Хапчета срещу психотерапия

1. Всяка епоха си има своя колективна невроза и всяка епоха се нуждае от своя собствена психотерапия, за да се справи с нея.“ В.Франкъл

  Във времето, в което живеем психическите разстройства са масов феномен, който залива човечеството. На какво се дължи това? Има много хипотези. Някои казват, че се дължи на променящата се вибрация на Земята. Други твърдят, че сме в период на масова чистка. Трети вярват, че идва краят на старата ера и че навлизаме в ново поле и измерение на съзнанието. И още десетки, дори хиляди твърдения. Които са напълно  верни и напълно неверни в същото време. Както казва именитият психолог К.Г.Юнг :

                          "Всяка истина е половин истина, дори и тази е половин."

Абсолютно същото е и с теориите и догатките за това през какво преминаваме. Но каквото и да е, повечето хора го усещаме. Нещо се случва или животът ни се оказва странно как в задънена улица или сме в някаква поредна дупка, от която търсим изход. Сякаш времената, които са дошли дават възможност  на човека да прогледне и да види товарa, които носи на гърба си. А това определено не е приятен сблъсък. Да можеш да виждаш си има своите положителни аспекти, но нека да не забравяме и отрицателните, които не са по-малко.

Лесно е да бъдем слънце, трудно е обаче да приемем сенките, които поражда нашата светлина. А колкото повече греем, толкова по-дебели стават и самите сенки, толкова по-ясно виждаме отхвърлените си  психически части. А интегрирането често пъти е сложен, бавен, уморителен процес. Процес, който изисква усилия, търпение и вяра, че онова, което ни поставило в тази ситуация рано или късно ще  ни помогне да намерим и решението. A кое ни е поставило пред това изпитание Съдбата, Богът или самите ние, това е отговор, който всеки е нужно да открие сам, И тук говорим за доверие от по-висок порядък.
  
 „Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието.“
                                                                                                                     В.Франкъл

Но да не се отклонявам много понеже в статията искам да изложа мнението си за хапчетата и психотерапията. Забелязвам две крайности, които много трудно намират обща точка. Една крайност е на голяма част от психиатрите, които твърдят, че психическите разстройства се дължат на промяна в биохимията и всичко това може да се оправи само с прием на определени медикаменти. От другата страна са гилдията на психотерапевтите, които твърдят, че човек разполага със собствен ресурс за справяне. Преди време и аз бях много против приемането на медикаменти, но сега си дава сметка, че това е едно изкуствено налагане на волята на терапевта над нуждите на клиента. А това определено не е целта на самата терапия. Защото терапията с медикаменти и психотерапията могат да бъдат взаимно допълващи се.  Клиентът и терапевтът са пълноправни личности и всеки един от тях носи определени отговорности.

И психиатрите и психотерапевтите имат своето право. Но нека не забравяме и правото на самия клиент, самият страдащ. Ако неговото състояние може да се повлияе от психотерапия, това е чудесно. Но, ако психотерапията е недостатъчна и клиентът е попаднал в един омагьосан кръг, в който било неговата невроза или нещо повече влияят и на физическите му показатели, като липса на апетит, тремор, безсъние, неспособност за извършване на рутинни физически и битови  дейности, то е нужно да имам предвид, че един такъв процес може и да бъде подпомогнат временно и от хапчета.  Думата временно означава, че помощта, която клиентът получава бива външна под формата на таблетки, но външната помощ може да се явява  и психотерапията.  Така,  че това по никакъв начин не бива да омаловажава вътрешните усилия, който полага индивидът, за да въведе определен ред в собственото си същество.

