Дядо Хатем , дядо Хатем! - звънтяха детските гласове по улицата. Децата догонваха стареца, който се движеше бавно и несретно по песъчливата улица. Краката на стареца стъпваха несигурно, изморено, а шумът от провлачването на подметките подсказваше, че този човек е вече на една преклонна възраст. Годините му се бяха струпали на гърба и сякаш го свеждаха, като натоварен огромен товар, чак до земята. В дясната си ръка дядото държеше пръчка, с която потропваше по занемарената улица. Звукът го ориентираше, водеше го. Старецът отдавна бе забравил какво е светлината, цвета, образа! Той живееше в мрака. Очите му от десетилетия се бяха забули в постоянна тъмнина. Очите, прозорците на душата му бяха затворени за този свят. Той беше слепец! Слепец, който бе обречен да гледа живота с други очи, по друг начин. Той виждаше живота, когато се вглеждаше навътре в себе си. Там се намираше пристана си на спокойствие и вечна светлина, които възцаряваха усещанията и чувството, че този, които няма очи може да вижда в пъти по-добре заобикалящата го илюзия.
Но въпреки тъмнината, въпреки слепотата, детските гласове не можеха да бъдат пренебрегнати. Когато старческите уши доловиха свистящите подвиквания на децата, дядо Хатем бавно започна да се обръща и да търси посоката, от която идваха възгласите. Докато се обърне напълно децата вече го бяха обградили и засипали с обичайните въпроси.
Децата не бяха обречени с морал, срам и човешка злоба те бяха чисти, но в същото време и безкрайно любопитни. Винаги го питаха едно и също.
-Дядо Хатем, като нямаш очи, какво виждаш!?
Старецът се засмиваше! Той знаеше, че децата имат чисто сърце и просто са любопитни...
-Виждам други, чужди светове, в които вие зрящите не може да надникнете!
-Разкажи ни, разкажи ни...- това беше детската молба.
Старецът се умиляваше от детските призиви. Децата обичаха да слушат вълшебните думи на мъдреца. За детски душици това беше момент на бягство от реалността.
Бягство от войната, бягство от глада и недоимъка.
Градът в, който живееха обезлюдяваше. войната всекидневно отнемаше стотици животи. А Макази от разцъфваща провинция, се бе превърнал в свада на разрушенията. Срутени къщи. половинчати стени , хора без усмивки, съдби без посоки, това беше докарала войната! Война за свобода и независимост, та тя убиваше хората всекидневно. Смъртта бродеше, a жителите на Макази толкова бяха свикнали с нея, че дори не й обръщаха внимание.
Бомбардировки, окупация, атака и отново разрушение това бяха действия, които бяха станали неделима част от делника.
Едно време в тази далечна провинция хората се бореха с пустинята, с пясъците, а сега пясъците превземаха и засипваха всичко наоколo. Улиците бяха песъчливи, потънали в прах и пепел, а единствените, които тичаха и се забавляваха бяха децата наобиколили стареца. Бащите на повечето деца бяха измрели по време на битките, но децата бяха умишлено лъгани, че един ден бащите им ще се завърнат отново и всички ще се съберат заедно на семейната трапеза. Така, както традицията повелява. Децата нямаха избор, те трябваше да вярват, това им носеше сигурност! Лъжата им носеше надежда, че войната ще донесе мир! Но мирът никога не идваше! Мирът беше, като оазис в пустинята, тъй желан, тъй чакан, а същото време тъй далечен и безкрайно убийствен!
Децата поведоха слепеца към тяхното място, приказното място. Място закътано, все още неосквернено, покрито с малко зелена трева и едно голямо величествено дърво, което местните наричаха Асока. Дървото на изкуплението. Зелените високи клони на дървото и прокрадващата се слънчевата светлина през листата създаваше шарена, прохладна сянката. Идилията, която цареше на това място пренасяше човек в други измерения, далеч от войната, далеч от мира, далеч от онова що беше човешко. Това беше идеалното място. в което всички се настаняваха удобно и заслушваха гласа на стареца, пътувайки към онзи свят, светът на приказките.
Но едно беше условието, за да почне да разказва дядото поредната си приказа. Всички трябваше да затворят очите си. Само, когато затворите очи, вие ще усетите мира, дори без да го търсите, подканяше ги старецът! Приказка, истина или лъжа беше, какво значение имаше, щом , свободата беше реалност, макар и за малко!
Групата се настани и разказът започна....
Думите на дядо Хатем зазвучаваха все по-провлачено и унесено, а малките слушатели сякаш се откъсваха от това, което до преди малко виждаха с очите си, от това, което наистина ги заобикаляше. Макар и всички да слушаха приказката всяко дете си представяше по-различен начин думите, които достигаха до него.
