Четирите истини за страданиетo, будизъм.

В статиите на Камелия Хаджийска, лично за мен терапевт с доста интересен и всеобхватен  възглед относно човешката душа се натъкнах на нещо много интересно, което ще споделя и тук. А това е първата проповед на Сидхарта Гаутанама Буда и четирите благородни истини за страданието, които ще копирам дословно от "Уикипедия".

1. „Благородната истина за страданието“: раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, скръбта, риданието, болката, мъката, отчаянието са страдание, обединението с неприятното е страдание, раздялата от приятното е страдание, неполучаването на желаното е страдание, на кратко петте агрегати на привързването (материя, чувство, възприятие, умствени образувания, съзнание) са страдание. Изобщо обусловеното състояние на ума е страдание. Това е съпоставимо с болест, която следва да бъде разбрана.
2. „Благородната истина за причината за страданието (самудая)“: силното желание, което поражда прераждане, съпроводено от страст и наслада, наслаждаване на това и онова – т.е. желание за сетивно удоволствие, желание за съществуване, желание за несъществуване. Причината на всичко това е основното невежество. "
3. „Благородната истина за края на страданието “: пълното прекратяване на същото това желание, отказване от него, напускане, освобождаване и отделяне от него. Прекратяването възниква от щастието, което е свободно от страдание и това е целта, която трябва да се достигне."
4. „Благородната истина за пътя водещ до края на страданието “: Благородния Осмократен Път, а именно: правилен възглед, правилно намерение, правилна реч, правилно действие, правилен живот, правилен начин за препитание (работа) , правилно усилие, правилно съзнаване и правилна концентрация." Четвъртата Благородна истина следва да се разбира като лекарството, което премахва болестта.

Забележете  в първата истина, раждането е страдание и неговият антипод - смъртта отново е страдание. Във втората истина Буда дава причината, а тя според него е именно невежеството или неразбирането на това, което ни се случва. За това може би ние хората отлитаме в двете посоки едната е да бъдем, а другата да не бъдем.  Появили се разбиране страданието променя формата и смисъла си.
Докато в третата истина забележете думата отделяне от самото желание. Отделянето прави в същото време желанието съществуващо, но отнема силата му то да ни води. Точно това лично за мен е раждането на страничният наблюдател, онзи които вижда и едната и другата крайност, но всъщност не се идентифицира със самите тях. Той  просто е фигурата, която ги отчита, а със самото отчитане поражда съзнателност. С пораждането на съзнателност имаме свободна воля да избираме.
И на четвърто място "правилният"  може би под "правилен" се има предвид съответстващ на нас самите. На нашият възглед, не на този или на онзи, а на нашата концепция за живота. Тогава може би се създава синхронът между човека, живота, съдбата и вселената. Защото човек вече е влезнал в рамките на собственият си коловоз и тогава разбира, че страданието е било точно онази движеща сила, която  му е давала тласък да се движи в съответната посока и това се случва без да има насилие, независимо дали животът ни поднася черни или бели краски.

И ние не е нужно да спазваме всички будистки указания, за да се опитаме да избягаме страданието, а може би е нужно просто да съберем смелост и да го преживеем, да бъдем себе си в него, без да обвиняваме и без да се опитваме по детински да прехвърлим вината на другите или на живота, като цяло.  Това ни прави хора, това ни прави силни и това отговаря на истините, които отговарят на самите нас.

Отново от "Уикипедия":
Страданието (първата истина) трябва да бъде напълно разбрано.

• Страдание от страданието – То се преживява като болка.
• Страдание от промяната, дължащо се на привързаността към постоянството: и най-голямата обусловена радост е непостоянна и не може да бъде задържана. Първоначално това страдание се преживява като радост и удоволствие.
• Страдание от съставността или всепроникващо страдание – най-финото страдание, дължащо се на непостоянството на всичко съставно. Текстовете го описват като толкова фино, че на фона на привичното състояние на ума обикновените същества не го усещат и то се осъзнава когато първите два вида вече са отслабени.

Страдание от самото страдание или така нареченият страх от самият страх. Този период е нужен на всеки един от нас . Само, когато сме готови да се срещнем с себе си и да разбием голяма част от илюзиите и очакванията си, когато се уморим да бягаме  само тогава можем да превърнем грубата болка, в по-мека форма, а именно страдание. Бих го определил като етап на срещата.

Страдание от промяната, толкова е трудно човек да се разделя с нещата, които е градил толкова време с пот и мъка, с болка, с радост и любов. Толкова е тежко да изоставяш нещо, за което си копнял толкова дълго време. Нещо, което е било изстрадано. Но в живота е нужно място, пространство, за да дойде новото, а именно поради това е нужно да си отиде нещо вече непригодно. Това е като с дрехите, любимите ни дрехи вече са ни малки, а щом са ни малки имаме нужда от нови от една страна, а от друга значи, значи , че сме пораснали. Бих оприличил етапа, като етап на приемане на това, което ни се дава.

Третият вид страдание ни учи на смирение.

Тогава когато се срещнем със себе си и установим, че промените се случват и са факт от вътрешния ни свят. Това може да бъде горчив залък. Обикновено промените са съпроводени с много болка, сякаш се изражда нещо ново, а в замяна нещо старо умира. Да възкръснеш така бих определил промените, но те винаги завършват със тишина и смирение, сякаш това е повелята, която носят със себе си. Но тези дарове  идват при нас чак когато сме готови да ги приемем и оценим, тогава когато сме достатъчно узрели за новия смисъл, който ни носят. Защото страданието е единствената божия промисъл, която  има силите да ни събуди от сънят, в който сме заспали.....