Прозорецът

 



      Нощта отново взимаше превес. Тъмнината загръщаше дори и малкото светлина, оставаща от изминалия ден. Пореден ден, пореден откъслечен миг от животa. Толкова много дни, толкова много опърпани парчета, стоят сякаш разпилени на пода на стаята. Опитвам се да ги подредя, да въведа някакъв ред. Опитвам се да наложа контрол, но нещо винаги ми се изплъзва през пръстите, така както и този ден, и това парче се озовават на пода в прахта.
   Аз съм от онези хора, които винаги търсят логиката в живота. Аз знам, че след А следва Б и единствено по този начин живея. Ако може да се нарече живот анализирането на поредното парченце, което се сгромолясва от мен, то това е животът ми.
    Докато се разхождам  бос из стаята, усещам как краката ми опират хем в твърдия под, хем в камарата парчета захвърлени в нищото. Стараех се, винаги се стараех, да намирам изход от всичко, да се боря с всичко, докато в един момент умората ме превзе и се сгромолясах на дъното на тази стая. Разпилено, разкъсано и захвърлено на безброй малки късчета, това беше усещането вътре в мен.
   Няма как да опиша чувствата, от това да гледаш живота си разбит на пух и прах. Да, гледаш парчетата, като кадри, в които времето е застинало. Всичко изчезва и потъва в този 25 кадър отвъд видимото.  Оставаш разкъсан от нещо, над което нямаш власт. Някой го наричаха съдба, други карма, но това за мен си беше орисия.
    Толкова усилия влагаме, за да изграждаме нещо, толкова усилия влагаме хората, за да забравим нещо, което носи още глъч и  болка в нас. Толкова, толкова, че накрая забравяме,че се озоваваме в стая с всичко това, което ни е плашело, раздирало душата ни безброй пъти.
Няма, на къде да бягаме! Е, поне аз не можах... Не съм, чул и друг, да го е сторил.
 Затворен, самотен, изоставен и обгърнат от онези студени стени, които сякаш пиеха и последните стичащи се капки желание за живот. Спомням си стените, студът, който ме сковаваше. Ръцете, краката всичко беше изстинало. Не можех дори да помръдна, това беше моето място, от което гледах картините, и спомените засипващи ме от преди.
      Празна, мрачна стая от ми миналото, спомени, кадри, сънища от забравените стари ленти на детството, сълзите, усмивките. усещанията. Всичко беше запечатано и стоеше и чакаше моята поява.
     Толкова е тягостно да гледаш всичко, което някога си постигнал как остава напълно обезличено. Как всичко се затрива и оставаш ти и пъзелът. Сглабяш, напасваш и когато си мислиш, че всичко е готово, тогава отново някаква буря преминава, въвеждайки  отново безпорядък.
   Всичко беше толкова просто на времето, когато бях дете. Имах усет да напасвам различията, имах усет да намирам, да знам, кое наистина е мое. А сега, когато вече пораснах всичко изчезна, сякаш избяга от мен...Аз ли го изпъдих?
   Странно е да търся нещо, което мога да намеря  само там в онази прашна детска стая. Спомням си я, стаята от детството. Леглото, шкафът, играчките, това беше моето царство. Царство, което бранех с цената на всичко.  Спомням си и онзи прозорец, толкова странен прозорец. Уж беше поставен от мама и татко да ме пази, но уви нещо не си вършеше работата...
Всеки път, когато се стъмнеше и имах нужда от малко светлина, отивах до прозореца надниквах навън и виждах звездите. Виждах светлината, която излъчваха, светлина, която ми беше толкова нужда, за да изкарам и тази тъмна, мрачна нощ сам.
   Опитвах се и отново се опитвах да сграбча някоя звезда, някоя надежда, някоя мечта. Протягах ръка, но пръстите ми опираха в стъклото на прозореца. Всяка вечер всичко се повтаряше.Опитвах се да блъскам с малките си длани, но нищо не се получаваше.  Не можех, просто не можех! Бях малък, слаб, бях дете...
 -Ах, този прозорец.. мислех си, тогава, само той ме спира.Един ден, един ден.. канех му се.  Чаках да порасна, да стана по-силен, чаках...  И така годините се въртяха и неусетно денят дойде. Ден, в който всичко се преобърна, ден, в който изпитах ужас... Изминалите години ми бяха дали  силите, за да счупя стъклото, но  и същите тези години ми отнеха вярата, че зад стъклото има светлина...... Стъклото ли беше виновно или очите, които се опитваха да проникнат през него? Все още нямам обяснение...Но едно знам, че явно е нужно отново да порасна, за да  осмеля  да пусна вътре, светлината, която  чака вън ..Но на колкото и  години да стана, усещането за онзи прозорец, за онази прозрачна стена  винаги ще ме преследва. Винаги ще спира ръцете, действията, мечтите ми. Стъклото, което и в днешни дни ме пази от света навън...
 - Мамо, татко нали ме пази,  нали е там за добро?.....Защо мълчите! Нали ме пази,? Кажете ми вече съм голям!...