Катарзис

   
   Знаеш ли....Може би и ти си имал от онези дни, в които се събуждаш, оглеждаш се и виждаш, че си изгубил нишката на живота. Някак си, нещо си, някъде там, се е изплъзнало измежду пръстите ти. Сякаш  нещо се е счупило, като кристална чаша, на хиляди парчета и нищо, от това, което познаваш, вече не  ти е познато. Забързан, задъхан, ти дори си нямал време дори да чуеш звукът, който е отекнал, прокраднал от този трясък, който е преобърнал и привел животът ти да се влачи в друга посока. Без да знаеш накъде, без да знаеш на къде отиваш дори, а да следваш сляпо призивът на чуждите думи, на чуждите напътствия, които бавно но сигурно са зарили следи към и пътят, към твоето - себе си.
    Говоря ти за онези дни, в които се събуждаш се и усещаш една дълбока вътрешна празнота и няма нищо материално на този свят, с което да запълниш тази липса. Усещаш  някъде там в свиването на корема, задухът  в  гърдите, че вътре нещо се е прекършило на две.  А от вътре искаш да крещи, да викаш, но странно как нямаш сила и запазваш благоприличие и безмълвност, които със сигурност ще те убият, преди всяка друга човешка болест.
  Силите отдавна са свършили, а в теб е останало само примирение. Няма надежда, няма светлина, няма дори мрак, няма абсолютно нищо, което да ти напомня, че нещо ще се промени в правилната посока, защото посоката отдавна е била изгубена.
  За тези дни, за тези периоди ти споделям, периоди, които са неизменна част и от твоята  и от моята, от нашата човешка, обща, братска съдба.. Периоди на безпътица, периоди на пустота и безвремие, в което целият живот е затрил смисълът си.  Безизходица, в която очите са спрели  да търсят светлината,  а мракът до такава степен те е ослепил, че дори не си способен да осъзнаеш, че си в него. Единственият портал на действителност се е огледалото, което отразява тялото, но и някак си отразява и безизразното ти вътрешно състояние. Виждаш слабост, безпомощност и страх, че животът тече, като пясъчен часовник, а ти отдавна си изгубил бройката на моментите, заради, които си заслужава да продължиш напред. Моменти, които са ти носи  емоция, трепет, очакване....
   За сметка на това всичко вече се случва по една инерция, която едновременно те движи, а паралелно те потапя още повече в болката, още повече в сивотата,  още повече в хаосът, който се е възцарява, като зла мащеха, която сее непонятно пустош в душата ти.  Наказан, прокуден, дори обречен на забрава от Бога, за тези моменти ти говоря, в които нямаш нищо в ежедневието, което да те издърпа от калта и нищо, заради, което да си кажеш, продължи'.
  Нямаш мисли, нямаш идеи, нямаш и представа, какво се случва с теб, защото силите отдавна са поели по други пътища, а ти си останал изоставен,  обречен на смърт. Абсурдно звучи, но й смъртта те е забравила, а животът тече покрай теб, почти на една ръка разстояние,  все нещо ти нашепва 'спри', 'почакай', 'има време'. А с пръстите на ръката си почти си докоснал, допрял си се до вярата, виждаш я като светлинка в тъмницата, а когато се приближиш виждаш, че това в светулка, която е поела по пътя си, а ти отново не знаеш кой е твоят.
  Знаеш, за какво ти говоря, за време, в което ,филмовата лента на живота ти е спряла и седиш на пауза и очакваш, нещо да се случи, за да се стартира прожекцията отново. Чакаш, търсиш някое от познатите решения, но нищо не се случва. Всяко едното усилие, всяко едно действие още от самото си начало е обречено на провал. А душичката ти се е свила и трепери, не можеща да понесе повече, не можеща да издържи на гърча на бича, който се стоварва и оставя дълбоки и болезнени рани, обременяващи всекидневно ти. Тялото е живо, движи се, но енергията в него е спряла, сякаш притоците са пресъхнали, сякаш са променили посоката си.     Дори енергията е сменила курсът си, подминавате те, прокрадвате се през теб и тихомълком изчезва, губи се. А ти, сякаш намираш за момент правилната посока прозираш светлина в тунела, а след малко  всичко изчезва. Погубва се, погребва се под руйните и светлината и трепетът, та дори и мракът всичко се сгромолясва, а ти не оставаш учуден, сякаш си знаеш, че този опит за спасение е обречен на неуспех.
