Обречена зависимост

   "От утре спирам! Връщам живота си!" това бяха последните мисли, с които тя заспиваше, ако можеше да се нарече сън, разпокъсаната дрямка. Нейният порок я пиеш ден след ден, алкохолът й даваше всичко, от което имаше нужда. Той беше нейният евтин приятел, пред който тя можеше да излее мъката си. Тялото й вече беше свикнало,  психиката й бе обсебена от мисли само за пиене,. Пиенето беше останало единственото нещо в нейния живот, което не й беше изневерило... Нейните вечери от толкова години насам бяха изпълнени с тези мисли, положителните лъжовни мисли за утрешния ден и промяната, която й предстоеше. Но всичката тази илюзия се изпаряваше с идването, пропукването на утрото.

    Сутрините й започваха по един и същи начин, тя ставаше отиваше в банята измиваше зъбите и очите си, хвърляше бегъл поглед в огледалото. Не искаше да се вижда, на моменти се мразеше толкова много.  Мислеше, че беше стигнала до дъното, но определено продължаваше да дълбае все по-надолу с всеки следващ ден...
 След банята тя се насочваше към кухнята, докато си приготвяше кафе, отново мислите й подскачаха и се провлачваха, като стар запис на касета, постоянното вътрешно напрежение, което бушуваше в нея беше станало акомпанимент придружаващ я от изгрев, та чак до  залез слънце...

   Животът  й се бе преобърнал и тя без да усети, бавно, но сигурно се беше превърнала в алкохоличка... Но тя не беше от онези дето се напиваха и припада.  Тя беше жена със стил... Беше жена на средна възраст, добре изглеждаща, жена, която притежаваше някога всичко, а сега  единствените й приятели в този пуст апартамент бяха празните бутилките от изпит алкохол.... Празни бутилки, които някак си внасяха нова емоция в личността й. Тя се чувстваше напълно изоставена, неразбрана, ограбена от живота, като че ли  с всяка следваща чашка  изтриваше всяка една победа, която бе постигнала и на нейно място сееше самобичуване, самообвинение, алкохолът я бе повел към самоунищожение...
Спиртът  беше превзел всяка нейна клетка, мисъл и желание, зависимостта беше свила нейните нужди, перспективи до едно - следващата глътка...

   След сутрешното кафе, което изпиваше с нетърпение, тя пристъпваше към онова, което й носеше наслада, онова, което чакаше, така познатата бира. Бирата  предвещаваше добър старт на денят й...Всеки път отпивайки от нея, тя усещаше онова облекчение, че всичко ще бъде наред, но някъде далече усещаше и вината, която я наказваше по свой собствен начин.... Всеки божи ден нейната психика и тяло бяха арена, колизеум, на който се водеше битка, в която нейния висок  морал враждуваше срещу желанието, потребността за опиянение...Вътрешният й глас тихо и нашепваше да не пие, но гръмогласният подтик на тялото и дълбоките и вътрешни травми силно я напътстваха, нареждаха дори, че е време за успокоение....

   "Шибана алкохоличка.."- така се определяше самата тя...

   Но тя не беше точно такава каквато си я представяте... Тя беше будна и образована жена, ако я видите на улицата дори бихте се загледали по нея, но за жалост тя рядко излизаше, беше се отдала на уединение, в което духовен наставник беше жаждата й.... Това желание беше по-силно от нея, то я смазваше бавно, но сигурно. То ден след ден налагаше волята си върху нейната и тихомълком крадеше от оставащият й животец...
  Семейна жена, с мъж, с деца, с внуци, реализирана, успяла, така я виждаха нейните съседи, приятели... Докато само близките й прозираха зад фалша, с който тя парадираше... Съсипана тотално съсипана беше, една изкуствена външна усмихната фасада, а погледнеш ли зад привидното, вътре няма нищо, само противоречия, болка и нагнетена омраза...

  Алкохолът беше нейният завоевател, той беше тиранинът, който бе превзел всяка част от ежедневието й, а на мястото на някогашна свобода, тя умело отразяваше неприязън към другите, ненавиждаше хората, дори  и да й помагаха, тя просто пресъскваше из зъби и отново се оттегляше в онова мъртво море изтъкано от самота и садизъм..

