Да можем да позволим на времето да ни учи по някой път изглежда доста сложно занимание. Повечето от нас хората искаме нещата да се случват на момента, едва ли не на мига. В света на вечното консуматорство, в който живеем това нещо е нормално, дори това качество да прибързаме може да бъде полезно. Но това е така в материалния свят, в света на грубата материя, където нерядко нещата се случват дори със сила. Но в света на душата и на Духа, законите действат по-съвсем различен начин. И докато активното действие в материално отношение може да ни носи определени блага и да ни приближава до нашата заветна и желана цел, то в света на Духа често пъти активното действие и прибързаността може да ни отдалечава от това, което истински желае и има нужда нашата душа. Защото често пъти тя има нужда от време, в което нещата, които са посети ще стигнат до естествената си зрялост. . А това да си позволим да си дадем време и да седим в неразбирането, в незнанието без да капризничим е един от важните уроци и процесите на израстване и не насилие над себе си. Урок, който ни доближава до истинското значение на думата любов. Да оставим нещата да се случват със собственият си ход и собственото темпо, така както трябва, а не така както искаме може да бъде трудно за прищевките на нашия ум, но всъщност това се оказва едно от най-добрите средства за лечение на нашата душевност.
Катаклизмите, които се случват в нашия вътрешен свят има главоломна сила и оказват съответното отражение не само на вътрешната ни реалност, но засягат и нашата външна проява и израз в света, в който живеем. Когато душата говори всичко друго мълчи, защото гласът на душа може да бъде тих почти недоловим, но може да бъде и невероятно гръмогласен, заповеднически дори. В тези моменти на вътрешни кризи и терзания няма къде да се скрием, няма и кой да обвиним, защото всичко, което се случва се случва в нашата дълбочина, случва се с нас самите и засяга предимно и само нашата личност. В такива моменти явно единственият начин да усмирим вътрешния си глас е да се научим да проявяваме разбиране към това, което се опитва да ни каже, да достигне до нас. А да е опитваме да разбираме собственият си душевен език може да се окаже не леко изпитание, което изисква не малко доза търпение, доверие и зрелост. Зрелост да вярваш без да знаеш, зрелост да не се мръщим, като малките деца на изпитанията, трудностите и несгодите, които ни се поднасят. Зрелост да запазим детското, фантазията си, живото детинско въображение, макар и във времената, в които не е време за усмивки и мечти. Защото има и такива моменти сиви, черни и те не са по -малка част от живота, колкото и да не ни се иска.
Такива периоди може да бъдат нашите първи сблъсъци с щенията на духовното, душевното вътре в нас. Духовните кризи на идентичност на търсене на себе си, на проява на езикът на душата могат да имат различно проявление. Душата може да се опитва да се свърже с нас с типични състояния от невротичния спектър каквито са паник атаките, тревожността, депресията, дереализацията. Или травматични събития, като загуба на близък и среща със смъртта. Едни такива състояния първоначално внасят огромен смут в нашата не само физическа и ментална, но и духовна сфера. Първите усещания могат да бъдат за буря и ураган, който ни връхлита и понася и сякаш колкото и да се опитваме, дори със сетни сили не можем да се отскубнем от случващото се. В такива моменти може да изпитаме неодобрение към себе си, да се чувстваме наистина безполезни и слаби и да усетим за първи път, че в нас живее нещо, което има по-силна воля от нашата собствена. Обикновено първите етапи на сблъсък с душевната болка са най-трудни и страданието от тях може да бъде неописуемо, защото нещо вътре в нас иска да бъде чуто, разбрано. А това може да дадеш шанс на сърцето ни да смени курса на живота ни, за да проявим качества, които до сега не сме разкривали, поради това, че дори и самите ние не сме подозирали, че таим в себе си.
Началните етапи на сблъсъка с паническите атаки, тревожността и невротичните състояния биват трудни, определено много трудни. Можем да се чувстваме буквално разпилени на хиляди парче, сякаш нещо ни е отнето, иззето, а в същото време точно това чувство да ни накара да се отрезвим и да се замислим дали се движим в посоката, която наистина желаем. На моменти може да се почувстваме ограбени от съдбата, сякаш животът ни е разместен до неузнаваемост, а в материално отношение абсолютно нищо да не бъде променено. и сякаш в целия този хаос може да имаме нужда да дадем шанс на нещо ново да се роди. Но това да се отглежда нещо в духовната градина е процес, и като всеки процес това изисква време, грижи и полагане на усилие, а това е толкова трудно, изнервящо и досадно. Но в същото време и толкова вълнуващо, спонтанно и истинско, да дадем живот, импулс на нещо ново. И като че ли най-голямото усилие е да няма насилие върху естественият ход на нещата. Както в градинарството нужно е да разкопаем, да посеем и след това да седим и да чакаме, да се надяваме, че това, което сме посели ще даде нужния ни плод, с който да заситим духовния си глад. Така и в духовно отношение имаме нужда да засеем определени нагласи и да ги оставим да се развиват съответно в поведение, характер, съдба.
И може би тогава започват първите стъпки на лечението, тогава когато му дадем шанс да се случи по своя начин, защото за всеки човек нещата се случват по-различен начин, със собствено темпо, отговарящо точна на собствените нужди. И точно това са част от зрелите форми на отношение към себе си, в които ние поемаме нужните отговорности към самите нас. Да се доверим на живота и на онова, което ние е връхлетяло, че само ще намери най-подходящото решение и лечение за себе си, това изисква не малко кураж. Но това под никакъв начин не означава да не продължаваме да полагаме усилия. Усилието може да има различни страни, като една от тях е да не правим нещата по стария начин, който вече не работи. Защото не техниките, правилата лекуват, а начина на разбиране и съзнателността към случващото се.
Ако тази публикация идва при вас в следствие на синхроничностт, а вие сте на някой труден етап в живота си и се чудите, защо ли той още не свършва. Може да си дадете нужното време на себе си и на това, което се случва с вас, за да извлечете всичко нужно за вас, да достигне най-подходящият отговор до вашето сърце. Защото това да проявим търпение и разбиране към себе си не е само символ на зрялост, но най-вече знак на обич и уважение към самата ни същност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар