Като човек, който се занимава с променени състояния на съзнанието наблюдавам в себе си как се борят тези страхове, а ги виждам и в голяма част от колегите си, да не кажа всички.
Страхът от провалът започва с това, че хипнотизаторът не усеща човека. Някак си самият психотерапевт се е изгубил в своите травми, в своите непреработени слабости и отлага с времето трансът, намирайки си собствена причина, че клиентът не е достатъчно подготвен и способен да влезне в хипноза. В статията не описвам само страховете на хипнотераветът, а засягам психични модели на страх във всеки един човек практикуващ психотерапия.
Страхът от провалът определено е една от главните тегобите в този бранш. Провалът, по време на сесия е коварен удар по самочувствието на специалиста, а повярвайте ми това не се понася толкова лесно. От личен опит го споделям!
За това вместо да предприема този риск, психо-хипнотерапевът просто решава да чака и отлага работата с променени състояния на съзнанието. Започва да ограничава себе си, а терапията преминава към много по формална, с което се губи голям обем от потенциалния обмен, които може да се осъществи в хипноза между водачът и воденият. Разговорната хипноза е силен метод, но тя е висш пилотаж, който могат малцина. Това са хора с опит, които осъществяват емпатия, през която да протичат процесите на душелечение.
Възможността пациентът да не потъне в транс и да не се отпусне още от първия път наистина съществува, а това плаши!. Споменавам нещата от личен опит, понеже в началото на практиката си този стопер - провалът, почти не ми даваше възможност да работя с хипноза. Спирах се, автоматично, но макар и да прилагах хипноза тя беше много посредствена, а това не ми носеше задоволство. Да, може би даваше резултат, но резултатите бяха в пъти по занижени. Страхът от грешката, постоянно ме преследваше, това, как се прави, онова правилно ли е, седенето само в ума възпрепятстваше свободното движение на хипнотичния алгоритъм. До голяма степен наблюдавам, че хипнотизаторите се ограничаваме до заучените фрази, модели и хипнотични модели, които са се наложили. Забравяме, за това, че ние е нужно да се нагаждаме към клиентът, а не той към нас. Липсата на синхрон и егото възпрепятстват работата с хипноза, защото седейки в егото информацията, която преминава през несъзнаваното на хипнотизатора е в пъти по-малка, за да се осъществи този генерален енергообмен, в който клиентът да почувства изцеление.
Страхът от провалът е нещото, което спира специалистът да разгърне целия си потенциал. Защото най-важното нещо за всеки един метод, какъвто е хипнозата е, че никой не знае, кое помага и кое не! Проба грешка, колкото и парадоксално да звучат нещата, така се случва в процесът на работа с клиенти. Хипнотизаторът прави грешки по време на трансът, но и в същото време самият той ги поправя. И това е неизбежно, ако специалистът има опитност грешките могат уместно да се използват за задълбочаване на състоянието на отпуснатост.
Но страхът от провала винаги върви и ръка за ръка със страха от успеха. Успехът също си има цена! Тогава правото на грешки съвсем се изпарява, защото специалистът е нужно да брани реномето си и утвърдено впечатление за себе си в хорските очи. Ако терапевтът не е успял да преработи в себе си този мазохистично-ригиден модел на поведение, той започва да се уморява, да става еднотипен, банален. А хипнозите стават много ограничение, заучени. Фантазията изчезва, а без фантазия, хипнозата или всяка една друга техника си остава просто безмислена техника.
Постоянното влечение към успеха позволява на специалистът да седи само в ума си, а умът седи свръх бдителен, нащрек и направлява транса относно и само в логическите, праволинейни възможностите, които се произлизат от него. Това е доста ограничено поведение, в което хипнотизаторът пренебрегва своето усещане и интуиция за сметка на здраво стъпила логика. Логиката винаги е нужна, но в трансът тя само направлява потока на информация и енергия, абсолютно нищо повече. В трансът няма логика, няма ум, няма последователност. Хипнозата е магия или имаш дарба да я правиш или си мислиш, че правиш нещо, докато човекът спи. Хипнозата е нещо толкова просто, че често пъти ние психотерапевтите с цел да изпъкнем представяме транса, нещо величествено, уникално по рода си. Може и да е така, но със сигурност, това е преувеличено. Хипнозата е като приказка или си позволяваш да разказваш или ходиш някъде да те учат само да слушаш.
Зад страх от провала и успеха седи нещо още по-затъпено страхът от загуба на контрол над клиента. Странно звучи, нали? Ако хипнотизатора не успее предизвика транс и клиентът усети това нещо, то вероятността терапията да продължи става нищожна. Акциите падат, авторитетът в очите на клиентът изчезва и това моментално води до смяна на терапевта или посещаване на сеансите вече с ниска мотивация и дълбоко недоверие.
