Във водите на несъзнаваното

     По някой път съдбата ни носи преживявания, които сякаш започват да ни лашкат ту наляво, ту надясно и макар хванали руля на корабът здраво усещаме, че контролът или по-точно силите ни не са достатъчни, за да се противопоставим на бурята и  вълните, които ни връхлитат. Едни такива преживявания изострят сетивата ни, а всяка една клетка от съществото ни сякаш търси да стъпи на здраво почва в такива моменти. Но уви, преди да стигнем до брегът е нужно, дори неизбежно да преминем през силата на връхлитащата ни буря. И едно е сигурно, че с преминаването си бурята ще ни е направила по един или друг начин различни. Нещо ще сме изградили, нещо ще е било нужно да хвърлим в морето, защото е било нужно, за да продължим напред.

    Когато ни връхлети нещо такова. И сякаш осъзнаем, че това е прекалено неочаквано и прекалено голям залък за нашата уста, лично според мен няма нищо по-здравословно и спасяващо от това да изживеем тази криза или така нареченото случващото се.

   Юнг един от най-видните и лично за мен гениални аналитици назовава такива периоди от човешки живот, периоди на индивидуация или моменти на среща с  невидимото. Среща с онова, което не е видимо за очите, но това по никакъв начин не го прави не съществуващо. Това са преживяванията от трансперсоналното, надличностното, колективно несъзнавано. Това е измерение, в което човешките и материални закономерности нямат власт. В света на архетипите цари друг ред и докато хората живеем в свят на дуалност в света на архетипите всичко е едно. Юнг описва за първи път понятието архетип, като фигура, която навлиза неконтролируемо в съзнанието под формата на сънища, фантазии, халюцинации или биват проектирани върху други външни обекти. А от своя страна колективното несъзнавано е целият опит, който е генерирал човечеството, така наречената плерома .  Онова, което е в самия човек във всеки един от нас и неизбежно ние сме част от него.

   В тези ключови моменти, когато сме заливани от такива вълни, като страх, апатия, липса на смисъл, позиви за полудяване и всякакви налудни "ирационални" съждение или пък сме на другата крайност усещаме постоянна мания за величие, невинност, екстазни усещания. Това са моменти, в който навлизаме в  несъзнаваното и за да можем да изучим и придобием опитът, които ни носи самото преживяване без да залитаме в това, че мразим светът, а след час го обичаме и приемаме безусловно. В тези времена е нужно да запазим бдителност, критичност и здрав разсъдък, защото просто навлизаме в непознати води. Води, които лесно могат да погълнат и да обсебят разсъдъкът ни и след това да разбият и повлекат лодката на малкия ни "Аз" към гибел.

   Лично аз смятам, че когато навлезем в колективното несъзнавано това се случи и започнат да ни заливат такива преживявания най-важното, което трябва да съумеем да запазим е нашата неутралност или така нареченият страничен наблюдател, тоест да успеем да удържим лодката си между двата бряга този на есктаза и този на отрицателните преживявания.

  Страничният наблюдател  е точно онази фигура, която съумява да наблюдава процесът, докато е  в самият процес. И точно това е странното и интересното хем си в случващото се, хем нещо в нас ни дава по-голяма обективност, докато сме в него. Точно този страничен наблюдател, това присъствие ни дава прозрачност, която ни предпазва да не се налепим и да бъдем удавени, от омайния глас на архетипите.

   Може би в такива моменти е хубаво да се вържем някъде, за нещо което хем ще ни дава видимост, хем сигурност. Защото има и такива моменти, в които е нужно просто да чакаме, да се учим да търпим и да преглъщаме и смиламе впоследствие всичко, което ни се дава. А това са трудни моменти, искаме да действаме,  искаме да взимаме още и още, ако сме в позицията на екстаза  или пък, ако  сме на другата крайност не искаме нищо и постоянно отричаме, ако сме в позицията на болката и страданието. В такива ситуации решенията са трудни, сякаш каквото и да правим ще бъде грешно, а да се оставим на случайността и търпението ни, на това да присъстваме и седим осъзнати в самия процес толкова трудно. Трябва ни здрава опора, а тя се явява може би в това да бъдем безпристрастни.

   Сблъсъците с несъзнаваното са неизбежни, но най-важното е как ще съумеем  да преминем и да ги изживеем.  Дали не е нужно да постъпим, като Одисей?

"Със своите песни Сирените примамвали минаващите на близо кораби към скалите, където те се разбивали и моряците намирали смъртта си. Когато Одисей минал покрай тях, казал на всички моряци да сложат восък в ушите си, за да не чуват омайните им песни, а той самия, тъй като бил много любопитен да ги чуе, заповядал да го вържат на мачтата. Когато обаче чул песните на сирените, молил дълго моряците да го отвържат, но те не му обърнали внимание на молбите."

Да съумен да съберем кураж, да навлезнем и просто да наблюдаваме случващото се, без да се индентифицираме с него. Дали това не е решението?

"Аз не съм това, което се случва с мен, аз съм това, което решавам да бъда."
                                                                                                           К.Юнг

И едно такова решение носи своите плюсове и минуси, а точно понасянето на тежестта и на двете ни дава възможност да съзреем. Тогава се ражда отговорността, съзнателност и онова чувство да бъдем част от преживяването, но да знаем, че не сме само самото преживяване, а в нас има нещо, което е присъствено. Когато развием това качество, а това става с течение на времето, със силата на волята и неизбежно с понасянето на ударите, които ни носи съдбата, тогава започваме да се отдръпваме от постоянното движение на махалото и сме на пътя, към намиране на собствения си център. И историята за сирените продължава.

"Сирените не били безсмъртни, пророчество гласяло, че дори само един кораб да успее да премине покрай тях устоявайки на омайните им песни, сирените щели да умрат."

Може би само веднъж да започнем да наблюдаваме и тогава много от нещата, които несъзнателно са ни дърпали конците и са ни подтиквали да се лутаме  насам натам, ще изчезнат, ще умрат и на тяхно място ще се отвори ново пространство,което сме извоювали. Но не с цената на насилието, а  със способността си да бъдем част от случващото се, без да губим връзката със себе си.