Модерният живот носи все повече предизвикателства пред днешния човек. Целите и очакванията биват всекидневно повдигани, но капацитетът на човека не прогресира със същите лавинообразни темпо. И макар да сме уникални, ненадминати, гениални на моменти, и макар и да го създаваме, ние хората все по-малко има власт над времето, в което живеем.
Изискванията към нас стават все по-високи и законите на джунглата могат да се видят как действат с пълна сила. И макар творци на новото време. Време, в което можем да летим, да боравим с нови технологии, да извършваме един куп неща през телефона в движение, ние се превръщаме в роби в най-пълния смисъл на думата.
А модернизмът се старае все повече и повече да отстрани и оскоти нашата емоционална същност. Не случайно 21 век е векът на масовата невроза. Невроза, която не обхваща определени хора, а цели общества. Държи ги, стиска ги и ги поставя в една патова ситуация.
Психиатрията все повече и повече обрича поведението на индивида, като болно, разстроено, анормално. Диагнозите дебнат на всеки ъгъл. И може би психиатрите са прави...Те гледат и действат според очакванията на страдащите. А страдащите винаги искат бързи резултати. Физически така сме устроени хората, вечно и само към удоволствието. Това е една гледна точка, която е много правдива от позицията на тялото, от позицията разума, но не и от позицията на душата.
В процесите, които засягат нашето душевно развитие нещата се случват с различни темпове. Темпове, които не се интересуват от външните заобикалящи условия. Да, както всяко живо същество ние имаме нужда от храна, подслон, вода и всички други допълнителни условия, за да функционираме целесъобразно в обществото. Но някак си времето, което даваме на вътрешните си процеси става все по и по-оскъдно.
Разбирането и толеранса към душевните ни проблеми и търсенето на техните решения става все по-нищожно. Превърнали сме се в консуматори, които искат постоянно да купуват, по-добри условия за живот, по- добро образования, по-хубава кола и в това няма нищо лошо.
Лошото е, че търпението, което все по-малко бива толерирано е много ценно в процесите на вътрешно зреене. И точно поради липсата на пространство в душевно естество, не даването на шанс за лечение, чрез отделяне на време, разбиране, водят една голяма част от хората към диагнозата. В някой случай, не казвам във всички, психиатричните диагнози са просто средство, което превежда нашата духовна болка на модерен език.
Модерните технологии не са облекчили човешкото ни страдание по-малко. Те просто са една добра възможност да избягаме от него. Да отвличаме вниманието си чрез тях и да се правим на слепци за нещата, които чакат грижа вътре в нас. И може би точно думата грижа към себе си в пълния си смисъл бива пропускана от съвременния индивид. И благодарение на този пропуск животът става живян все повече и повече половинчато. Но под една или друга форма страданието рано или късно ще ни притисне в ъгъла и тогава няма да има накъде да избягаме. Животът е колело, днес гоним, утре ни гонят. Отричането на вътрешната болка обаче води до повече болка, до повече неприязън и до едно неприемане на действителността такава каквото е. Да, наистина в живота има моменти, в които боли. Моменти, в които всичко в нас крещи и иска да излезе наяве да бъде показано. Има и периоди, в които се чувстваме така малки и безсилни, че изпадаме в едно постоянно самообвинение.
Но всеки един такъв вътрешен сблъсък макар и толкова черен за съществото ние е призив за събуждането на съзнанието и пораждането на душа. Защото, когато пускаме процесите да текат и им даваме пълното право да съществуват, тогава преминаваме от една примиренческа позиция, една по-висша, по-зряла позиция на смирение. Тогава разбираме, че има неща, над които имаме власт, но има неща и над които нямаме. И това не ни прави слаби, дори признанието, че не можем всичко и че не е нужно да го правим на всяка цена ни прави в пъти по-силни. Тогава разбираме, че онова, от което сме бягали, болката, просто е дошла да ни пробуди и да ни накара да погледнем над нещата по-различен ъгъл. Да, болката не изчезва, но осъзнали вече присъствието и смисъла, който може да ни донесе можем да гледаме по-ведро на нея. Защото болката не е болест. И може би, ако я излекуваме веднага ще пропуснем посланието, което ни носи.
Така, че, ако сте на етап, в който изпитвате вътрешна болка. Може да се замислите няма ли право и тя да съществува. И вместо да се опитвате да не я виждате, просто можете да се вгледате внимателно, току виж сте пропуснали някой скрит смисъл, които тя носи. Дайте й време, бъдете толерантни, но този път към онази, част, от която до вчера сте бягали. Напомняйте си, че семето не станало дърво за един ден...Така, че по някой път, за да израснем и да станем силни, не е лошо на моменти да се сблъскаме очи в очи с някоя буря от вътрешния ни свят!
Няма коментари:
Публикуване на коментар