От друга страна пък успехът вещае отново среща с контрола! Ако човекът започне да се справя сам с проблемът си, то психотерапевтът в един момент става излишен и властта, която се е разпростирала над тази човешка душа вече е нужни да се оттегли. А това не е лесна задача, защото в днешно време терапията протича под лоното на авторитаризъм и гуровщина.
Страховете в хипнотизатора са свързани и с това, че когато се инициира трансът, хипнотерапевтът и клиентът влизат в много по-дълбок обмен на информация помежду си. Когато и двамата са в трансово състояние тогава бариерите на съзнаваното са свалени и освен енергия, често пъти терапевтите пренасят у себе си негативните аспекти, от клиентската патогенеза. Накратко казано преносът е в пъти по-лесен. Ако терапевтът не е преработил мазохизма и съдизма си, паралелно с психопатията, то задържането на чуждите болки, страхове и утайки се случва много обозримо. Преносът, който се създава помогна до едно ниво, но в същото време може и да въведе дори самия терапевт в вътрешен конфликт. Конфликт, в който неговите убеждения се изправят срещу общите установени и тези на клиента. А това е война, в която се влага огромен ресурс от психична енергия, енергия, която изтича и води до хронична умора, апатия, бърн аут!
Ятрогенията плаши, защото специалистът винаги, винаги пренася нещо от клиента в себе си . Ятрогенията се увеличава тогава, като специалистът държи да бъде засипван с мили думи, като "Благодаря", "Ти си най-великият" и прочие. Когато иска да притежава и преживява щастието на другия, то човек несъзнавано и неизменно пренася и чуждата болката и проблеми. А това в един прекрасен ден идва в повече!
Страхът от авторитета също се проявява и в психотерапевта, той се стреми да спазва заучените правила, школата, която следва, установената последователност на терапевтични стъпки, а всичката тази логика, съчета с обменът на информация с клиента спират свободното движение на енергия и невротизират специалиста. В същия момент ограничението на специалиста спира развитието и освобождаването на клиента. Постоянното спазване на правилата и нормите, методи и техники, губенето на себе си в знанието, заключват още повече двата потенциала, на водача и водения. И в един момент терапията се оказва губене на ресурси, а клиентът остава ощетен.
В един миг страха от авторитета вече е пренесен и в клиентът. Клиентът не вижда съзнателно голяма полза от психотерапията при този специалист, но липсата на опция и подчинението ограничават правото му на избор. И така в клиента заживява едно чувство на вина, че ако потърси помощ в друга посока той ще изневери, ще предаде водача. Страхът от наказание в клиентът го вкарва в капан, от който измъкването е свързано с още по-дълбоки вътрешни терзания. Защото, колкото терапевта пренася в себе си, толкова пренася и клиента, процесът е двупосочен, а случването му за да протече терапия е наложително!
Ако терапевтът има желание да работи върху своите убеждение и развитие, той е нужно да промени начинът си на работа и да преустанови бройката на клиентите, които взима на ден.
Какво означава това? Това означава, че ако постоянно специалистът влиза в пререкания със себе си, то способностите му намаляват, умората се увеличава и прегряването вече чука на входната му врата. Но спрели или намалили хората, това означава да загуби властта си над човешките съдби, а властта е благо нещо, което малцина са готови да прозрат до каква зависимост води. Защото в един момент хората могат и без психотерапевта си, но психотерапевтът губи статуса си без, хора, които да го нуждаят от него . И така, ако това се случи и попаднете на такъв типаж, гответе се за години психотерапия, за хиляди левове и усилия, в които единственото нещо, което ще научите е, че не може да се справяте сами.
Всеки един човек работещ тази дейност притежава в себе си психопатия. Но въпросът е на къде да бъде насочена тя? Към болното държане на хората или повеждането и освобождаването на душите им?
Професията психо-хипнотерапевт е интересна и наситена с постоянно търсене, откриване, с умора, с незнание. Защото никой не знае, какво е полезно, така както никой не знае, кое ще сработи и кое ще бъде от ползва. Колкото и абсурдно да звучи, това е така. И ако някой ви каже аз знам твоят път, то той просто иска да ви контролира. Той може да ви покаже как да вървите, но задачата на специалистът е да ви подготви за пътуване, в което да разчитате не на него, а на себе си.
Тези страхове, съчетани с авторитаризма в психотерапевта ограничават и занижават резултати в клиента. И за това е виновен единствено специалистът, който не е предприел най-важното, действие, което да го поучи, действие, което ще го отведе неизменно към двете страни, тази на отбягвания провал и тази на желания успех. Винаги, винаги те вървят ръка за ръка, по някой път това е убийствено и уморително, но това е пътят! Не започне ли терапевтът да се изправя и привежда своите трудности в опитност през себе си, то психотерапията става една абсурдна скъпо платена лъжа, в която клиентът не се учи как да се справя сам, а се учи как да плаща добре, за да остава с впечатлението, че щом ходи на терапия, значи действа в правилната посока!
Няма коментари:
Публикуване на коментар