    Години, години наред,  нищо не се променяше, всички нейни близки бяха свикнали с това, че тя щеше да умре подчинена на зависимостта си, само тя не се съгласяваше с това, ту се мразеше, ту обичаше удоволствието, липсата на отговорност и властта, които й носеше алкохолът. Целият този вулкан от агресия и мазохизъм, които бе трупала толкова години избиваха във викове, крясъци, псувни и богохулство...
 Псуваше го оня горе! Тя не заслужаваше да бъде такава жалка, непотребна женица, тя беше отдала живота си на Господ, а той я беше покварил  да се крие от хората, за да дава свобода на пагубния си порив...
 Преди да започне да пие, тя пееше в църквата, имаше ангелски глас, за това и повечето хора в града я познаваха....Но откакто дъщеря й бе пострадала в тежка автомобилна катастрофа, прекарвайки седмици наред в кома, нещо в майчинското й сърце се беше прекършило надве..

   Макар и години след това, когато дъщеря й да се бе възстанови напълно и бе създала едно чудесно семейство, тя винаги помнеше онези дни в, които гледаше и стоеше до безжизненото й тяло...Молеше се да оживее, пазареше се с Господ, обещаваше му всичко, даваше душата си за нейната и когато той и я върна без да иска нищо в замяна, тя се пропи...Чашка днес, две след седмица, количествата главоломно нарастваха, но тя не обръщаше внимание, сякаш празнуваше всеки ден, завръщането на рожбата си от отвъдното...
 И след време, когато мъжът й и направи забележка, че пие прекалено много и че е хубаво да спре, тя му се отяде и му каза, че може да спре, когато сама реши, това не е било проблем за нея. Беше сигурна, че държи контрола в своите ръце, опита се веднъж, два пъти, но без успех... Налагаше си не трябва да пие, но колкото повече отричаше и презираше пиенето, то толкова повече я притегляше,придърпваше и така отново я оплиташе в лепкавата си паяжина като малка безпомощна муха..
  Опитваше се, даваше всичко от себе си, семейството й също я поддържаше, даваше  й кураж и за да оправдае доверието, което й беше дадено тя започна да се крие и страни от тях, за да пие. Измисляше си  причини, да не се събират, да не се виждат често. Отказваше им уж с претекста, че е време да помисли и да пренареди живота си, но тя знаеше, че с  отказа, който им отвръщаше, тя не казваше "Да" на себе си, тя казваше да на възможността отново да  се потопи в онази утопия и да изчезне напълно.....
 
  Нейният свят беше виртуален,  всичката комуникация и връзка с външната реалност беше нейният компютър, от сутрин до вечер, четене, анализиране и накрая на денят бутилките отново стояха празни, сякаш чакаха следващия пълен наряд, който ще ги замени....
   Тя  се утешаваше с това, че е изпълнила социалния си дълг, като била е добра майка, така се определяше тъй като според нея бе  направила всичко, което е по силите й за детето си, но след като дъщеря й бе пораснала и бе поела по своя път, тя  отби всички от себе си потъвайки дълбоко в  тъгата си,...
  Мъжът й се грижеше за доходите в семейството, той беше приел съдбата на съзависим, човек обречен да работи за да може неговата, някогашна любима да се налива до самозабрава....
 Любовта между тях се бе претопила до чисто приятелство и състрадание, толкова пъти той си мислеше да я изостави, но щом  я виждаше как вечер ставаше неадекватна, слаба, отнесена той знаеше, че неговата липсва би я убила напълно.

 Тя го държеше здраво с едно болно чувство за вина и на вместо един живот, тя погубваше два....Обричаше и неговия на същата агония, като нейния. Дори и на него по някой път му минава мисли да ли да не започне да се налива, следвайки примера й, но за щастие после бързо се отрезвяваше...
.
 Интимността им се бе превърнала просто в споделяне на едно легло, в което всеки си лягаше, когато си поиска. Това ги измъчваше и двамата, защото те знаеха, че онзи въглен на любовта вече отдавна е станал на пепел, а със спомени и с болно съжаление не се живееше, но на пук на всички и всичко те продължаваха....
 Струваше им много, но продължаваха всеки да тъпче по своята пътечка, натоварен с тежката си участ, да загърби живота си....
 
  Психически и физически тя рухваше след всеки изминал ден, тялото й, психиката й вече й изневеряваха и колкото и да се бореше или противеше, тя знаеше, че или трябва да отиде в клиника, да се лекува и да прекара определено време там, сред утрепките, така определяше другите зависими или просто щеше да се налива още малко докато дойде последния й миг....

 Благодарение на малкото останал разсъдък в себе си и с помощта на семейството си, тя отиде в клиникта...За нея беше ужасно чувството, да падне толкова ниско, да се моли за помощ и да стигне до там, до онези, от които странеше толкова дълго.....гадните алкохолици...

  В клиниката беше приветливо по свой начин,  учреждението беше в покрайнините на друг град, този, който тя живее. Не искаше никой да разбира как живота я гнетеше и се подиграше с мъката й...
 Беше се превърнала в едно асоцилано животно, което бранеше всичко свое и дращеше и хапеше, ако някой се доближи до нея .Началото в болницата и общността бяха истински трудни за нея, тя трябваше да се вреди в този строй, от нея зависеше дали да направи първата крачка или да остане в пълна изолация отново... Но скучното ежедневие липсата на интернет и комуникация с външния свят бавно я буташе да се приобщи към онези хора борещи се не със зависимостта си, а за свободата си....

 Така бавно седмиците се прескачаха една през друга, първите за нея бяха ужасни... Без алкохол, абстиненция, със всичките и съпроводни преживявания, тя си мислеше т, че е дошъл краят, а хората и лекарите я насърчаваха да събере сили, защото това е едва началото....

  Когато тялото се изчисти и детоксикира, остана психическата зависимост и дълбоката вътрешна празнота, която толкова дълго беше запълвал с тази течна залагалка.... Децата й, мъжът й се чуваха с нея, но това беше крайно недостатъчно тя искаше внимание, искаше отново всичко да бъде само за нея, а сега тя трябваше да се труди, бори така както го правеше всеки един човек в тази комуна...

Всички работеха заедно, бяха си създали едно затворено общество, в което всеки споделяше грижите, проблемите си и пътят , който е извървял за да стигне тук, в тази отдалечена може би за някои последна дестинация от живота....

 Да, тук имаше хора, който вече са над 5 години. Нея това я ужасяваше.. Макар да й харесваше тук, тя не искаше да прекарва целият си живот по този начин, но когато си помислеше за външния свят отново я прорязваше онова усещане, че отново ще започне да пие и всички усилия ще отидат на вятъра, след като сценарият се повтореше отново... Макар да беше спряла алкохола  за няколко месеца в главата й беше пълна каша и безизходица, не знаеше въобще на къде да поеме... Беше изградила приятелства тук, беше намерила сходни съдби, но нищо не я задържаше...

  Половин година по-късно тя ставаше все по-стабилна психически и физически, работата с психолозите, полевия труд и близките отношения, в тази защитена социална среда й даваха сили да продължи да се бори, промяна вече беше обозрима, дори самата тя я забелязваше, когато се оглеждаше в огледало и това и харесваше, даваше и стимул..

  В клиниката приемаха често нови хора, някои се задържаха други си отиваха, всеки сам решаваше как да твори животът си....И така един ден приеха него, човекът, който й направи впечатление. Беше мъж на около 50 години,  висок и строен с прошарени коси, виждаше се, че  и той се беше занемарил, алкохолът и него го бе довел тук, в това пространство на взаимопомощ....

 Нещо я грабна в него, усети онова гъделичкане отвътре и тръпката, че иска да опознае този човек...Двамата бързо изградиха приятелски отношения, тя го въведе в обществото,  всекидневието им протичаше заедно, научаваха нови и нови неща един за друг, помагаха си взаимно, сближаваха се.....Очите им постоянно търсеха очите на другия, влюбваха се лудо един в друг, това ги плашеше, но те вече нямаше какво да губят...Всичко бяха изгубили щом бяха тук, така систематизираха нещата...

