Спомням си за времето, когато животът се измерваше по друг начин. Тогава живеех на село. Там се бях родил. Селото ни се намираше в полите на Балкана. Малко китно селце, със стотина къщи разпръснати, като мъниста в долината. Пролетно време, когато снегът се разтапяше и се заменяше с проливни дъждове, всички се изпокривахме по домовете си на сухо и топло.
Нашата къща беше малка с керпичени стени и гредоред. Четирите стайчета, които обитавахме бяха вапцани с бял цвят, които времето бе направил сивкав и леко неугледен .
По това време на годината бурите често ни спохождаха. Аз не се плашех от гръмотевиците и проливните дъждове, даже напротив винаги обичах да стоя пред мръсния прозорец и да наблюдавам, как комините на съседните къщи бълват кълбета с жив дим, които започваше да шари из небето и да се слива с облаците. Но въпреки, че не можех да играя навън в това време, звука от падащите капки по керемидите предизвикваше необясним детски интерес у мен. По време на по-силни дъждове имаше моменти, в които нахални капки преминаваха дори и през тавана и капеха в стаята на пода. Но аз пък, от своя страна слагах малка паничка, в която да събирам тази дъждовна вода,с която поливах цветята вкъщи. Това беше моят дом и аз правех всичко по-силите си, за да го опазя!
Докато бурята лудуваше навън, аз пък през прозореца наблюдавах красотата и могъществото й.. Мрачното, навъсено време тук там беше разсичано от някоя падаща мълния, която пронизваше със звук небесата. И после отново звукът на капките, които си играеха на гоненица по керемидите на стряхата. Вятърът свистеше около чардака и сякаш подканяше дъжда да се удря още по-нападателно в стените на дома ни. Спомням си и мирисът на дърва в печката. Винаги по това бурно пролетно време печката гореше, дървата пукаха, а усещането за онази топлина, за онзи уют, съм сигурен, че ще остане до края на живота ми. Дори и днес винаги, когато видя запален огън се сещам, точно за старата черна печка, за кюнците пълни със сажди и на онова чувство на охота и любов, което цареше въпреки немотията, в която живеехме.
Нямахме пари. Такива бяха годините. Баща ми и майка ми бяха селски хора, работеха на къра и мъничкото, което изкарваха го даваха на нас, за да се учим, за да бъдем успели. Такива бяха техните мечти и те плащаха тази цена, за да бъдем ние с братята и сестрите ми успели, начетени, такива каквито родителите ни не са имали шанса да бъдат.
Семейството ни беше от 8 човека. Майка, татко, тримата ми братя, двете ми сестри, моя милост и баба ми, която се грижеше за нас. По-големите ми двама братя и една от сестрите помагаха на полето на родителите, а ние по-малките тичахме на свобода, кога из двора с другарите, кога из планината. Такъв беше тогава животът, имахме право на избор.
Макар и къщата ни да беше малка, за всеки един от нас имаше място. Спомням си, сладката сиромашия, която споделяхме. С брат ми до 10 годишната ни възраст деляхме една постеля. И въпреки немотията сърцата ни бяха пълни, усещаше се семейния колектив жив.
Бобът, пък който вареше баба през ден, беше едно от най-вкусните неща, които съм хапвал и до ден днешен. Не знам дали беше толкова вкусен, защото бях гладен или защото нямаше друго какво да ядем, но знам, че вкусът му се е запечатал в съзнанието ми. Макар и зърната в купичката ми да се брояха на пръсти, за мен тогава това беше предостатъчно. Сухият крайшник, които често тягостно дъвчах беше нещото, което ме правеше истински сит и благодарен за малкото, което имаме. Парчето хляб беше сухо, но благо. За да разквася хляба, често пъти го примесвах или с вода или с домашно козе мляко.
Моята задача беше да паса трите ни кози през свободното си време. Баща ми ми казваше, че с млякото, което ни дават козите са равноправни членове на нашето семейство.Но тогава не обръщах внимание на думите и уважението, което проявяваше той към всяко живо същество. Имах само една мисъл в главата, кога ще спре поредният дъжд и аз ще мога отново да наметна опърпаните си дрехи и да заскитам из гората.Това караше сърцето ми да бие лудо. Тогава, когато се качвах на баира имах чувството, че съм крал на всичко това, което не беше мое, но знаех, че е част от мен. Обичах да слушам скрибуцането на клоните, зовът на вековните дървета, гласовете на птиците. Тогава макар и сиромашка, макар и в скъсани дрехи и в боси крака душата ми беше дива, свобода и щастлива. Нещо, което днес мога да намеря само в спомените си!
Времето летеше и годините препускаха една след друга. Дадох си сметка, че всяка една година ми дава и отнема нещо. Явно такъв беше кръговратът на живота.
Та, изучих се. Напуснах селото си.Започнах да скитам из градовете, работех каквото ми падне, но продължавах да се образовам. С много труд. лишения след дълги години станах известен, богат човек. Толкова богат, че нямах време. Нямах време, за нищо и никой, нито за майка ми, нито за баща ми, нито за онази гора, която ме караше да усещам какво е свободата. Нямах време дори за онова село, в което остана сърцето ми.
С нашите се чувах рядко, обикновено празниците, по телефона и винаги им обещавах, че ще им дойда на гости. Но пусто време все не стигаше, докато преди се задоволявах с един комат хляб и малко мляко, сега лакомията ме преследваше и колкото повече имах толкова повече ме беше страх да не го загубя. Толкова и повече исках! Ех, човешка работа...
Но аз наистина отидох след време, точно два пъти, за да отдам почит и на двамата. Това бяха пътите, в които за последно се събра цялото семейство, било то и по тъжен повод. Когато се спогледахме изпомежду си, ликовете на децата бяха заменени от сериозни, набръчкани физиономии, побелели коси и натъжени очи, времето не ни беше пощадило. Бях ме се превърнали в сериозни и отговорни хора. Повечето от нас имаха деца, семейства. Търкаляше се времето. ..Но въпреки всичко сега разбирахме и оценявахме какво ни даваше сиромашията. Това беше щастие и споделена обич, топлина. Дори, когато се раздумахме помежду си за тези времена очите ни се изпълваха със сълзи, наподобяващи дъждовната бистра вода, която събирах през поредната буря. Усмивките ни раздвижваха набръчканите лица и усещах, как по тялото ми преминаваха топли вълни.
Години по-късно имах всичко, за което бях мечтал. Бях и съпруг и баща, скоро се очакваше да стана и дядо. Имах скъпа кола, доходоносна работа, живеех в модерен дом, с изискан двор. Но винаги, когато започваше буря с бурен вятър и дъжд, със светкавиците, които раздирят небесата. Винаги тогава заставах отново на прозореца и гледах навън. Сякаш отново си спомнях, покрива, който течеше, шумът на дъжда по керемидите, дървата, които пукаха в печката. Това бяха спомените, които сгряваха сърцето ми. Знаех, че там в онова вече пусто планинско село има едни може би отново мръсен или счупен прозорец, които очакваше да погледна отново през него и отново да видя онази част на света. Там където животът имаше други правила. Там където богатството не се изразяваше в материални придобивки. А, сиромашията и недоимъкът бяха състояния,които не ни плашеха. Дори напротив даваха възможност да проявяваме най-силно онези човешки качества,, като любов, човещина, благодарност, които днес ни се изплъзваха от ръцете. Качества, които изгубеният човек днешно време може да открие само след онази буря, която му отнеме всичко онова, в което е вярвал...
Няма коментари:
Публикуване на коментар