Пагубна светлина

    Мирчо се беше  запътил към съседното село. Краката му се движеха бързо и чевръсто. Бързаше, бързаше, чакаше го път, който най-лесно и кратко можеше да измине вървейки. Няколко сипея и една долина и вече съседното село се виждаше.  Докато вървеше Мирчо забеляза тревата под краката си. Тревата имаше жълто зелени оттенъци. Зимата си отиваше, но сякаш още пролетта не смееше да се покаже. Дърветата бяха оголени и потънали в дълбок приятен сън. Тук-там имаше по някоя зелена пъпка проявила смелост да се покаже. Но все още дърветата стояха, като голи скелети насред пустошта.

     
          И-де, иде новото начало! - окуражи се  Мирчо.

 
     И отново забързваше крачката си. Знаеше, че днес има важна среща.  В далечината вече се виждаха малките схлупени къщурки на китно планинско село, към което се беше запътил. Макар и отдалечено, сгушено в прегръдките на планината , макар далече от градски кич и показност, в селото все още кипеше живот. Хората. живеещи там бяха останали верни на предците си. Обичайте, обредите и отношението към делника в селото  си стояха същите, както десетки години преди това. Въпреки свирепите времена на живот, хората в тази общност бяха успели да запазят човещината един към друг. А това им даваше сила да посрещат всички неволи и несполуки, които им носеше утрешният ден.

  -Близо съм вече! - прошепна си Мирчо.

  Когато напусна долината, която беше посипана на места със сняг, приличащ на парцали разкъсани и разхвърляни несретно в тревата. Мирчо навлезе в селото и  пое през  къщите. Вървейки през тях той наблюдаваше хората.  Хората, през мирчовите очи  изглеждаха приветливи, радостни и благи. Това го дразнеше, завиждаше им. Искаше и той да притежава това щастие, това спокойствие и ведрост. Толкова много  им завиждаше на тия проклетници, които сякаш държаха това, за което той само бленуваше.
   
      -Доброто, Мирчо, доброто! Не завиждай! Не пожелавай щастието на другия!- обори чувствата си той.
    За момент Мирчо се усети, че  беше потънал в с раздорите на душата си, но сякаш тропотът  на преминаващата каруца го извади от този унес и той бързо се по освети.
  -Още малко, още малко и ще съм спасен! - обнадеждаваше се той. 

Отново сложи усмивката на занемареното си брадато лице  и прекоси  остатъка от селото. Отвъд последните къщи, към  края на павираната улица се издигаше неговата спасителна обител. Църквата стоеше там,  накрая на село. И някак си, наистина очакваше и приветстваше идването на Мирчо.

   Черквата  беше малка, но си личеше, че  беше поддържана. Бялата, варосана фасада и подреденият външен двор подсказваха, че това беше свято място, в което цареше друга енергия. На върха на купола на черквата висеше една медно жълта камба, чийто звън се чуваше дори и в Мирчовото село. Всеки път щом чуеше звука на камбаната сърцето на Мирчо подскачаше и започваше да шепне молитви, като избавление.

   
        Тук съм вече! - успокой се той.

    Пристъпи бавно. Ръцете му се опряха на студената вратня на двора. Побутна я. Проскърцването на вратата прониза царящата мъртвешка тишина. Още с пристъпването към черквата, той усещаше мириса на тамян. Свързваше този мирис със спасението. След това той пристъпи по стълбите нагоре и отвори вратата на черквата, но преди това свали шапката си, в знак на уважение и се прекръсти няколко пъти.

    Влизайки вътре го посрещна обичайна гледна, икони, които, сякаш зорко съблюдаваха  за правилата и канона,  горящи свещи, които внасяха светлина в мрака  и онзи неговият спасител отец Иван.  Отец Иван или дядо Иван, както го наричаха хората беше 56 годишен мъж, който се беше отдал да служи на най-висшата инстанция  - Бога. Дядо Иван в хорските очи беше символ на вярата, смирението и благостта.

     Мирчо идваше всяка седмица при дядо Иван. От  доста години насам. Това, което водеше Мирчо   беше, че в съзнанието му се  беше зародило мисъл, че ще се самоубие. Изневиделица тази мисъл се беше появила, от нищото, просто ей така. Мисълта в първите дни не го притесняваше и с лека ръка я отблъскваше , но  ден след ден,  десетки дни след появата й, мисълта носеше усещаше напрежение и лудост, който разболяваха Мирчо. Той вече беше повярвал на мисълта.   Ножовете и острите предмети го привличаха, за това той беше заключил всичко в едно чекмедже в дома си, а ключа  беше оставил на сигурно място, при жена си. Но каквото и да правеше, както и да се бореше  той не можеше да изчисти мислите си.
   Тази зла участ, която го беше застигнала, го докара до  последния шанс за спасение - Дядо Иван.

 
     След, като се здрависаха Дядо Иван и Мирчо се насочиха към изповедалнята.

Мирчо започна да излива болката си. 

-Дядо Иване живея смирено, работя, гледам децата си, обичам жена си, отдал съм се на Бога, но тези мисли, тези мисли......Присви юмруците в знак на яд, отчаяние и безпомощност и се разплака. Пъдя ги, от себе си, но колкото повече го правя толкова по-черни и нахални стават. Усещам, че тези мисли ми отнеха всичко и радостта и щастието...Говорейки той започна да заеква и да хлипа от отчаяние. Ще го направя накрая, ще сложа край на живота си!

-Дяволът е упорито нещо Мирчо! Ти трябва да си силен и да не се подаваш на него. Мисли си за хубавите неща от живота.  Мисли си за Христа, моли му се да ти прости грешките, защото ти знаеш, че ти си грешник, когато позволяваш това да минава през главата ти.
- Постиш ли, четеш ли Библията, молиш ли се?
 -Моля се всеки ден. Спрях да ям месо. Спрях да пия. Спрях да излизам. Спрях да правя секс дори с жена ми.  Седя си вкъщи само. Правя всичко, само и само да е угодно на Бога. Осъзнах, че  Дяволът се е вселил в мен, аз трябва да засиля вярата си в Бога. Целомъдрие, отдаденост, безпристрастие, така ще засиля  усилията си в  борбата срещу Сатаната!

-Така, така! - поклатеше радушно глава си отецът, в знак на съгласие. Упорство и вяра, това води до избавлението, продължавай по същия път! Дай  сега да ти прочета  Кипряновите молитви, за да се очистиш от  покварите в душата си.

 
      Дядо Иван започна:

- Владико Господи, Иисусе Христе, Боже наш, който всичко държиш, помогни на този грешник, обладан от Дявола. Помогни му да изцели душата си. Помогни му да прогони тези мисли и да възвърне вярата си отново в тебе Иисусе ..Ти знаеш тайните на смиреният твой раб Кипрян..- продължаваше да пъди злото отецът.

А Мирчо седеше слушаше, представяйки си как тези мисли се пропъждат от  светлина идваща от иконите и гласа на божия наместник. По лицето на грешника се изписа онази лекота, която винаги отецът виждаше след обредът, който правеха в продължение вече  на 8 години.

      Молитвата свърши.  Мирчо се изправи и каза:
- Да, почувствах го!  Аз съм светлина и чистотата. Изцелен съм, бяха думите на страдалеца. Чувствам се, като прероден! Благодаря ти отче! Жив съм , отново съм жив! - зовеше Мирчо.

   Мирчо целуна ръката на кадията, прегърна го в знак на благодарност.  Страдалецът  беше изпълнен с чувство  на ведрост  и надеждност, че наистина неговото страдание е свършило днес. Прекръсти се! Погледна смирено олтарът, сложи шапката на главата си. Огледа се в свещите, които бяха изгаснали. Той веднага свърза това, с края на мъките си. Амин, Амин!
 Отвори вратата с въодушевление, слезе по стълбите, слагайки шапката на главата си и пое по пътя към  вкъщи. Натоварен  с тялото това спасение, но и заръките да продължава да пости, да се моли, да се ограничава, да не мисли, но не и да живее.  

 -Лек ти път и само светлина по него! - провикна се дядо Иван.

 -Да, бъде! - отзова се отдалече изцеленият.
Срещата на дядо Иван и Мирчо беше променила и двамата...

Когато вече Мирчо се изгуби из селото дядо Иван усети, това странно чувство, което винаги го спохождаше щом се срещаше с този човек. Чувство на безсилие и безверие. Той знаеше, че колкото и добре да се чувства сега, Мирчо ще дойде другата седмица отново.

Наместникът на Бога, не знаеше какво да прави, а това го поболяваше и него...Мислите на Мирчо, бяха изпитание и за вярата н отецът и за самият им притежател...
  -Ах, Дяволе, Дяволе! Всички ни поквари!- затвори отецът вратата на черквата, запътвайки се към иконата на Дева Мария с Младенеца! Понечи, побутна я и зад нея изкара една бутилка наполовина пълна с ракия. 

- Ех, Мирчо, Мирчооо и двамата ни погуби!-  проклинаше отецът, пълнейки чашата догоре.  Явно твоят дявол е по-голям от моя. Отпиваше на големи глътки  богопоклоникът,  опитвайки се да избяга от безизходица, отчаянието, тъмнината и пагубната светлина, която не беше погубила само неговата душа, но и чуждата.