Залез

Мъка, мъка се събира,
като капчици роса.
Мъка, мъката извира,
сутрин рано с изгрева.

Всеки лъч към мен поглежда,
с поглед внася светлина,
мъката от мен изцежда,
като пясък, вадичка вода.

Ситни вопли в мен напират,
като цветни пъпки пролетта,
нощем мъката извира,
с бутилка празна ще я утеша.

Всичко давещо преглъщам,
без да има израз и слова,
а пък мъката седи прегръща
като стари рани мащеха.

С болка нежно ги поръсва,
туря им по някой цяр,
знай, че мъката пирува,
станеш  ли й господар.