 Никои от тях не предполагаше, че животът ще ги завърти по този начин, да се влюбиш случайно, на шега дори, в това, което най-мразиш -  алкохолика...или по-точно да се влюбиш в човека зад маската, зад тегобата, човекът зад пристрастието....

 С всеки изминал ден те научаваха все повече за себе си, за другият, откриваха нови хоризонти, макар и там в онази комуна, те бяха изградили нещо свое общо, което им даваше нужната сила да повярват, че нещо хубаво отново ги очаква.

  И така дни им препускаха, някак си вече по различен начин, работа, терапия, взаимопомощ, разходки, мечти,планове, страх дори от новото начало, страх от щастието....
Един ден докато правеха обичайната си разходка изведнъж той се преви от болка, хвана се за корема и извика дори, тя се изплаши невероятно много, но въпреки това се окопити и хукна да търси помощ в комуната... Приеха го в болница, поставиха му и диагноза  декомпенсирана цироза на черния дроб, последен стадий... Според лекарите не му оставаше много...

    Щастие, щастие, щастие и отново мъка, отново печал, отново животът наказваше.. Тя беше покрусена от новината, а той някак си я приемаше спокойно, като нещо нормално, сякаш беше очаквал да се случи точно това.. Системи, терапия, инжекции пробваха всичко, макар да знаеха, че нищо няма да помогне, той линееше ден след ден...Тялото му отслабваше, кашлицата му стана верен спътник и всичко се случваше толкова бързо, нищо не беше под техен контрол, вместо тя да го утешава, той й даваше сили, окуражаваше я...Блед, жълт, вял, сякаш бе изсмукан от вътре, бореше се, но дори и самият той не вярваше, че ще му се размине, просто знаеше, че е пътник и си отива..

  Той усещаше, че умира, но въпреки всичко, въпреки че  умираше бавно, той вървеше към края на живота си щастлив, уверен, с усмивка дори, на моменти отронваше по някоя сълза, но това беше заради нея.. Обичаше я, но животът им беше отредил само това време да бъдат заедно... Тя искаше още и още, а той беше благодарен и на това щастие, което му се случваше за последно...Той нямаше близки, всички се бяха отрекли от него, имаше само нея, тя го бе приела такъв, какъвто е, с всичките му кусури, плюсове, минуси, недостатъци...
   Посещаваше го всеки ден, четеше му поезия, философия, опитваше се да го провокира да живее, но той сам знаеше, че това са може би последните дни от живота му и не искаше да ги прахосва в напразни усилия, желаеше просто да общува с човекът, който го разбираше, това му бе достатъчно, да бъде с човекът, който  го придружаваше към последния му дъх...
 Той я подготвяше за своя край, опитваше се да гледа с насмешка над това, увещаваше я да продължи напред, да напусне клиниката  и да хване отново за юздите на живота, а тя постоянно му говореше, че двамата ще свършат всичко това....
   Един ден, когато отиваше в отделението да го види, не я допуснаха, казаха й че здравословното му състояние се е влошило и я предупредиха да очаква най-лошото...Това я шокира, не искаше всичко да свършва, не искаше отново самотата, не искаше, не искаше....нямаше сили дори да проклина, не се бе сбогувала с него, мислеше си, че има още време, но времето никога не бе достатъчно да споделиш любовта си...Отново беше ограбена от живота, отново беше излъгана, измамена и захвърлена самотна в сълзите си....
   Посъветваха я да отиде при приятелите си от комуната и да се моли за животът му... Тя знаеше, че каквото и да направи, вече няма нещо, което да му помогне...
  Прибра се, всички се събраха в дневната и се опитваха да разведрят обстановката, но тегавото напрежение свистеше наоколо и всички го усещаха... Някои се  притесняваха за него, други се притесняваха за себе си,  страхът да не се случи същото и с тях ги бе подгонил, само тя като че ли беше безучастна, беше там  в онази стая, но по нищо не  личеше...
 Малко по-късно им съобщиха, че е  починал..Всички  плачеха и го оплакваха, само тя седеше и си повтаряше наум "Не е възможно, жив е, лъжат ни...той е жив..!".
 След  два дена беше погребението. Понеже никой не се поинтересува от трупът, те решиха да го погребът в гробището на близкото село.. Беше ветровит, дъждовен ден, сякаш природата изпращаше едно от своите грешни чеда...Дъждът се сливаше с воплите и хлипанията на хората, които седяха около празния гроб.. и тя беше там, беше му обещала, че ще бъде с него до края, а това беше краят.. Това беше първата и последната им раздяла..Блуждаейки в мислите си, тя видя как катафалката бавно се влачеше по селския път, беше натоварена със студена плът, отминал живот и спомени...Колата  носеше и извиваше, като змия по завоите на прашния селски стръмен път изпълнен с дупки ..."Идва!Идва!" прошепнаха си те...
  Когато вече се качи  при тях всички бяха замлъкнали, сякаш отдаваха нужното мълчание и почит на починалия, на техният брат по участ и съдба, който изглеждаше притихнал, сякаш намерил правилната, вярната посока... Лицето му беше отпуснато, но въпреки това някак си  прозираше онази усмивка, която носеше и в ежедневието си, очите му бяха затворени. Той приличаше на напълно заспал, сънуващ друг сън, явно този сън вече бе свършил за него...

   Под капките дъжд отецът пропя набързо и те групово хванаха своя брат и го оставиха в пристана на забравата, в гроба му....Всеки му хвърли по нещо, от което мислеше, че той ще има нужда в отвъдното, само тя седеше и го гледаше втренчено, беше готова да скочи при него и да ги погребат заедно...Въпреки всичко се овладя и бавно се хвана за безименния пръст на дясната ръка, изхлузи годежния си пръстен и го хвърли в ковчега на своя любим, хвърли го при човекът, който я разбра, човекът, който я прие, човекът, който  възлюби и я накара отново да живее...

Раздяла, една последна тежка раздяла...

 Бяха донесли вино за Бог да прости, макар и вече бивши алкохолици всеки отпи от уважение от бутилката, само когато бутилката стигна до нея, тя се вгледа в нея и за миг и се стори, че вижда нещо друго плуващо вътре, старите хора казваха, че по някой път духът на починалия се появява за да си вземе сбогом с определен човек...Тя беше слизана, дори изплашена за момент, но знаеше, че всичко си има причина..След само няколко мига отражението в бутилката се беше изпарило, сякаш никога не го е имало......

Тя дори не отпи от виното, остави го до гроба " Господи помилуй" бяха думите, които се отрониха от устата й. Беше слаба, уязвима, но в същото време усещаше, че беше надделяла оная страст да се тъпче с алкохол..Нямаше нужда вече, тя знаеше, че може да обичаше, знаеше, че е обичана, а и знаеше, че животът продължава, дори без хората, които са оставили дълбока диря във вътрешността ни..Научила го бе, по трудния начин, горчив урок...

   След като всички си взеха сбогом, мъжете от групата затвориха ковчега и започнаха да хвърлят лопата след лопата пръст отгоре..  Буците леко влажна пръст се разбиваха върху повърхността на ковчега, разрушаваха се и ставаха на хиляди малки парченца, които се разпръсваха и запълваха, празното пространство. "Отиде си! И ние ще си отидем! Всички сме за там!" докато разменяха тези думи, те зариваха гроба, а нея вече я нямаше. Тя беше тръгнала надолу по пътеката сама, сякаш се опитваше да остави всичко зад гърба си...Слизайки надолу, тя усещаше гробището надвиснало над нея, чакащо да засити глада си и с нейната поредна душа... Но тя вече не се плашеше, тя вече бе умирала толкова много пъти, а това беше само поредният...
  Тя се отдалечаваше, почти не се виждаше отгоре, тялото и ставаше  малко като точка, а после  постепенно  изчезваше, докато не се  загуби напълно.
    Един нов гроб, една нова изгубена участ и  купчината с пръст, която стоеше натрупана, красейки гробище по свой начин, подсказвайки, че няма нищо твое, че няма нищо мое, че няма нищо вечно ...Него го нямаше, а и  тя вече беше  изчезнала, всеки бе поел на някъде, дали е към по-добро никой не знаеше...