В уединение

 

   Пътешествието, което подемаме към личността ни, често пъти преминава през трудни периоди. Периоди, в които дори и последната надежда сякаш се изпарява и единственото нещо, което ни движи напред, като че ли остава любопитството, от това, какво ни носи утрешния ден. Но така се ражда героят. Трудностите за него са поле за изява, битка, поражение, ситуации, които са от неизбежна необходимост за израстване. Всичко, през което преминаваме отключва постепенно ресурс, потенциал, с които можем да надскочим отминалия ден. Да, едно такова вътрешно пътешествие към самите нас, към собствената истина е изпълнено с болка, с умора, с един постоянна вътрешна съпротива към промяната. Съпротива, която често пъти едва ли не ни връща в изходна позиция, но всичко това е част от пътя и то си има обяснение.

    Истинската промяна идва трудно! Капка по капка, тя съживява нещо в нас, макар и това нещо да бъде заглушено от първичните ни изблици на гняв, страх,  омраза, презрение.  Чувства и емоции, които можем да се опитаме да оборим, обезличим, но  в крайна сметка да приеме и признаем  като неминуема част  от растежа ни.. И може би първично ще се борим с тях, докато израстем достатъчно, за да четем символика и  смисълът, които те ни носят.


    Често пъти пътуване и търсенето на собствената истина ще се чувстваме самотни, изоставени. Сякаш ще имаме нужда толкова много от топлина и любов, но никой друг няма да  бъде способен да я даде по начина, от който се нуждаем. Tова  предусещане и отчаяние може да ни накарат, да седим във връзки, в които не се чувстваме на мястото си, или пък точно обратното да сменяме постоянно партньорите с цел търсене на лъжовна сигурност.  С цел запълване на вътрешната ни празнота, която ни поднася страхът. Осъзнавайки това можем да  бъдем гневни или да изпълни сърцето ни с омраза и ненавист към човека до нас, нашата половинка, но точно тези на пръв поглед чувства се появяват тогава, когато имаме нужда да се отделим, да се отлепим и да останем сами със себе си.  А, това хич не е лесно решение. В такъв момент можем буквално да се разкъсваме между това, което шепти сърцето и това, което заповядва мозъкът.  Труден избор! Избор, в който се изисква не малка смелост и отговорност, не само към самите нас, но и към останалите.

   Не рядко се случва поради отговорността към другия  да загърбим отговорността към себе си и да спрем собственото си развитие. Тогава се появява една вътрешна тиха неприязън, поради факта, че сме отрекли  нуждите си, в името на другия. Една тиха ненавист, която започва да назрява с постоянни семейни скандали, изневери и вътрешна емоционална нестабилност. Отричането от нашата нужда да пътуваме, да изследваме  себе си може да продължи години наред, но все някога идва момента, в който капва  прелива чашата. И онова, което ни спохожда е самопризнанието, че имаме нужда от пространство. Пространство, в което можем да усещаме, да дишаме да даваме на себе си и да слагаме нуждите си на по предни позиции.  Често пъти такива са периодите на самота.

   Самотата е едно невероятно поприще, в което индивида може да усети себе си, да вдиша въздухът, от който е имал толкова нужда и да постави здравите граници. Граници, които ще му осигуряват нужното пространство дори в връзката му с даден човек.  Но да не забравяме, че в признаването на нуждата уединение се крие и не малко страх и порицание, които е нужно да понесем. Това ще  бурните реакции на околните, които могат на моменти да ни откажат да продължим, търсенето си, но същите тези реакции могат и да ни мотивират, да търсим по-зрели опити на общуване със себе си!
 
   Когато човек събере смелост и скъса оковите на примирението, когато се изправи срещу собствените си страхове, тогава, когато се откъсне от обществото и усети собствената си сила, която се тай вътре в него, тогава и само тогава човек се чувства свързан, не с друг, а със собствената си личност. В такива случаи самотата променя облика си и се превръща от уединение, което сближава всеки един от нас много по-здраво с цялото.  В такива моменти можем да дадем на другите без да очакваме да получим, защото знаем какво е да даваме на себе си.В това  вече уединение авторитетите губят силата си, защото човекът се усеща свързан, цял. Омразата и гневът изчезват, защото  се появява ново разбиране към нуждата от свобода. Свобода бива наградата, която човек получава от вътрешните и външните битки на своя живот.

    През един такъв катарзисен период човек променя нуждите си, разбира, че самотата е била нужен етап на зреене на вътрешната сила. Сила, която се е провокирала и отключила от поредицата от вътрешни борби, които сме провели. След тези тежки периоди думата самота вече има друго значение, което може да се препокрие с уважение, отговорност, свобода.

Ако сте в етап, в който неминуемо изпитвате омраза или гняв към околните дори без да знаете защо. Просто помислете дали не е дошло време за ново пътуване, за нова, крачка, която да ви докосне от една страна със самотата, търсенето, а от друга  с да ви свърже с околните по един  в пъти по-здравословен начин!