Душевната болка често пъти е тъй жестока, раздираща вътрешноста ни. Може да се чувстваме разкъсани, не на мястото си, безкрайно разклатени и без посока. И колкото и да се опитваме да въведем някакъв ред в безпорядъка всичко да отива по дяволите. Чувство за нищожност, апатия, безсилие, това да са съпътстващите състояние през болезнените периоди на душата. Усещане за гибел, сякаш сме на края на силите си и нямаме повече ходове. Нужно е да чакаме, а е толкова трудно.
И в същото време преживяването, изпитването на болката създава във всеки един човек уникалност. Колкото и еднакви да ни прави болката, която животът ни носи, толкова в самата си основа тя ни прави и коренно различни. Идентични със собствената ни природа и разграничаващи се от всяко друго живо същество на тази планета. От една страна болката ни различава от другите, от друга страна ни доближава до себе си. Защото отговорът на това как да я преживеем, да намерим лечение и как да постъпим се крие в самите нас. Тогава, когато го открием и заживеем с истината, която отговорът носи, тогава започва и процесът на лечение. Тогава страданието променя смисъла си и води до състрадание, което от своя страни ни свързва много по-силно с другите, защото вече има разбиране към случващото се вътре в нас. Но душевните ни преживявания всичко се случва стъпка по стъпка. Не бързината е важна, а темпото, което отговаря на личността ни.
“Голямото дърво израства от малкото. Девететажната кула започва от първата тухла.” Лао Дзъ
Но често пъти, дори винаги при появата на страдание в живота ни, ние хората реагираме правосигнално. Опитваме се да подтиснем, да избягаме, да приложим техники, които да облекчат страданието ни и това е напълно разбираемо, все пак сме хора. Макар и създадени, като съвършени божествени създания, често пъти ни е нужно време, дори цял живот, за да се научим да течем и разбираме, а не да застиваме, като късове лед в реката на живота.
Точно движението е нещото, което ни слива и прави част от потока, но в същото време ни кара да се замислим, че ние може да сме част от потока, но това не означава, че сме самият поток. Toест на този етап болката може да е част от живота ни, но живота не е само болка. Така, както потокът е част от нас, но той не сме ние. На пръв поглед, толкова сложно, а в същото време толкова просто нещо. Лодката се движи, докато следва потока, излезе ли на сушата, тя спира своето движение, но това не означава, че потокът спира да се движи и че лодката спира да съществува. Същото е и с промените, които настъпват в живота ни. Някои от тези промени може да са провокирани от личната ни сила и воля, в насока изграждане, разгръщане на нови качества, но други промени са провокирани поради естествения ход на потока на живота. И не зависимо дали сме вън или вътре от него той рано или късно донася нещо ново до нас. Вечното движение, което е неизбежно, защото дори и да си представим, че излизаме на сушата и застиваме там, ние отново се сблъскваме с промяната.
И може би една от главните цели е да развием онова усещане да присъстваме в дадените ситуации, да присъстваме не означава да отричаме и да се отдалечаваме от случващото се, а точното обратното да имаме силата да му позволим да мине през нас, да го изживеем, но да знаем, че било то болка, екстаз, тъга, мъка, че и тя ще премине и че нищо, което не е постоянно не сме ние. Точно присъствието е нещо, което се намира между вечната борба и бягство. Но присъствието не е липса на решение, то е проява на съзнателен избор да бъдем "тук и сега" било то и в неприятните периоди от живота ни. И точно това се явява процесът на израстване, да не отричаме онова, което преминава през нас или се случва във вътрешността ни, даже напротив да имаме сила да си позволим то да мине през нас и да извлечем опитът, който то ни носи. И това отличава съзнателния човек, от детето. И двамата знаят, че са част от цялото и двамата го усещат с всяка клетка, но при детето промяната на вътрешното му състояние променя целия свят около него, докато при съзнателният човек промяната макар и в негативен аспект, не променя цялото, просто си остава състояние, което носи нещо ново, но не променя визията към света генерално.
В крайна сметка това е част от истинската сила на всеки един от нас. Да си позволим да преживеем нещо съзнателно в живота ни, това говори за пораждане на съзнание. За излизане отвъд дуалноста за добро или лошо. Тогава човек приема случващото се просто, като необходимост или като още една стъпка към себе си. Болката е нещо, от което не можем да избягаме, не можем и да се спасим от нея, колкото и да активираме вродените ни защитни механизми. Но забележете едно е да цари хаос, съвсем друго е да го наблюдаваме и присъстваме в него. Нито да бързаме, нито да забавяме хода на нещата, да ги оставим да се случват с тяхното темпо е всъщност въпрос на разбиране, отношение и зачитане на човешките ни нужди.
Ако етапът, през който преминавате ви носи болка. Оставете я да премине през вас, не се борете с нея, не я оставяйте за после, колкото и трудно да е просто стъпете в нея, защото само когато се сблъскаме лице в лице с това, което ни носи страданието, само тогава можем да намерим решението, което да ни излекува. Но нека не забравяме, че всичко се случва стъпка по по стъпка, за това нека да се снабдим с нужната доза търпение и просто да си позволим да бъдем част от процеса.
“Търпението е най-голямото съкровище, защото без търпение не може да има такова нещо като мъдрост.
Стрелецът трябва да бъде търпелив, преди да опъне тетивата, защото веднъж щом пусне стрелата, тя повече няма да се върне.” Руми
Няма коментари:
Публикуване на коментар