Дните се изнизваха един след друг, преливайки в седмици, те в месеци и така неусетно дойде краят на поредната година. Бяха минали два месеца от посещението ми в онова малко градче. Спомените от там още топлеха душата ми, съучениците ми, дядото и заветът на любовта, до който се докоснах, определено ме накара да преосмисля живота си.
Беше Коледа, време в което хората се събираха и празнуваха , а аз нямах никой, бях сам. Толкова години, толкова срещи с хора и на прага на четиридесетте аз отново нямах никой. Освен себе си разбира се, но сега това не ме плашеше. Бих казал, че ме плашеше, това че самотата ми харесваше. Уединението ме привличаше, единак такъв бях по характер. Разбира се това не означаваше, че не искам семейство, деца, топлина, любов , но все си мислех, че друго ми е отредено. Бях приел мисълта ,че така ще си угасна, сам в някой забутан старчески дом , може би там щях да намеря някоя баба , на която постоянно да чета конско и да давам акъл от позицията на терапевтичния ми насъбран опит. Ох, горко й на тази женица! Моят пиперлив характер щеше бързо да скъси оставащите й дни и да ускори изпращането й в царството небесно! Мисълта за моята кончина ме караше да се усмихвам и да иронизирам живота си в тази празнична нощ.
Иронията ми беше вярна приятелка, ако не друго винаги намирах утеха в нея....
Стоях пред камината и наблюдавах игривите пламъчета . Никое от тях не се повтаряше , така както дните макар и еднакви , никога не бяха едни и същи. Всеки един изгрев носеше надежда за по-добър и смислен ден , докато залезът слагаше край на поредната илюзия. Чакаш ли някой друг да те направи щастлив, обречен си! Това говорех на хората, явно беше дошло времето и аз да се вслушам в своите думи...
Бях поседнал на кафявата мека мебел в хола, отпивах от червеното вино и колкото и да бях свикнал със самотата, уединението и рицарското ергенство, исках да прекарам с някой празниците. Имах нужда да споделям. да давам, да получавам, имах нужда от разтърсващи емоции, които да ме изкарат от релсите на коловоза, в който бях застинал. Исках да споделя това което имам, а аз имах предостатъчно. Многото години работа ми бяха донесли слава, пари, признание , но всичко губеше смисъла си, щом не беше споделено с някой, който да ме буди с целувка, с някой, който да ме изкарва извън нерви, а след това да ми прошепва нежно в ухото "Обичам те", някой, с който да изпитвам разтърсващи духовни и физически наслади.
Времето за мен самия беше цената, която плащах, за да помагам на хората. Помагах, раздавах се, учех, учех се и аз, но в такива дни си давах сметка, че и аз не знам много за чудото наречено живот... Доказателството беше, че на светъл празник като този, седя сам и абсурдно анализирам животът си, при това за пореден път...Жалко, наистина жалко!
Може би трябваше да намаля темпото на работа. Ако трябва да съм честен отдавна трябваше, да съм го сторил. Нищо не ми беше чуждо, та и аз бях човек , но работата ми, обществото и чуждата болка изискваха от мен да бъда отдаден, отзивчив и толерантен, та нали бях Господин психологът... Човекът, който показваше пътя на другите ,а сега самият той се бе забутал задънена улица.
Причината беше ясна. Всичко това се дължеше на мекия ми характер. Не можех да отказвам на хората търсещи помощ, много рядко ги връщах. Бях съпричастен с болката им, исках да им помогна да преминат по-бързо през страданията, мъката и да намерят себе си. Но забравях най-важното, всеки крачеше със собствено темпо.
Когато започнах да практикувам вярвах и все още вярвам, че това беше моята съдба и призвание, вярвах, че така ми беше отредено, от оня горе, но не бях Йешуа , не можех да бъда винаги успешен. Не можех да приемам и всички. Времето ми тук на Земята беше ограничено също както на всеки човечец.
Претоварвах се, нагърбвах се с прекалено много ангажименти, часове, курсове, семинари, консултации и всичко отново и отново. Сега когато седя и се връщам лентата назад се чудя как съм успявал. Знаех обаче, че няма да мога да поддържам продължително това темпо на живот или по-точно на работа, защото ежедневието ми се опираше точно на това, работа...
Точно за това говоря, че даже и докато бях почивка си мислех за работа. Анализирах, търсех конкретни решения, за даден проблем, ако хората, които ме посещават надзърнеха в дома ми, щяха да видят как техният психотерапевт седеше сам в празната си къща, докато галеше малкото си куче Джордж и чакаше да се случи чудото, с което да започне да живее отново.
-По Коледа стават чудеса, нали Джордж?- засмях се аз.
Поне намирах сродна ергенска душа в лицето на Джордж . Липсата ми на време беше замонашила и него. Двама красиви, наперени ергени на прилична възраст, такива бяхме аз и моето куче!
Колкото и да обичам работата си, сам знаех, че трябва да я съчетавам по-умело с личният си живот или поне с останките от него. Казвах на хората, че „животът не е само психотерапия" явно трябваше и аз да го проумея.
Огънят, светлинките, виното, всичко беше чудесно, но не ми се седеше в тази празна къща. Чувствах се подтиснат, изоставен и захвърлен, като непотребна вещ. Имах нужда да се поразсея малко. Станах, навлекох шубата си и се стегнах за разходка. Макар навън да беше тъмно и мъгливо, то нямаше от какво да ме е страх, аз имах верен приятел и защитник в лицето на Джордж. Все пак Джордж беше същински звяр, който тежи три килограма. Нямаше как да не изпитвам спокойствие, докато бях с моя дакел.
