В съществуването си, в търсенето си, дори в щастието си човек се сблъсква под една или друга форма със страданието. Страдание, което може и да е започнало от преживяване на някакви външни обстоятелства, но неговата същност се случва в сърцето, в душата на всеки един от нас. Болката, мъката, усещането за разкъсаност и разпиляност на хиляди парчета, които колкото и да събираме, странно, но вече не могат да напаснем едно с едно. Може би защото сме се променили, защото сме надраснали предишната си форма или пък сме сметнали, че огромният балон, които ни загръща всъщност не сме ние и това, че се е спукал ни придава усещане, че сме малки, толкова малки, безлични дори. Но лично според мен точно в този период, човек се среща с истинската си природа, с истинската си уникалност, която поради стечение на обстоятелствата му бива поднесена по един такъв, на пръв поглед толкова необясним, болезнен начин. Защото може би болката е един от най-верните спътници на осъзнаването, на призивите на нашата душа. Или може би думата болка е нужно да бъде заместена със страдание, но реално погледнато между болка и страдание има разликата.
Страдание, е дума предвещава някаква кауза, някаква цел, която на даден етап в живота си не можем да осъзнаем, но това не означава, че тя не присъства. Защото страданието в себе си съдържа осъзнатост, отдаване, приемането на даровете на съдбата, които първоначално можем дори да не разберем, защо са ни завещани. В страданието болката не присъства по-малко, но предназначението и вече се е променило. Тя може отново да бъде остра и режеща, но когато сме започнали да приемаме, да се отдаваме и доверяваме на случващо се, на онези закони и естествени цикли, които са по-големи от рамката за добро и лошо в нас, тогава се случва и промяната. Печем се в собствения си огън, но започваме да напипваме смисъла, а когато смисълът се появи или когато започнем да го усещаме, тогава разбираме, че този огън изгаря, калява, дава, отнема, изгражда, дарява топлина и светлина за съществуване и възприятие.
Тогава играта на жертва на съдбата престава, защото разбираме, че съдбата ни дава това, от което имаме нужда, нито по-малко, нито повече.
И това е моментът на събуждане. Когато разбираме, че не знаем всичко, но и разбираме, че не е нужно да го знаем. Това, когато разбираме, че всяко нещо се случва с определен темп в живота ни и колкото и да искаме да избързаме, уви не можем. Да се събуди за всеки означава нещо различно, но това означава да успеем и да видим една друга част на света, към която сме седели със затворени очи. Да събудим любовта и да я оставим да тече вътре в нас, това е кауза, за която си заслужава да живеем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар