И за невротичноста, която раздира човешките ни душици отново и отново. Няма измъкване от този кръг на обреченост, ако човек не се откаже от чуждия живот, в който пребивава. Често пъти всеки един от нас хората седи мързеливо скръстил ръце и крака и очаква чудесата да го споходят без каквото и вложи от себе си не в знак на промяна, в знак на уважение към личността си..Личност?..
И при най-малките разтърсвания, които ни изваждат от зоната ни на комфорт ни хората сме склонни да ревем, да се мрънкаме, да се тръшкаме и да се борим, отново и отново да се върнем зад решетките на собствената си килия. И това не е защото толкова ни харесва, това свещено сакрално място, искаме си го защото ни е познато...А в познатите неща колкото и страх да има, то не след дълго и страхът ни става интимно другарче, с което спим, ходим, живеем, но в никакъв случай не изразяваме онова, което имаме като върховна даденост. Да използваме страхът подобаващо....Обичай себе си! Радвай се на всеки миг! Това са думи, които на моменти са заседнали в главите, в гърлата и в душите ни и още повече тровят оставащите ни преживни дни..Кой да обичаш в себе си? Кой е себе си? А кой си ти, докато въпросът от отсрещната позиция кой съм аз, приковава вниманието ти... Ходи разправяй на някой за Рим и за чудесата там, като той не е излизал от собственото си село. Може да те гледа, да ти се чуди, да се удивлява, но надали ще ти повярва....Със сигурност, не... Това доказва, че рамките на възприятие на всеки един от нас са така херметически запечатали светоусещането ни, че в един момент вместо да боравим с цялата палитра от цветове, ние рисуваме само с така познатите ни черно, бяло, и леко розово с кафяв отенък. Защо се случва това ли?
Защото човекът не иска да се срещне с най-големият си страх, страхът да разбере колко невежо се е отнасял към себе си... Кастанеда пише, че смъртта е спасителка и че в нашия живот, често пъти ние умираме дори без да забележим. Абсурдно в никакъв случай?? ...И докато се развиваме упадъчно, към прогресът, който неимуверно ще донесе собствена гибел, човекът забравя най-важното, че е тежко да плачеш, но още по-тежко е да не можеш да плачеш. Хората ставаме прекалено сериозни в делника си, позволяваме чувствителността ни да бъде отнета лесно и искаме да приличаме на онези гумени чепици, върху, които здраво стъпва нечии чужд крак. И това означава да си на място и да се държиш сериозно. Повишаването на нашата нервнопластичност влиза в разрез с тази излишна, често пъти дори коварна сериозност. Защо ли? Защото сериозните хора определено имат доста сериозни проблеми... И в следствие на тази поредица от излеяния до какъв извод стигаме. Яж, пий, носи си новите дрехи? А това не е ли точно нещото, което натиска здраво главата ни в пясъка?
Няма коментари:
Публикуване на коментар