Скитничество

   Гледах улицата през прашния мръсен прозорец. Сякаш прахта, която се беше слепила по стъклото правеше гледката мътна, приглушена, но въпреки това виждах ясно как декемврийският сняг тихо и леко се е разперил, като фина нежна перелина, която прегръща земята. Зимата се вихреше с пълна сила. Студът сковаваше улиците, а сякаш дори и през прозореца можех да доловя хрускането на чупещия се тънък лед, изпод краката на минувачите.

    За разлика от вън, вкъщи беше уютно, охолно. Топлината от камината и съскането горящите дърва в огъня придаваха едно състояние на безвремие, безгрижие в мен. Току що се бях нахранил, бях задоволил и това мое щение и сега, като всеки нормален човек се бях унесъл в размисли,с какво мога да подобря живота си.  По-нова къща, по-голяма заплата сигурен съм, че се сещаш нормалните човешки работи. Някак си имаше какво още винаги да се желае.          Спомням си, когато си мечтаех за свой собствен дом. Спомням си, как си мечтаех за работата, която имам сега. Всичко се сбъдна. Бях положил наистина много усилия, постоянство и когато трябваше вече да се похваля, когато трябваше да се поспра, усещах онова чувство, че искам още и още. Знаех, че мога да постигна и повече, но знаех, че в лутане и търсене на поредната цел в моя собствен живот съм изгубил способността да се наслаждавам на това, което съм постигнал и спечелил с неистови усилия и пот на челото. Но не бях доволен никога! Винаги имаше какво да се желае, винаги можеше още и още! Но силите ми бяха на привършване. Не знам дори силите ми бяха на привършване, но не знаех как да се отърва от онова изедническо чувство, че колкото и да имам винаги ще ми бъде малко. Колкото и да  постигах, то   винаги бе недооценено. И макар след  всичка материална инвазия, аз отново  се чувствах онзи неблагодарник, който не можеше да признае пред себе си, че не може да спре да иска, да притежава, да властва! 

    Отново тези мисли! Не знам дали бяха парите или онова, чувство, че като ги нямаш си никои. Нещо ме плашеше! Съждения, въжделения. Някак си безконечно дори времето се преплъзваше през пръстите ми. Исках да свърша все повече и повече неща, но някак си тези жалки 24 часа бяха напълно недостатъчни. Големи неудачници сме хората, алчни малки същества сме! Никога не спираме да щем! Никога не спираме да терзаем за повече и повече! Със сигурност лакомията беше нещото, което ни требеше в пъти повече,от колкото ракът дори...Лакомия не да живееш, а да си претъпкан, надут и безкрайно подсигурен за несретното бъдеще...

   Имах нужда от разходка навън! Студът щеше да поохлади шетащите се парещи мисли в главата ми. Идеи, планове, срещи, всичко това се прескачаше едно през друго, а това на не ми даваше мира. Излязох навън, усещах хапещият студ как преминаваше, като мравучкане през тялото ми. След този обилен обяд, който си бях спретнал имах нужда да се поразтъпча малко.

Преминах през булеварда отсреща и някак си се залутах из малките улички...Хората се бяха сгушили в топлите си дрехи. Шапките, шаловете, дебелите якета и топлите обувки ги предпазваха от нахалния студ. Всеки си  крачеше по своя път, сякаш отъпкваше своя собствена партина  в ситния наръсен сняг. 

   На една от пресечките видях моят учител. Изпитах онова, чувство на удивление и задоволство! Това беше една много ценна среща от за мен. Погледнах го отдалеч. Лицето му беше същото, сякаш не беше помръднало от последния път, когато го видях. Моят учител беше човек на възраст, с бяла коса и приветлива старческа усмивка. Беше над 70 години.  Когато видя този човек си давам сметка, на колко много продължава да ме учи. Този човек за мен беше символ на мъдростта, от която можеха да почерпят само малцина. Студът бе обрулил лицето му, то беше изпръхнало, но усмивката винаги прозираше, надничаше и се показваше дори през това люто време на годината. 

   Вглеждайки се в моят учител си дадох сметка, колко богат човек съм всъщност. Имах семейство, жилище , кола, топлина в дома си,  имах пари в джоба си. Имах, имах, имах...Не си представяй, че този човек, който продължаваше да ме учи имаше академично образование и десетки безполезни дипломи. Не! Той преподаваше на улицата. И това се случваше всеки Божи ден, дори и днес в това несретно зимно време...