Излезехме навън, а мъглата беше загърнала в непрогледна перелина всичко наоколо. Мъглявината се разстилаше като фон, върху който се открояваха силуетите на пустите дърветата. Въпреки метеорологичните условия навън наистина беше приятно. Усещах свежия въздух, който беше подправен с миризмата дим, излизащ от комините на няколкото запалени печки в околията.
Странна, интересна Коледа без подаръци, без сняг, но въпреки всичко Коледният Дух се усещаше, повече от всякога. Хората изглеждахме по-добри и отзивчиви по тези празници, сякаш се освобождавахме от капана на материализма, в който бяхме прищипания цяла година.
Не подаръците, вниманието и афинитетът, с който подаръкът беше избран, това ни караше хората или поне мен да се чувствам щастлив. Как успешно се вписвах в тази графа на нуждаещи се от такъв подарък - внимание. Смеех се сам на себе си, докато ходех по пътя, но се обнадеждавах с факта че Дядо Коледа няма да ме забрави, защото знае , че съм бил послушен.
Аз вярвах в стареца с корема и чувала с подаръците, знаех, че рано или късно ще дойде и при мен. Това, че закъсняваше го отдавах на факта, че може би в мъглата е закъсал някъде с шейната си и сега впряга силите си да бута шейната, там някъде из Млечния път.
Прекарахме почти час навън с малкия Джордж. Макар,че се намръзнахме и двамата бяхме доволни по своему. Той въртеше опашка, а аз се смеех на коледните прищевки и мисли, които преминаваха през главата ми. Прибирайки се към вкъщи, видях че портата на двора беше отворена. Аз нямах спомен да съм я оставил така, но кой ли щеше да дойде. Мъглата, празника, отдалечеността от града разколебаваха повечето, които бяха решили да ме навестят. Отивайки към къщата видях силует, който се отразяваше под лампата.
Странно кой ли беше ? Когато се приближих, силуетът дойде към мен целуна ме по бузата и ми каза:
- Весела Коледа Антонио ! .Не знаех , все още кой е, но гласът ми звучеше познато. Когато застанахме под светлината видях, че това беше Линда. Красива жена на около 33 години, с дълга черна коса, добре сложено тяло и зелени изумрудени очите. Вниквайки в очите й се виждаха искрите на кипящия живот, извиращ от нея.
Линда живееше в Америка. Идваше, два три пъти в годината у дома си. Срещата ми с нея беше много интересна. Преди няколко години тя потърси моите психологически услуги. Беше попаднала наистина в дълбока емоционална дупка. В нейният живот беше настанал анхедоничен период, в който тя не изпитваше никаква наслада, не виждаше никакъв смисъл и не намираше никакви сили да продължи напред.
Спомням си, че когато дойде в кабинета ми беше посърнела и пожълтяла. Не беше хапвала нищо с дни, а за спокойният сън за нея беше станал лукс, който и се струваше далечна дестинация. В рамките на десетина сесии , тя си стъпи на краката. Но между нас се зароди приятелство или може би нещо повече, на което ние не дадохме шанс. Тогава бяхме в различни посоки, всеки гонеше професионална изява. Тя своите задачи, аз по моите, нещо не ни достигна...
Сега тази жена седеше на прага на къщата ми и изглеждаше ослепително, нямаше и помен от унилия човек тогава.
-Линда, Линда каква магьосница си! - това ми се въртеше в главата непрестанно.
Поканих я да влезне вътре. Беше малко разхвърляно и ме досрамя , но така е като си ергенин.
С влизането Линда започна да ми се кара , защо нямам елха, защо съм сам на този празник, защо, защо, защо.....Явно днес си бяхме сменили ролите. Тя се беше превърнала на терапевта.
Какво да й обяснявам, сякаш сам не знаеше, за какво иде реч.
Настанихме се хола, а аз отидох в кухнята да взема още една чаша за вино и да взема нещо за хапване. Когато се върнах , на масата стоеше подарък. Не знаех какво да кажа. Тя само се усмихна и ми каза:
- Честита Коледа Тони ! На картичката пишеше: За човекът, който промени живота ми и ме накара отново да заобичам себе си! Очите ми се просълзиха. В такива моменти съм наистина благодарен на Бога, за това, което ми отредил да работя.
Тази жена беше пропътувала хиляди километри, за д се прибере в родината си. И първият човек, при който идваше бях аз. Та тя мъкнеше куфарите си от летището. Чувствах се благодарен, полъскан и определено приповдигнат.
Разопаковах подаръка .Беше картина, а в долния ъгъл пишеше "С обич Линда". Тя я беше рисувала, сега си спомням че ми разказваше, че в свободното си време обича да рисува. На платното беше изобразен огън и въглени , а над тях се рееше свободно феникс, възкръснал от болката, за да разпери крилете си над въглена, над огъня, над старото. Може би с това тя искаше да ми каже ,че е време да променя нещо в живота си , знам ли можех само да гадая. Тогава тя дойде към мен, сложи ръцете на раменете ми и ме целуна, казвайки ми " Антонио, няма какво да губим, нека се опитаме отново". Стоях, като треснат, не можех да повярвам на ушите си.
Сърцето на психотерапевта сега биеше по-лудо от всякога, а именно трепетите в него подсказваха, че той е човек, просто човек...
-Усминах се, целунах я, погледна и през прозореца и си казах:
-Дядо Коледа винаги си знае[ как да ме изненадаш послушните деца!....
Няма коментари:
Публикуване на коментар