Старецът разказваше за едно далечно място, отвъд пясъците, отвъд пространство. Място надалеч от тук, там където животът никога не спира. Но макар и съществуването да продължава, то никога не се случва по същия начин. Децата слушаха потънали в една дълбока полудрямка. А старецът говореше за реката, реката, в която се къпят душите.
Хората наричаха тази река Еридан. Буквално се превеждаше Божийте сълзи. Това беше мястото, в което душата се отърсваше от човешката болка, щение и алчност и започваше новото си начало. Душите, душите дядото натякваше... Играят си там като, светулки светещи в мрака. Подскачат, танцуват там над притоците на реката. Сияят в тъмнината, като светлинки, които впръскват надежда, че отвъд притоците на реката, животът продължава по различен, по свой начин. Живот наподобяващ човешкия, но без болката, без омраза, без алчността, без власт, без война... Светулки, хиляди светулки, накацали по полето на безвремието.Седят и си почиват от работата, която са свърши ли на Земята. Кротуват и размишляват, какви дела да сътворят отново щом разперят крилете си. Това е царството, в което цари мир, величествен мир. Децата от това имаха нужда от мир. Душите им имаха нужда да се откъснат от разрушението, хаоса, глада и болката и да се понесат в едно спокойствие, временно спокойкствие
Старецът влачеше гласът си бавно протакано, сякаш като лодка движеща се из Божията река! Чисто, смирено и отдадено, думите се преплъзваха в образи, създавайки нов свят. И макар да изглеждаше всичко толкова хаотично, някак си отвъд логиката имаше подредба непонятна за човешкия ум. Но за децата беше лесно да се сприятелят със светулките, в света на душите. Да ли защото бяха още невръстни? Дали защото децата имах една непонятна връзка с оня свята? Никой не знаеше. Но децата притежаваха онова, което ние възрастните губехме, онова, което животът ни отнемаше и заменяше с лакомия, материализъм и война за власт и надмощие! Децата притежаваха вяра и мечти, детски свободни мечти, това им беше достатъчно, за да живеят с усмивка, било то и в един свят на болка и страдание, какъвто е човешкият!
Приказката бе към края си, а светулките разперваха криле и засветваха, като хиляди звезди, които обсипваха небесния свод над вълшебната река, която разделяше човешкия свят от ония невидимия, до който човек може да достигне, когато си позволи да стане, като слепеца, виждащ отвъд пределът. Виждащ, но не с очите, а сърцето си!
Звездите засияваха, а тяхното отражение достигаше и се отразяваше в дъното на реката. Сякаш малки бисери се бяха посипали в лоното, в което се движеха водите на забравата. Реката продължаваше ходът си, така както светулките продължаваха да разбулват мрака и да създават едно състояние на омая. Състояние, в което единствено душата можеше да пребивава.
Но, думите вече ставаха по-звучни и по-ясни, думи наситени с онази човешка вибрация, която подканяше децата да се завърнат от светът на приказките и да се пренесат отново в песъчливата забрава, която , ако не смърт, то със сигурност щеше да им донесе страдание.
Когато всички се събудиха и отвориха очите си старецът се усмихна, споделяйки детското умиление, а децата в мигом започнаха да се кикотят.
- Като светулки сме, щом се радваме и се смеем! - тръбеше гласът на стареца.
- Така е, така е! - групово отговаряха децата.
-Нужно ние само да се обърнем, за да видим красотата и светлината, които носим на този свят! - смееше се старецът, поглеждайки назад към гърбът си.
Поредната приказка беше свършила и беше време всички да се разотиват. Децата се разбягаха, само едно от тях стоеше при стареца и се двоумеше дали да го попита нещо.
Слепецът усети притеснението в детето и го подкани да говори.
- Какво има Хосе?
-Дядо Хатем докато бях светулка и летях, видях един образ, които ми маха от другата страна на реката. Беше ми много познат, приличаше на баща ми! Образът ми помаха и ме насърчи да отлитам! Но това не може да е татко, той е на война, за да ни защитава, нали така!
-Така е! Така е! - умълча се мъдрецът.
-Направи това, което ти е казал образът, отивай да си играеш и да летиш!
Усмихна се лъжовно стареца. Хосе подскочи жизнено и изчезна.
А дядото се замисли, колко много истина има в приказки. Той не знаеше дали бащата на Хосе е отвъд реката, но със сигурност знаеше, че не е измежду живите....
Краят на приказката вещаеше размисъл... А пясъците дебнеха, готови да погълнат и малкото надежда, която едвам мижеше в тази провинция, в това сърце, в това заслепение, в което хората живеем!
Няма коментари:
Публикуване на коментар