Задушница

    Свещи, погачи и съпричастност към живота след смъртта. Така посрещахме по моя край задушница. Почитахме я, като празник, в който имаме възможност да изкажем уважението и почитанието си към умрелите. Баба ми винаги приготвяше жито. Беше старателна  в приготвянето на обреда. За нея беше важна задушница, тя бе изгубила част от плътта си там. Аз не разбирах болката й! Може би, защото нямах нищо, не знаех нищо и  животът не ме бе осквернил по този жесток начин. Но баба ми съживяваше образът на мъртво си чедо и сякаш това и даваше енергия да продължава да шета и да приготвя нещата за гробища.
   Винаги съм се питал какво ли има там, след смъртта? Какво ли стой зад всичките тези камъняци, които правят земята студена  и засипана със сълзи и глъч? Но всеки път, когато подпитвах  баба ми по тази тема, тя ме нахокваше и казваше, че всеки си има орисия. Съветваше ме да не предизвиквам съдбата. Ща не ща, вслушваш се в думите й, макар, че детското ми любопитство продължаваше да ме гложди.
   Още от привечер баба приготвяше нещата. Искаше всичко да бъде наред и да зарадва рожбата си, която я чакаше там някъде приседнала на пиещия камък.
  Помня още утрото на задушница. Сланата се бе разпростирала и наръсила, като фина пудра, която покриваше зелено, кафеникавата трева. Времето беше от онова суникаквото. Слънцето се опитваше да прескочи облаците, но лъчите му бяха прекалено безсилни да разбулят сивите къдели, които завземаха небесната шир. Въздухът беше режеш, сякаш за момент ти спира дишането, може би защото беше рано сутрин.. Може би защото есента вече оставяше сетните си  следи, които даваха път на зимата да заграби топлината и да я превърне в мраз и студ. Всичко наоколо се беше навъсило, само кучето на двора ми се радваше  и скимтеше, въртейки опашка. Сякаш животинка знаеш , че само аз детето, което бе тогава на седем, не разбираше какъв е този ден - задушница и какво означава всъщност да изгубиш близките си. Защото там накъдето се приготвяхме да отидем нямаше ред, нямаше време, нямаше дори избор, само пръст и скреж и насипи затрупващи пламъка на житието.
    Баба ми още от сутринта  беше посърнала. Сълзите й в очите й прозираха, а детското ми сърце се свиваше, когато гледах мъката, която се опитваше да излезе по този най-човешки начин. Но аз нищо не можеше да направя, тогава бях само едно малко хлапе, което не знаеше, не умееше, не бе обучено как да реагира в такива ситуации. Единственото, което направих беше да я прегърна. Като се замисля, сега от позицията на възрастен, не бе ли това най-подходящото нещо? Колко пъти имаме нужда само от една прегръдка, от малко топлина и отношение, а токова пъти търсим толкова много...
  Когато баба ми се поосвести и сякаш преглътна и върна мъката си обратно в недрата си, ме хвана за ръка. Взе чантата пълна с храна, вино и ракия и ме поведе към улицата, където ни чакаха други хора, запътили се натам. Всеки бе изгубил по някой.. Кой дете, внуче, баща, кой майка, от всяка къща имаше по някой, който вече не бе измежду нас..Усещах унилото настроение на всички  около мен, но въпреки това някак си хората запазваха благоприличие пред мен и започваха да ми се радват и задяват. Дали защото бях едно малко човече, което не знаеше още нищо за суровия живот, дали защото и те искаха да отклонят в нещо вниманието, си не знаех..Но детското ми поведение носеше ведрост на групата, която беше поела по пътя на сълзите и тегобите.
     За първи път баба ми ме взимаше с нея. Преди винаги ме пазеше и оставаше да ме гледат, но този път бе решила, че съм достатъчно голям, за да присъствам.
  Групата потегли движехме се бавно, а къщите не си отдалечаваха от нас. Къщите ставаха все по-малки и по-малки, а ливадите, които бяха застлани с тези хиляди каменни стени разделящи живота от това, което предстой след него, ставаха все по-близки и по-близки.
-Бог да прости! Бог да прости!.. бяха думите, които огласяха тълпата.Почитаща празника Задушница.  Имаше и сълзи, но предимно бяха от старите хора, младите бърза да отчетат само присъствие. Младите нямаха избор да губят ценните си мигове в поклонничество и коленичене пред хтоничните символи на ония свят. Но старите хора се срещаха със спомените си, с радостите си, с образите на хората, които лежаха там. Старите усещаха какво предстой отсреща, след смъртта, сякаш бяха само на крачка от там. Дори и те самите го знаеха. Вярата им, че има нещо отвъд все още им даваше сили да продължат напред.
    Всеки споменаваше Господа, но лъжливите човешки езици го споменаваха само от страхопочитание. Нямаше и Господ там в полето на смъртта.  Задушница, задушница... Задухът се усещаше присвиваше се, като ръка, която те стиска и дърляви около гърлото. Сякаш  стискането не ти даваше възможност да вдишваш животворен, сякаш стискането те сковаваше и правеше крайниците студени, сини и бледи.
