Лишения, ощетяване, кое е правилно и кое грешно?...Трябва да се молиш! Не трябва да ядеш месо! Трябва да е въздържаш! Нужно е да следваш канона! А днес каза ли молитвата?
И с каква цел се прави всичко това? Духовност ? Духовността означава разширяване на възгледите, а не подтискане и принизяване. Това е правилно, това грешно...Кой го определя!? Господ? Макар и Господ да е еднакъв неговото присъствие в нас е много индивидуално и тези насоки и убеждения, които са описани по горе определено изразяват само едно мнение! Мнението на този, които вярва в тях. Но чуждата вяра със сигурност не е моята, твоята или чиято и да е било! Чуждата вяра си остава чужда. Опитваме ли се да я впрегнем насилствено през нашите разбирания за живота, това е равно не само на лишение, но и на духовно самоубийство.
Вярата е едно от най-важните звена в човешкия живот, изгубиш ли я свършен си. Изгубиш ли вярата си,животът вече не носи радост. Ежедневието става сиво, апатично, поради това, че липсата на вяра отваря една огромна бездна, бездна, която с нищо друго не може да бъде запълнена. Вярата е в основата на човешкото съществуване и израстване и за да достигне личността до това прозрение е нужно да има болка, да има страдание. Само единствено болката и страданието ни откъсват от обществения впряг. Страданието дава възможност на човек да разбере кой е. Тогава се проявяват истинските сили и заложби за борба за ново начало. А това да разберем кои сме, като личности е наша основна цел в съществуването ни.
Духовността представена чрез религиозните движение е доста оскъдно явление. Ограничение, канони, празници, поклонничество. Да, разбира се всяка религия има уникални гледни точки, но в един момент религията се оказва недостатъчна, за човекът, които е бил побутнат да върви по пътя на духовността. Използвам думата побутнат, защото за да тръгнем в една такава неизвестна никому посока, каквато е духовността е нужно или да бъдем излъгани или да бъдем принудени.
Каквато и да е една религия, каквито и приоми да се позовават в нея. Религията измества центъра на вярата в човека, навън към правилата. Не се ли спазват правилата си осъден, от изповядващите, от самия себе си дори. Вина, вина, че имаш различни собствени усещания. И това е нормален ход на нещата, човек преминава през сблъсъкът, през неврозата, през раздиращия вътрешен конфликт и там започва собствения си път Бога.
Но каквото и да означава понятието духовност, ние сме длъжни да живеем от позицията на човека. Човекът, който преминава през щението, покварата, през абсолютно всички жизнени цикли. Опитваме ли се да пропускаме нещо с цел да докажем уж високите си възгледи, то ние се лъжем, бягаме, страхуваме се от онова, което се крие в душичката ни.
Нямам предвид безразборни ограничения, в никакъв случай и липса на такива, цета е да се търси балансът между тяло, душа. жизнен цикъл. Ако живеем на 20 години с разбиранията на 50 годишен, а след това на 50 години с разбиранията, като на 20 годишен, то това са 30 години изгубен живот. Защо ли? Защото сме пропускали, прескачали, бързали излишно!
Не е нужно да правим страдалчески опити и неописуеми усилия, за да видим какво се крие зад ъгъла. Това, което се крие там, когато му е времето само ще ни намери. Не казвам да не правим усилия. за да се развиваме. Но всичко да бъде от една човешка позиция, а не инфантилен стремеж за бягство в духовните парадигми.
Телата са създадени да се мъчат, но и да носят удоволствие, духът се ражда в материята, за да зрее. А материята е майката, която учи духа на мъка,болка, щастие, радост, страдание. И всичко това ни отличава от роботите, защото ние усещаме, тлеем и умираме. И въпросът е не кога ще умрем, а какво ще направим, докато живеем. А това със сигурност са безбройно много грешки, провали и успехи. Безбройно много човешки глупости, които няма да се нравят на канона, но ще ни дадат емоция, искра, тласък да продължим напред, Така се учим хората в хода на съществуването си, в движение. Движение, което не е еднакво с утрешното или вчерашното такова. Течението носи всеки от нас и това е неизбежно. Някой решават да плуват, други да се борят, трети да се давят. Всичко е въпрос на личен избор, но прав и установен път и посока никога няма и няма и да има. Защото човешките ни сетива са ограничени, докато изпитваме само удоволствие. Тогава възприятията ни са притъпени. Но, когато има трудности, когато има мъка, печал, тогава тялото е най-долу, но душата ни е най-горе. Когато човек страда и проявява разбиране към случващото се , тогава той е най-близо до Бога. В такъв момент отношението ни към заобикалящата реалност се е изменило, защото ни вече сме разбрали нещо много важно, че не сме само материя. И всичко това е през болката, търсенето, движението.
Като деца на Бога нашата задача е да щуреем тук на тази Земя!
