозъка, а с онзи по-дълбок повик на сърцето. Защото може би там някъде е онзи път, за който дори и не знаем, но съм сигурен, че пътят знае за нас.
Няма коментари:
Публикуване на коментар