В тъмния непрогледен лес, вековните дървета тежко спускаха клоните си. Тъмнината се разстилаше и обгръщаше всичко в някакъв унисон. С първите си крачки усетих трепет, страх, тревожност. Сърцето започваше да бие лудо, но тъмнината, тъмнината привличаше, зовеше ме. Колкото и да се плашех от нея винаги имаше нещо в тъмнината, което ме привличаше въпреки страха ми . Стъпките ми бяха плахи, краката трепереха, чуваха се само съчките, които се пръскаха под петите ми. Гората се движеше и шептеше, говореше ми на нейния странен език, а светлина едвам се процеждаше през короните на дървета. Слънчевите лъчи бяха толкова ситни и бледи, че едвам се спускаха към стволовете на дърветата.
Тъмата ме поглъщаше все повече и повече. Посоката не беше ясна, но определено краката знаеха, накъде да вървят. Сякаш този път е бил минаван и преди, макар, че стъпките не личаха. Земята беше влажна и мокра погледът ми се опитваше да се провре напред между дърветата, но клоните се издигаха, като бариери, които го спираха в мрака. Очите ми почти бяха изгубили предназначението си. Тъмата си играеше с тях,. Създаваше образи, които на моменти ме ужасяваха, но в същото време ме въвличаха още по-навътре. Дори, когато ме обземаше ужасяващ страх и понечвах да се върна назад, пътят се губеше. Опитвах се да търся отпечатъците на дирите си, но бяха заличени.
Единственият изход ме въвеждаше все по-дълбоко в света на кошмарите. Все по-навътре, все по-напред там където никои и нищо не можеше да ми даде кураж да спра или да продължа. Навътре в непрогледния лес.
Лицето все повече придобиваше блед оттенък, а краката се влачеха едвам едвам. Знаех, че имам нужда от почивка, но образите изскачаха от тъмнината и страхът ме буташе да продължавам да навлизам в дверите на леса. Лъчите светлината останаха, като спомен, който дори се губеше с поредната крачка напред. Виковете, безпомощността огласяха и съпровождаха загубата. А нещо силно ме привличаше, теглеше към собствената ми кончина.
Чувство на откъснатост съпровождаше пътешествието ми. Дърветата, които ме обгръщаха придобиваха облика на близки хора, на болезнени случки, които беше нужно да преживея на ново, за да се освободя. Толкова много случки, толкова много, сякаш сега си давам сметка какво ме задушаваше. Гората разкъсваше дрехите ми, а клоните се впиваха в плътта ми, като нокти, които оставяха дири по кожата. Но тогава се сещам за думите на моят водач "Дори и в най-тъмните моменти, моменти, в които мислиш, че всичко е изгубено и че страхът те е превзел, знай, че страхът е само в твоята глава. Но аз знам, че когато страхът дойде ти ще забравиш това, тогава единственото нещо, което ще си спомниш са думите "Продължи, каквото и да ти струва продължи""...
Продължи, продължи започнах да шептя на глас. Колкото и да е трудно продължи. Но лесът беше безпощаден той изцеждаше енергията ми и ме прехвърляше от кошмар на кошмар. Играеше си, като жонгльор, които подхвърля цветните си топчета. Цялото ми внимание сякаш се отнасяше в образите, картините, които долитаха. Дори не можеш да ги свържа със сегашния си живот, но знаех, че някога, някъде всичко, това е преживяно.. Кошмарите ме отвличаха, разсъдъкът започваше да се губи, а тъмнина изглеждаше безкрайна. Дори забравях как устните шептят думите "Продължи, продължи", дори забравях, че тялото се мърдаше обезличено в обятията на пустошта.
Явно единствените, които продължава да съществуват, да се движат, бяха тези думи и краката, които се влачеха по окаляната почва. Още малко, още малко мрънках си, но всичко изглеждаше толкова трудно, толкова отчайващо, толкова смъртоносно. Сякаш смъртта чакаше да се откажа и да ме сграбчи под ръка, но дори и на нея и беше любопитно до къде ще стигна. Скачаше около мен, препъваше ме и с пискливия си глас разсичаше зловещо тишината.
"Продължи, продължи" това бяха думите, които ме караха дори да влача унилите си колене през камъните, калта и перипетите, които ми поставяше животът. И точно тогава, когато кошмарните образи ме заграждаха в кръг и се канеха да превземат и последния спомен за светлината. Тогава в далечината си спомням там измежду клоните, сипеите, гъсталака се спусна един единствен светъл златен лъч. Втренчих се, а лъчът се спускаше, галейки земята. Този сноп светлина приличаше на пързалка, по която се спуска единственото нещо, което може да изкара човекът от погубването му. Единственото нещо, което може да разкъса хвата на отчаянието, безсилието и гибелта. Спускаше се надеждата. Само тя можеше да възроди животът, там където смъртта с готовност чакаше да заграби всичко.
Застиналото сърце отново започна да удря, сякаш се събуждаше от влечението на дълбокия сън. Безсилието започваше да се заменя с воля, а гората започна да показва и другата своя страна, която очите ми не можеха да видят в началото. Тъмнината стана приветлива, спокойна. Кошмарите бяха разсечени от падащата сила на светлината. Свирепото виене на вятъра беше заменено от тих шепот, който раздвижваше клоните на дърветата. Клони приличащи на лодки, които сменяха курса на своята посока. А ехото от думите "Продължи, продължи" ме застигаше и побутваше приятелски. Лъчите се разлистваха и светлината се разпръскваше, като музайка измежду шубраците.
Поредно пътуване, поредно прекосяване на местност, в която нещо изгубих, нещо спечелих, нещо запазих, нещо промених. Излизайки отвъд дори сенките в далечината ми ръкомахаха, сякаш оставаха там и чакаха тъжни поредния несретник, които да премине през тях и да оцени красотата им.
Винаги след едно такова пътуване си давам сметка, че не искам изпепеляващо слънце, не искам постоянна светлина, а се моля само за един светъл лъч, само за малко надежда, само за малко воля, които да ме съпътстват там измежду дверите на поредният лес. И всичко това, което исках и имам, придобих там в гората, тъмнината, в страха, в ужаса, точно там, където, скоро пак ще отиде, но тъмнината и светлината няма да имат така стойност. Единствено ще следвам смисъла на думите "Продължи, продължи"...
Няма коментари:
Публикуване на коментар