    Когато встъпихме в гробището, групата ни се разпръсна и всеки пое към своя близък. Всеки пое  на различна страна.Ние с баба ми продължихме към центъра. Минавахме покрай гробовете, наредени един през друг. А баба ми винаги ме предупреждаваше да не стъпвам върху пръстта на починалите.  Караше ми се, да ги почитам. Някои от гробовете бяха пусти празни, а  камъните им бяха избледнели, сякаш бяха седели тук хиляди години, но други пък бяха приветливо закичени с венци цветя, сякаш наистина тук е имало тържество. Някъде от далечината се чуваше ревът на някой, от друга пък граченето на гарваните.  А ние се движехме все по-навътре и по-навътре между живите мъртъвци. Днес беше техният празник, баници,  жито, вино и човешко присъствие изпълваше трапезата на задгробниците.
   Колкото повече се приближавахме баба ми толкова повече започваше да диша тежко и учестено, сякаш нещо в нея се събуждаше отново. Сълзите на старицата вече не можаха да се удържат, когато пристигнахме пред един паметник с една женска снимка в средата.
 С разхлипани уста баба ми проговори:
-Е синко, това е майката ти!...приседна на пейката, и започна да стене от болка. Никога, никой не ми е говорил за майка ми. Просто ми бяха казали, че след моето раждане, тя е отишла на онзи свят, за да може да ме пази оттам.
  Вгледах се в портрета. Виждах млада жена, до колкото си познавах цифрите, тя беше починала на 29 години. Лицето и беше бяло, а фонът, на който беше снимана   тъмнееше и придаваше контраст на меките й женски черти.
-Вече знаех къде е майка ми! Най-после знаех къде е камъкът на жената, която ми бе дарила с живот. Там сред хилядите бели зъбери, които стърчаха насред поляната. Вече знаех, знаех...И макар обятията на майка ми да бяха студени, заради времето, аз се опирах на камъкът, обръщах го с ръце, искайки да потече майчината обич, ласка и умиление, които да ми вдъхнат надежда, че тя наистина мисли за мен.....
 Докато аз се сгушвах в паметника, баба ми започна да вади едно по едно от торбата и да оставя всичко старателно в чинийки. Тя твърдеше, че умрелите е нужно да се почитат, така както живите. Оставихме всичко, така както беше най-угодно на Бога! Баба ми помилва с ръка изстиналия камък, сякаш галеше рожбата си. А аз се преместих срещу портретът и само стоях  втренчено и го наблюдавах. Виждах приликите, разликите, виждах устните, очите, виждах светлината, виждах мрака, а  дупките издълбани в камъка пишеше Ева. Така се казваше майка ми. Като майката на всички хора - Ева. Но тя беше само моя....
   Това беше най-неочакваната среща за мен. Истина, която дълго беше крита от мен. Днес на задушница, детето разбра, че майка  му е дала нейният живот, в замяна на неговият. Лекарите е трябвало да избират между мен и нея  и везната се е наклонила в моя полза....Колко нечестен е животът отнема ти едно, а ти дава друго...Баба ми седеше на пейката до гробът потънала в дълбоко безмълвие след споделеното с мен. Личеше си, че на душичката и беше в пъти по-леко. Беше стоварила огромен камък от плещите си, когато ми разкри истината. А аз пък бях приседнал и пазех завет на двете свещички, които бяха изгорели вече  до половина. Явно вече и аз встъпих в света на големите, в света на болката, след като разбрах за кончината на майка ми.
-Майка, майка! Какво ли е да имаш майка?..-никога нямаше да разбера. Моята майка беше баба ми. Тя се грижеше за мен, тя ме възпитаваше, но какво ли беше да погледна очи в очи жената, която надничаше от портрета...Толкова много исках! Толкова много исках да спомена на живо думите:
 -Мамо липсваш ми! Обичам те! - но всичко по реда си!
   Сега, аз трябваше да се боря, да създавам да живея....Такава беше уговорката, с която майка ми се беше съгласила да заплати с живота си....Ех, съдба, зла участ....
  Приготвяхме се да ставаме, а в далечината виждах кучетата, които разкъсваха всичко, което беше оставено от  богоугодниците. Сълзите, вълнението, живите, всички в купом напускахме това място, гробището. А по пътят на обратно в спомените отново и отново ми се прокрадваше портретът, който ми нашепваше с някакъв чужд женски глас:
-Не погубвай живота! Пази го!
 Постреснах се, но след това бързо се окопитих.  Това бяха само наивни детски мисли...Преминавахме през паметниците с баба ми, движейки се като през лабиринт. Лабиринтът на смъртта! Сякаш само аз и баба, имахме късметът да излезем живи от тук. Минахме и покрай черквата на гробището, така повеляваше традицията. Хората се бяха скупчили, сякаш чакаха и просеха изцеление. Камбаната биеше, а попът се клатеше пиян и споменаваше думите:
-Господи помилуй!
Жалка картинка  бяхме живите хора сдушили се там. Седящи, чакащи, губещи времето си в обреди и молитви. А вятърът ставаше все по-остър, носейки дъжд и простуда. Дори и мъртъвците ни съжаляваха и ни отпращаха по домовете по техният начин.
  Това беше задушница. Празникът на мъртвите. Това беше задушница денят, в който разбрах, най-важното, че майка ми е жива и ме чака някъде там из полетата на вечния живот. Чака рожбата си, така както баба ми чакаше следващата Задушница, за да прегърне детето си...