Така, че ако ви се яде - яжте! Ако ви се прави секс - правете! Ако ви се мрази - мразете! Защо ще дойде време, в което тялото ще премине през доста физически фази, а ние ще сме го ощетили, поради това, че сме търсели и сме се учели на духовност. Стремежът към Божествената любовта е уважение към бинарните субстанции. в които пребиваваме - тяло, душа. Когато ги уважаваме и зачитаме, когато се вслушваме и намираме допирни точки, тогава през нас протича съвсем различна енергия, защото ние вече сме в друго състояние на съзнанието. Божествено, Атман, Крия, Турия. Но това може да се случи само и единствено, когато обединяваме, а не разделяме!
Вярата е едно от най-важните звена в човешкия живот, изгубиш ли я свършен си. Изгубиш ли вярата си,животът вече не носи радост. Ежедневието става сиво, апатично, поради това, че липсата на вяра отваря една огромна бездна, бездна, която с нищо друго не може да бъде запълнена. Вярата е в основата на човешкото съществуване и израстване и за да достигне личността до това прозрение е нужно да има болка, да има страдание. Само единствено болката и страданието ни откъсват от обществения впряг. Страданието дава възможност на човек да разбере кой е. Тогава се проявяват истинските сили и заложби за борба за ново начало. А това да разберем кои сме, като личности е наша основна цел в съществуването ни.
Духовността представена чрез религиозните движение е доста оскъдно явление. Ограничение, канони, празници, поклонничество. Да, разбира се всяка религия има уникални гледни точки, но в един момент религията се оказва недостатъчна, за човекът, които е бил побутнат да върви по пътя на духовността. Използвам думата побутнат, защото за да тръгнем в една такава неизвестна никому посока, каквато е духовността е нужно или да бъдем излъгани или да бъдем принудени.
Каквато и да е една религия, каквито и приоми да се позовават в нея. Религията измества центъра на вярата в човека, навън към правилата. Не се ли спазват правилата си осъден, от изповядващите, от самия себе си дори. Вина, вина, че имаш различни собствени усещания. И това е нормален ход на нещата, човек преминава през сблъсъкът, през неврозата, през раздиращия вътрешен конфликт и там започва собствения си път Бога.
Но каквото и да означава понятието духовност, ние сме длъжни да живеем от позицията на човека. Човекът, който преминава през щението, покварата, през абсолютно всички жизнени цикли. Опитваме ли се да пропускаме нещо с цел да докажем уж високите си възгледи, то ние се лъжем, бягаме, страхуваме се от онова, което се крие в душичката ни.
Нямам предвид безразборни ограничения, в никакъв случай и липса на такива, цета е да се търси балансът между тяло, душа. жизнен цикъл. Ако живеем на 20 години с разбиранията на 50 годишен, а след това на 50 години с разбиранията, като на 20 годишен, то това са 30 години изгубен живот. Защо ли? Защото сме пропускали, прескачали, бързали излишно!
Не е нужно да правим страдалчески опити и неописуеми усилия, за да видим какво се крие зад ъгъла. Това, което се крие там, когато му е времето само ще ни намери. Не казвам да не правим усилия. за да се развиваме. Но всичко да бъде от една човешка позиция, а не инфантилен стремеж за бягство в духовните парадигми.
Телата са създадени да се мъчат, но и да носят удоволствие, духът се ражда в материята, за да зрее. А материята е майката, която учи духа на мъка,болка, щастие, радост, страдание. И всичко това ни отличава от роботите, защото ние усещаме, тлеем и умираме. И въпросът е не кога ще умрем, а какво ще направим, докато живеем. А това със сигурност са безбройно много грешки, провали и успехи. Безбройно много човешки глупости, които няма да се нравят на канона, но ще ни дадат емоция, искра, тласък да продължим напред, Така се учим хората в хода на съществуването си, в движение. Движение, което не е еднакво с утрешното или вчерашното такова. Течението носи всеки от нас и това е неизбежно. Някой решават да плуват, други да се борят, трети да се давят. Всичко е въпрос на личен избор, но прав и установен път и посока никога няма и няма и да има. Защото човешките ни сетива са ограничени, докато изпитваме само удоволствие. Тогава възприятията ни са притъпени. Но, когато има трудности, когато има мъка, печал, тогава тялото е най-долу, но душата ни е най-горе. Когато човек страда и проявява разбиране към случващото се , тогава той е най-близо до Бога. В такъв момент отношението ни към заобикалящата реалност се е изменило, защото ни вече сме разбрали нещо много важно, че не сме само материя. И всичко това е през болката, търсенето, движението.
Като деца на Бога нашата задача е да щуреем тук на тази Земя!
Така, че ако ви се яде - яжте! Ако ви се прави секс - правете! Ако ви се мрази - мразете! Защо ще дойде време, в което тялото ще премине през доста физически фази, а ние ще сме го ощетили, поради това, че сме търсели и сме се учели на духовност. Стремежът към Божествената любовта е уважение към бинарните субстанции. в които пребиваваме - тяло, душа. Когато ги уважаваме и зачитаме, когато се вслушваме и намираме допирни точки, тогава през нас протича съвсем различна енергия, защото ние вече сме в друго състояние на съзнанието. Божествено, Атман, Крия, Турия. Но това може да се случи само и единствено, когато обединяваме, а не разделяме!
Няма коментари:
Публикуване на коментар