  И отново сам, отново безпомощен, обречен да бъдеш жив изгнаник. И в тези откъсляци от живота ти единствено страданието е до теб. Бута те, тъпча те, наказва те с печал и язвителен присмех.
   Това са периодите, в който човек умира. Всичко, което е познавал, всичко, което е знаел е изгубило смисълът си и единствените избори са всъщност два - промяна или духовна гибел.
Това са миговете на равносметка, мигове, в които разбираш, че животът прилича на везна, а твоите плещи  са основата, която крепи двете мерилки. Мерилки, които претеглят и търсят балансът между правилно и грешно, добро и зло, тъга и щастие, живот и смърт. Тогава разбираш, че колкото и малък и невзрачен да си за този космос,  всъщност ти си основна градивна единица, която има право на избор.  А изборът към свобода по някой път е в пъти по-горчив от болката и безметежното  страдание,  от което се опитваш да избягаш безрезултатно.
   Когато попаднеш в едни такива неизбежни периоди и състояния на душата и тялото,ти вече се намираш в един процеп на времето и пространството, в което животът и смъртта са безразлично еднакви.  Попаднеш ли в това пространство, то ти вече си извън моралът, извън етиката, извън правилата. Ти вече, осъзнаваш, че си залепнал в собствената си паяжина, чрез която си с опитвал да забримчваш само щастие и радост. Паяжина, която се е притегнала, като бесилка, която отнема силите ти, но не докрай, а до степен, в която можеш единствено да спиш и да блуждаеш из себе си.
   Свобода или смърт? Но ти сам, знаеш, че едното никога не е отричало другото. Знаеш, че е нужно да се хвърлиш в онази бездна, в която те е било страх дори и да погледнеш, защото истината е някъде там между страха, яростта, гнева, умората и липсата на изход.
  Скочиш ли смело напред в тази дупка с идеята не да се бориш, а да прозираш, откриваш, то ти вече преминаваш в едно състояние на духовна бдителност - Катерзис. Катерзисът е освобождение, катарзисът е смърт на онова, което те е убило. Катарзисът е състояние, в което разбираш, че целта на везната, която носиш на раменете си, е да се движи измежду болката, тъгата, радостта, смехът. Ту нагоре, ту надолу, опитваш ли се прекалено много да търсиш баланса да търсиш само тишината и радостта, то ти умираш, като муха, без  дори да си разбрал най-важното, че балансът винаги съществува щом има движение. А везните се клатят измежду едната и другата крайност, а самите ти усилия, с които ръководиш процесът се оказват решаващи.
    Смири се, раздвижи се, бъди уникален, различен....
   Всяка буря рано или късно отминава и на нейно място винаги изгрява слънце. Въпросът е, че твоето слънце може да намери израз в мъката, сълзите, смехът, страданието, през което си преминал, за да понесеш животът си към едно следващо стъпало. Стъпало, в което знаеш, че и бурята и слънцето са верен спътник на пътешественикът, търсачът ,който не търси само онова вътрешно спокойствие, но търси и отговори на въпросите свързани с неговия произход, съдба и творчество, което очаква моментът, в който да изгрее. А съм сигурен, че ти сам знаеш, че светлината се отразява най-силно в мракът, така както сладостта на живота, може да бъде оценена, когато си впил от мътната горчилка от граалът  страданието....
   За тези дни ти говоря, дни на приключение, дни на търсене, дни, в които смъртта и животът се сприятеляват и танцуват в синхрон под опеката на твоят зорък поглед.
  Дни на разплата, дни на страдание, дни на учение,  дни, в които си позволяваш да умреш и да се родиш отново, за да гледаш светът с твоите, същите очи, но никога вече не по същият начин.