Това бяха думите, които още кънтят в съзнанието ми. Това бяха последните думи, които си разменихме. Думи, които времето не успя да отнесе, думи, които не успях да изтрия и залича, думи, които ме преследват и до днес. Странното е, че в онзи момент, когато ги чух те нямаха никакво въздействие върху мен,а сега дни след това тези слова измъчват душата ми. Може би, когато емоциите поотминат, тогава хората имаме способността да виждаме по-ясно, да чуваме по-отчетливо, да разбираме смисъла по-осъзнато. Сякаш след бурята, след скандала, след виковете можем да разчитаме знаци, да намираме детайли, които преди това сме смятали за част от картината.
Любовта е, като перо, което от едната страна гали, а от другата реже. Беше ми нужно време, за да осъзная, за да разбера, за да спра да преследвам лъскавия лукс на живота без проблеми, на живота без скандали. И когато се замисля не любовта свързва нас хората, а болката. Онази дълбока болка толкова ни привлича, че прави другия неделима част от живота ни. Болката е нещото, за което се хващаме. Любовта може и да отмине, но болката от нея винаги остава вътре в нас. Като шепа изумруди, които пазим, чак до смъртта си.
И отново дните минават и онези думи, думите, които ме въвеждат в поредният размисъл "Не ме изгубвай никога - откривай ме" Какво е това любов? И хората всъщност способни ли сме да обичаме? Да приемаме другия отвъд прищевките си, отвъд морала, отвъд бариерите на нашето сляпо съзнание. Аз не знам отговора, често пъти се колебая между да и не. Ах, винаги това човешко колебание, винаги тази слабост, която по-някой път накланя везните в противоположна посока.
Дори когато връщам лентата назад и се сещам за онези мигове, които съм обичал, мигове, в които намирам смисъл, странно как, но са малко онези щастливите, онези със звънкия смях и детските усмивки. Сякаш в радостта сърцата се показват по-малко. Спомените, които изплуват са на сълзите, на тъгата, на промяната, която е настъпила във всеки един от нас. В трудностите се ражда истинската любов, често пъти дори пътят й преминава през сълзите, раздялата, мъката, която се опитваме да скрием дълбоко.
Онези моменти, моментите на раздялата, мигове, в които нещо се откъсва от сърцето ни, моменти, в които буквално оживяваме едвам. След тези моменти живота губи вкуса си, губи се и целият смисъл на съществуване и всичко прераства в една дълбока вътрешна агония. Тогава се сещам отново за онези думи " Не ме изгубвай никога - откривай ме" разбирам, че искам да откривам, разбирам, че искам безусловно да давам, но разбирам, че и любовта не е способна само дарява живот, тя е способна и да убива. Способна е да отнема и мъничкото спокойствие, което се опитваме да заделим, ние бедните хорица.
Но онова женско сърце, не спира да бие. Не спира да ме притегля. С всеки далечен удар, то нещо ми отнема и нещо възражда в мен. Онова сърце, което толкова пъти е било разбивано, толкова пъти огорчавано. И сякаш, когато се отделям нещо в мен крещи върни се, бий се, не се отказвай. И този вътрешен глас не спира да тръби, дори в най- дълбоките ми сънища, прокрадва се, буди ме, не ми оставя мира. И частица от онова сърце знам, че е станала моя, така, както нещо мое е останало да телее там. Сещам се, че по някой път раздялата е изпитание за истинската любов. Раздялата убива малката, но разпалва голямата любов, така както вятърът гаси свещта, но разпалва огъня, дали са само думи...защото хората обичаме и често да говорим, да искаме, да се крием. Няма отговор, няма глас! Дори крясъците започват да се спотайват.
Нещо ми се даде и нещо ми беше отнето. Аз нямах участие в подялбата, тя също. Ние бяхме просто жертви на собственото си его. Жертви на суетата ни, жертви на собствените ни страхове. И знаете ли кой ни превърна в опечалени? Кой ще превърне и вас в опечалени? Това сме самите ние, абсолютно никой друг. Никой не може да ни избави от собствената ни участ и собственото безрасъдство.
Аз не знаем, кое ще се разпали и кое ще изгасне. Аз знам, че животът е прекалено кратък, за да не откривам, за да губя постоянно, за да пропускам. Сега разбирам смисъла на думите й, сега го усещам и преживявам. Сега разбира, че тя е казала всичко това, което аз в този текст не можах, не събрах смелост да изрека...
Не ме изгубвай никога - откривай ме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар