Стени без тухли

    Мрежи, телени мрежи преграждаха гората, като скопени животи в продължение на няколко години. Но мрежите, стомана не бяха достатъчни, нужно беше още. Нужно беше нещо повече, с което хората да бъдат разделени от близките, приятели, роднините, сънародниците си.
 В продължение на няколко години  мрежите  бяха заменяни от 45 хиляди бетонни блока, изграждащи стена  с размери 3,6 метра на 1,5 метра. Стена, която символизираше силата, могъществото и унижението, което беше готов да понесе обикновеният човек, унижение, което беше подаръкът от победителите във войната.
   Желязната завеса терминът, който охарактеризира периода след Втората световна война.
Разделение, разкъсване и усещане за онзи студен привкус на войната. Това беше епохата, в която водачите разделяха народите с най-здравата, най-пазената и най-сивата стена - Берлинската.  Берлинската стена беше стожерът, който пазеше политическите интереси  от 1961 г. до 1989 г. почти три десетилетия. Времена, в които съдбите, сърцата и отношенията между хората бяха разцепени, разсечени от Източните и Западните интереси. Интереси, които обуславяха прищевките само на малцина, назовавани  с прозвището Водачи!
    Но така беше при войната губещите нямат право на глас, а победителите пишат историята. Историята всъщност беше най-голямата развратница, която се присламчваше само към днешните герои.  А народът нямаше право, нямаше глас , единствено  тихото роптане вкъщи скришом се долавяше едвам, едвам.
     Стена, която разцепи добитъкът на две, при това за един ден.  Един ден и стената беше издигната, макар и само като мрежа, но  това беше достатъчно, за да се разцепи стадото надве. Нямаше как да преминеш, нямаше как да протестираш, няма как да се бориш, защото си просто човек без мнение, човек пълен със страхове и слабости.  А политическите течения и интереси бяха, като река, която давеше всеки дръзнал да я прекоси.
    -Берлинската стена, берлинската стена зовеше гласа на стареца!
-Аз бях там! Пазих я, изпълнявах заповедите и сърцето ми се късаше, защото моето семейство беше отвъд тази тягостна преграда. Да пазиш стената, която разделя теб от собствената ти плът, представяш ли си? - иронично се засмя той. На никой не го пожелавам, това наказание!
 -Но такива бяха времената, заповеди,  неизпълнение, смърт! Това беше рутината, която беше набрала Студената война! Всички се запасяваха обмисляха планове, стратегии, събираха оръжие, а ние войниците бяхме пионки. Каквото ни кажеха, това правихме, имахме ли избор?....Със заповед Желязната завеса беше спусната, със заповед се вдигна. 1989 година, беше годината, в която светът бутна и развали тази проклета,дяволска стена. Хората ликуваха прегръщаха се, като брат, брат. Някои хора, които обичахме за жалост не дочакаха този ден.  Хиляди бяха погребани в очакване, че скоро, съвсем скоро Желязната завеса ще се вдигне и те отново ще имат шанс да се съберат с остатъка от семейство си. Е, моментът дойде, но за някои беше прекалено късно. Стената погреба хиляди съдби опитвайки се да я прекосят, но зидат на човешката алчност  погреба множество други, които чакаха моментът на свободата. Свобода, та какво разбираме ние хората от свобода....
  След падането на постолата на разделението щастието, веселието,  всичко това продължи толкова кратко. Всички ние хората, всички тези, които празнувахме по цял свят, всички ние нямахме нужда от свобода. Това беше самата истина... И така последната бетонна стена, която ни делеше близо 30 години беше разбита на пух и прах и само един малък кът от нея седеше за назидание, подсказващо за човешкото безумие, което всички ние се кълняхме, че никога, никога няма да повторим..
   Но човекът винаги е имал нужда от сигурност, така, че онази последна стена беше наистина последната видима такава. Тя беше заменена от нещо много по-страшно, стени без тухли, без тел, без бетон, без пазачи.  Разрушихме една преграда и я заменихме с друга сто пъти по-тегава за премахване.  На мястото на сивата стена  всеки човек издигна невидими стени, кули, лабиринти, зад които да се скрие.... Стени, които ни придаваха сигурност, стени, които ни предпазваха от мрака, стени, които не допускаха  светлината, стени, които пропъждаха болката, но не допускаха и любовта, стени, които ни бранеха, но и притискаха, стени, които ни показваха, че имаме нещо свое, но точно те бяха отнели силата ни да се впускаме стремглаво в нови пътешествие, приключения и подвизи, стени, които ни бранеха от вятъра, но ни караха да зъзнем нощем сами в студа....Стени, стени, зад които мъждукахме, като восъчни свещи към своя край....Войната измести центъра си, премести се от бойното поле, вътре в самите нас. В дните, в които живеем няма нужда, да ходим  на бойното поле за да умираме, ние  вече сме способни сами да отнема живота си.  И най-лошото е, че никой не може да и спаси от там, само ние знаем изхода на лабиринта, в който сме се затрили. Сами я докарахме до тук! - отсече старецът.  Бившият пазач на Берлинската стена.
- Огледай се, виж хората, виж себе си и се запитай.  Споделям ли? Радвам ли се истински?  Успявам ли? Живея ли така, както и искам? Доволен  ли съм? Позволявам ли си? Помагам ли си?  Усещам ли?  Обичам ли  ? Но преди да ми отговориш знай, че за да видиш, за да усетиш, за да изживееш, за да бъдеш е нужно да напуснеш своята крепост за малко, поне за малко, отвъд стените....