Думите преплитам аз във рима,
търкаляй ги тихо във прахта,
а времето отлита ли отлита,
със спомени и шарени листа.
Годините се нижат в броеница,
тежейки силно на врата,
а есента отново се попарва,
от зимна люта суета.
И дните си отиват бавно,
проточвайки се в ден и нощ,
а животът тъне славно в заблуда,
придружена с притъпен разкош.
И всичко жалко се прокрадва,
в сляпа вяра във нощта,
и тихичко стремглаво наблюдавам,
скрита вътре прозаична светлина,
И душата ми за миг ликува,
намерила подслон в нощта,
а в сърцето чувствата се бутат,
като притоците на река.
Далечен пристан, светлина, звезда.
Ах , коварна омая!
А нa човек му трябва само,
проклета нежност, топлина!
Няма коментари:
Публикуване на коментар