И отново онзи мрак, за него ти говоря. Дори съм чувал, че за него пише в онези алхимични текстове. Текстове, в които мистиците са търсели ключът към вечния живот. И странното е, че те са знаели, че ключът и онова, което той отключва са символни понятия, които живеят дълбоко в човешките недра. Там където, за да слезе човек се нужда е от смелост, защото там е мрачно, тъмно, няма ориентири и единственото нещо, което може те води, това е волята на нещо по- голямо от човешката ни разумност. Пътя надолу е път на равно сметка и сблъсък с онова нещо, което наричаме душа.
А за да вървим надолу неизменно се сблъскваме с мрака, който мистиците са обозначавали с думата нигредо - чернилка, утайка. Мрак, който тежи, като олово. Знам, че ме разбираш, защото аз не ти говоря за времето, за слънцето и белите краски, които са посипани по облаците. Говоря ти за болката. Онази болка по един съвършен свят, в който няма болка. Знам, че усещаш или не е нужно да разбираш целия парадокс на думите ми. Защото в едно сме се убедили двамата животът е труден и освен, че е труден той ти носи на теб или било то на мен това, от което имаме нужда, за да прочистим душата си или напълно да погубим битието си. Нито повече, нито по-малко, сякаш всичко е старателно измерено и поднесено с типичен божествен финес, който ние правосигнално не можем да разберем.
И това поражда болка, да не знаеш, да се променяш, да страдаш и да се опитваш с всичките си човешки сили да избегнеш нужното страдание. Тогава, когато болката е заседнала на гърлото ти, като камък, който те спира да говориш, да викаш, да плачеш и единственото нещо, което ти остава е да седиш в тялото. Да седиш в света, в който си избрал да се родиш. А мозъкът ти не спира да прехвърля планове идеи, как да се измъкнеш, а нещо в теб вече е разбрало, че бягството не е решение.
А, от тук насетне накъде?
Явно нещо сме разбрали и аз и ти и то по трудния начин. Може би това е нашия начин, че бягството от самата болка, ражда още болка. И вече сме депресирани, изгубили надежда, че нещо някъде ще се промени. В този момент не сме ли най-близо до онова, за което винаги сме мечтали? Няма логика, нали? Чрез безкрайното си отхвърляне и тотално неприемане на ограниченията на живота, не сме ли стигнали до онази повратна точка, в която просто сме се доверили на нещо, което надхвърля праволинейната логика на ума ни. Странно? Никога не се бях замислял, че ако човек смята, че се отдалечава от нещо с ума си, то той може би се приближава към същото с душата си. И не е ли това по-силната връзка. Връзката с цялото човечество не само през радостта, а през болката, отчаянието, мъката, които тайм всички ние дълбоко в душите си. Тогава в депресията, в отчаянието разбираме най-важното, че всяка болка, всяка криза ни отнема маските, дрехите, усмивките, зад които се крием и всичко това продължава, докато не останем голи. Напълно голи, напълно съкрушени, напълно обезсърчени, но и напълно пречистени, напълно преродени, напълно припознали себе си.....Само в този момент можем да оценим и осмислим божествената логика за всичко случващо ни се....
И може би ключът от всичко преживяно ни трябва и ни е нужен, за да отворим вратата, когато на нея се почука.
Има моменти, когато Бог идва и чука на вашата врата. Това е любовта – Бог, който чука на вашата врата. Чрез жена, мъж, дете, любов, цвете, залез или изгрев, страдание, болка, мъка,…Бог може да почука по милиони начини.
Ошо
Няма коментари:
Публикуване на коментар