Как да се провежда терапията и с какви средства  тя да се провежда решава терапевта, но това е на база клиентските потребности. И това е ходенето на терапевт е  първата отговорност, която клиентът предприема. Като разбира се понася и положителните и негативните аспекти от своя избор. Но в процеса на израстване в психотерапията поемането на отговорност се насърчава. Въпросът е човекът да остане с ясно съзнание, че хапчетата могат да бъдат патерица  с определена продължителност,  давност. Това може да продължи година, две, три. Тук упоменавам главно състояния от невротичния спектър.  Хапчетата биха дали нужното време, в което индивида се лекува и има възможност да достигне до по-големи дълбочини и прозрения за себе си, да навлезе в материалния свят, да се социализира, да се заземи и да усети стабилност в себе си.  Време, в което той съзнателно може да предприема нови крачки и да събира нови ресурси за справяне със ситуацията, в която е. И тук не окачествяваме крачките и изборите, като правилни или неправилни, а като нужни стъпала в периода на лечение и изучаване на себе си.

Роберто Асаджоли в своя "Психосинтез" твърди, че голяма част от духовните и психиатрични заболявания имат сходна симптоматика и ние често пъти може да сбъркаме едното с другото, за това той определя като неизменно важна причината или начина да се достигне до такова състояние. Подбудите, които са подтикнали индивида да тръгне нанякъде и да се озове в дадената ситуацията. Често пъти това са духовни потребности, свързани с изучаването на себе си. А симптомите от тези духовни търсения, често пъти се припокриват с психиатричните диагнози. Но лечението между духовната и психиатричната парадигма са коренно различни. И това е едно от разковничетата, които Асоджоли подчертава. Лечението на даден индивид е строго индивидуално, определящо се от потребностите и нуждите, мирогледа, който  личността носи.

Така, че на даден етап хапчетата може да се изключително полезни, но в друг случай те просто може да не са нужни. Защото индивидът има нужна от съвсем друга храна, добавка в менюто си, а тя се нарича духовност, която често пъти е свързана с въпросите, чиито отговори изискват доза търпение, кураж и способност да се понесе откровението, което носят.   Животът е хубав, лесен и прекрасен, но в същото време е труден, болезнен, сив и грозен. Това са двете страни на монетата, които изграждат нейната цялост. А въпросите, които си задаваме предвещават до голяма част лечението ни. Ако тези вашите въпроси се припокриват с част от долните, вие, аз  можем да изпитваме определени симптоми, но те вече не се класифицират като психиатрична диагноза, а като духовно  пробуждане.

Кой съм АЗ?
Какъв е смисълът на живота ми?
Какви промени е нужно да направя?
Какво е Богът?
Какво е любовта?
Защо това ми е дадено?
Каква е целта на чудото наречено живот?
Какво представлява светът, в който живея?
Какви сили  и принципи ме ръководят?

Тези въпроси са свързани с процеси на търсене и осъзнаване и за да можем да отговорим или да се опитаме да намерим част от отговорите, които да ни покажат нещо, да го разгърнат пред нас, е нужно да насочим вниманието си навътре и да дълбаем малко, по-малко, търпеливо в кладенчето си, докато един ден не стигнем до живата вода. А тя е там и ни чака да я открием и ако и вие сте на този етап на изследване, както съм аз, време е да се замислим дали крайната цел - водата е важна или усилието в търсенето й. Защото може би всяка копка, било то на правилното или неправилното място, във вярната или в грешната посока, отдалечавайки ни или приближавайки ни, ни дава възможност да се учим от ситуациите, които пораждат живота извън и вътре в нас самите. И често пъти ще се отчайваме, ще изнемогваме, ще губим сили и всичко ще се превръща в сивота. Ще търсим помощ, но ще се чувстваме ужасно сами, изгубени, откъснати. В такива моменти е хубаво просто да си припомним, че рано или късно,  доброто или лошото,което ни е застигнало ще мине, но опитът, който сме извлекли от нещо ще бъде вечен, ще бъде наш. Не защото ни е даден, а защото сме се трудили за него! :)

Защото по някой път :



"По-добре незнание, отколкото половинчато знание. По-добре осъзната лична глупост, отколкото мъдрост, основана на чуждо мнение."                                                          Ф. Ницше