Майчина заръка

    Пясъчният часовник отново се завърташе и ситните песъчинки бавно изпълваха празната отсрещна сфера. Песъчинките се струпваха  една върху друга, като думите, усмивките, сълзите.  А, натрупаните  нахвърляни чувства  безразборно стояха на камари, захвърлени и чакащи идните дни.  Дни, в които тя щеше да намери време, за да сложи ред и начало. Но камарите се множаха година след година, така, както обещанията, че от днес, от утре, от други ден животът й ще поеме в друга посока. Посоката никога не идваше, сякаш беше само на една крачка, а това беше толкова тежка крачка, която тя дори не знаеше как да направи.
 
Не знаеше, не можеше! Тя сама прозираше, че тези жалки оправдания са поредните лъжи, които  й даваха  нотки на сигурност. Мигове, в които тя можеше да поеме дълбоко въздух и да остави живота й  да се подхвърля, като разменна монета, от ръка на ръка.
  Уж, следваше течението. Така беше чула  от хората, че най-правилният ход е да се оставиш в лапите на живота. А животът някак си я  подмяташе от едната в другата ръка, търсейки най-подходящото място за нея. Подмятане, което продължаваше толкова дълго, че тя вече придобиваше обликът на пачавра, чиято роля беше да попива чуждата болка, мъка, мръсотия.
 А още по-лошото беше, че колкото и да я отвращаваше, това по някакъв неприличен начин я възбуждаше дори. Караше я да се чувства значима!
 
  Единствено отварянето на гардероба й  сутрин и доставяше удоволствие. Гардероб, който допреди време беше пълен с костюми. Костюми, които променяха облика й.  Костюми, които заменяха самоличността й, в такава самоличност, в която тя  очакваше хората да я възприемат.
  Стотици парчета плат имаше в този гардероб, сякаш там бяха събрани всички роли, които тя умело избираше да играе. В този гардероб живееше обликът на добрата домакиня, онази, която винаги трябва да бъде изрядна. Там пребиваваше и образът на мръсницата, тази, която трябваше да прави мъжете щастливи, да ги задоволява, да угажда на перверзните им заявки. Там живееше  и грижовната майка,  онази, която беше нужно да бъде мила, всеотдайна, грижовна.

  Но днес гардеробът беше почти празен. След толкова много чужди маски и прищевки, след толкова много други образи, сред толкова много парцали, днес вътрешността й беше пуста. Нямаше никой. Нямаше усмивка, нямаше радост, нямаше любов. Сякаш всички тези усещания бяха станали, като дрипите й. Скъсани, износени, захабени от хилядите насилствени обличания.
   Отдавна не й се беше случвало, но при липсата на алтернатива, налагаше се да бъде себе си.
  Тя започна бавно да оглежда голото си тяло в огледалото. Движеше ръцете си по кожата. Усещаше топлината, а това я караше да настръхва. Докосваше лицето, гърдите, бедрата, гениталите си. А вътрешният й глас гръмко крещеше " Курва, Курва". Така се чувстваше тя изнасилена. Мъжете, които я чукаха й казваха тези думи стотици пъти, но тогава тя ги приемаше като признание, от покорените глупаци, които се мислеха, че са я превзели.
Мъжете бяха средство за постигане на цели. А тя знаеше какво искат тези псета. Тяхната заявка беше толкова просто, те искаха плът. Плът, с която да задоволят нагона си.
Тя обичаше тази игра и я играеше умело. Играта, в която разменяше тялото си срещу това, което иска.

 Но от вътрешния глас отново се изтръгваха думите "Курва, курва". Болеше я, но болката я връщаше обратно в реалността.Нямаше какво да спре този зов. Нямаше с какво да притъпи и отмие чувството на мръсотия, което усещаше не само в тялото си, но и в душата си. Почернена, омазана в човешкото щение. Всичко в нея лепеше и макар  да миеше по два пъти на ден тялото си, тя не можеше да отмие миризмата и усещането за поквара, които  се бяха стаили вече, като част от нея.

Днес нямаше одежди, с които  тя да се пременя. Сега в гардеробът стоеше закачена само една бяла рокля на червени точки от преди повече от двадесет години.  Спомняше си, че когато за последно беше обличала тази рокля си бе обещала, че ще сбъдне всичките си мечти, каквото й да и струва това. Е, вече всичко беше постигнато пари, коли, къщи, работа, деца, но онази жена, която си беше пожелала всичко това вече я нямаше. Беше се изгубила, затрила в мечтите си. Или по точно мечтите й я бяха затрили. На кой бяха мечтите!? Може би нейни, може би чужди... Какво значение имаше на кой бяха, като тези мечти бяха погубващи.
 

Беше толкова отчаяна, че направи нещо неприсъщо за нея прояви слабост й се  разплака. Коленичи на пода, а сълзите  й бавно капеха  и попиваха  в килима. Сякаш тези няколко капчици, които извира от нея сега, бяха най-чистото нещо, което се беше запазило в нея. Нямаше къде да избяга днес. Нямаше я тълпата, хората, нямаше къде да се изгуби.

Тя вече беше погубена, но гласът не проявяваше жал "Курва, курва".  Раздираше я отвътре. Болеше я, но и носеше  й наслада това самопризнание! Някак си по този начин тя, задоволяваше чувството си на вечно подчинение и дълбок мазохизъм.
-Такава съм! Курва съм! -ухили се ехидно тя.
Изтри сълзите си, надигна се, огледа се й отново в отражението се появи онзи блясък, с който тя беше готова да съсипва чуждите животи, така както беше съсипала своя. Готовност, с която да троши и заличава всичко само за да угоди, на човека, който никога не я зачете такава, каквато е. Но заръката, на същия този човек й тежеше и я преследваше постоянно.
   -Длъжна си  да успееш, независимо какво  ще ти струва това!- Бяха думите на майка й.  Думи,  с които беше израснала от малка. Думи, които 30 години след това се бяха претворили в орисия.