Човекът. за който говоря беше бездомник, скитник, които седеше на една счупена дървена касетка  в ъгъла на тротоара.  Неговите единствени  действия бяха с цел да се предпази от студеният, пронизващ вятър, действия в търсене на завет и утеха. Знаеш ли, когато срещнеш един такъв човек, очукан и ограбен от живота, винаги си даваш сметка колко богат си. Но си даваш сметка и какъв нещастник си всъщност. Да, нещастник! Разбираш как из всички планове  и прекроявания на бъдещето си изгубил способността да се радваш, смееш и наслаждаваш на това, което имаш. Когато видиш един такъв захвърлен човек, знаеш, че ти си благословен да имаш всичко това, което сега е част от живота ти.
  За жалост животът беше отнел всичко от този старец! Младостта, дрехите, парите, близките. Той беше поредният самотник, който чакаше онази студена нощ, която щеше да изпие последния му живец. Нощ, която щеше вкочани ритъма на това изморена, бедно сърце, биещо в просешките му гърди. Но колкото суров и нагъл да беше животът, не можеше да му отнеме всичко! Въпреки трудностите и неволите усмивката седеше на лицето на просяка! Усмивка, с която, сякаш приканваше минувачите да осъзнаят колко много имат, колко много притежават, колко много губят от живота в търсене, лутане и трупане на ненужни придобивки. Толкова много, излишно много..Повелята му обаче оставаше неразбрана,никои нямаше време да мисли, чувства, преобръща ежедневието си.  По някои път, някой просто бъркаше в джоба и хвърляше поредните жълти стотинки в шапката на несретника. Той в знак на умиление прекланяше глава и отговаряше "Бъди щастлив, ти имаш всичко". Но тези думи оставаха далечни, неразбрани, сякаш замръзваха и се разбиваха в земята на хиляди кристалчета. Но това не обезкуражаваше старецът да ги пожелава на всеки човек, който проявеше милостиня към него. 

    Виждах дрипите, които покриваха тялото му. Скъсаните обувки, превитите крайници и забулените очи, които гледаха ококорено, сякаш последната зима. Самият той знаеше, че скоро нощта ще отнеме животът му. Но нямаше избор, нямаше и къде да отиде! Нямаше никои, абсолютно никой! Чакаше смъртта да дойде и да го освободи от мъките му! Това бе последната му надежда!  Не искаше дори да се бори, нямаше сили, гладът и сухата кашлица бяха отнели енергията му. Странник без посока, гаснеше, като малко кандило, на което му свършваше маслото...

   Приближих се! Заговорих го,но не знаех дори какво да му кажа!

  -Дядо, дядо, до къде и ти си я докарал! - се отрони от устата ми.

 -До там, до където мога! Другото Божа работа!- усмихна се той.

Човещина, човещина ни липсваше на нас жалките хора. А такива хора, като този мършав старец ни учеха на това. Знаех, че няма да съумее да изкара нощта на вън, а не исках да бъда последният човек,  с когото той е разговарял. 

-Е старче, стягай се! Има живот още в теб!  Хванах го аз за ръката. Остана за момент слисан той, сякаш отдавна  не бе третиран, като човек. 

-Понеже утре е Коледа, ще се радвам да споделиш с мен това, което имам! Децата ще ти се зарадват, като те пременим, като Дядо Мраз! - разсмях се аз.

Старецът, не вярваше на ушите си! Сякаш плановете му за сетния час се промениха...Липсата на алтернатива го караше да ми се довери. Прие с охота моето предложение. Хванах го из подмишка и бавно помогнах на кокалестото му тяло да се изправи. Усещах безсилието му, този човек имаше нужда от грижа, топла храна и малко надежда. Така, придържайки го бавно с неговото темпо се завлачихме из улицата. Стъпките ни оставяха диря след себе си, а снежинките, които падаха около нас, засипваха с нов пласт лицата и нозете ни. Чак сега си давам сметка за тези светлинки, които бяха закачени в целия град. Чак сега си давам сметка за красотата на Коледа.Чак сега си давам сметка, колко и какво имам.
   А докато нощта бавно падаше и времето напредваше осъзнах, че по улицата бродехме две сродни души. Едната бе на несретник, а другата на скитник....Двоумях в убежденията си... Kаква ли беше разликата? Kоя ли всъщност беше моята душа от двете?.....